Последната отбранителна линия на диктаторите

П

Защо новите автократи са по-слаби, отколкото изглеждат

Изминалото десетилетие бе добро и плодотворно за различните диктатури. Влиянието на най-могъщите авторитарни страни в света, Китай и Русия, бързо се засилваше. За първи път от края на XIX век съвкупният БВП на автокрациите се изравни със съвкупния БВП на западните либерални демокрации или дори го надмина. И в идеен план автократите изглежда преминават в настъпление: преди срещата на Г-20 през юни, например, президентът Владимир Путин се отказа да претендира, че Русия живее, следвайки либералните демократични стандарти, като заяви, че „съвременният либерализъм е остарял”.

В същото време за демокрацията, обратно, изминалото десетилетие бе ужасно. По данни на „Фрийдъм хаус”, вече тринадесета година поред сме свидетели на демократична рецесия в целия свят. Във всички региони в света – от Бурунди до Унгария, от Тайланд до Венецуела, демокрациите преживяват крах или се размиват. Най-обезпокоителното е, че демократичните институции се оказаха учудващо крехки в страни, където някога изглеждаха стабилни и сигурни.

През 2014 година изказах предположението, че нарастващата вълна от популистки партии може сериозно да подкопае демократичните институции. Тогава всички започнаха да оспорват аргумента ми – според консенсусната позиция на изследователите в отдавна утвърдилите се демокрации в Северна Америка и Западна Европа, на власт е невъзможно да дойдат демагози. А дори и ако това стане, то те ще бъдат ограничени от силните институции на тези страни, а също и от гражданското общество. Тази тогавашна консенсусна позиция обаче днес я няма, умря.

Идването на власт на Доналд Тръмп в САЩ, на Матео Салвини в Италия и на Жаир Болсонаро в Бразилия показа, че всъщност популистите могат да превърнат страните си в конкурентни авторитарни режими или в откровени диктатури. Аргументът ми, породил преди пет години горещи дебати, днес е всеобщо мнение.

Въпреки това, днес съществува риск този нов консенсус да се циментира в не по-малко безсмислен и с нищо необоснован идеологически догматизъм. Ако преди изследователите се надяваха,че принудителната демократизация на най-могъщите автокрации в света е само въпрос на време, сега те с лекота се отказаха от тази позиция, смятайки, че тези режими са съумели веднъж завинаги да отговорят на предизвикателството да поддържат легитимността си. Някога се смяташе, че либералната демокрация е очевидната крайна точка в политическата еволюция на човечеството. Днес мнозина експерти смятат, че милиарди хора по целия свят с радост ще се откажат от личната си свобода и колективното самоопределение. Наивният оптимизъм отстъпи място на преждевременния песимизъм.

Новият идеологически догматизъм е особено объркващ, когато става дума за далечното бъдеще на правителствата, които обещават да върнат властта на народа, но вместо това разрушават демократичните институции. Популистките диктатури в страни като Унгария, Турция и Венецуела имат две важни особености: първо, техните управници дойдоха на власт с победа в свободни и честни избори, обявявайки се срещу либералния елит и плурализма. Второ, впоследствие тези лидери използваха победите си за концентрация на властта за сметка на ограничаването на независимостта на ключови институции като съдебната власт, а също и намаляването на способността на опозиционните партии за организиране или разгромяване на критично важните средства за масова информация. Под „популистки диктатури” имам предвид както неприкрити автокрации, при които опозицията няма реални шансове да свали действащото правителство чрез избори, така и конкурентни авторитарни режими, при които изборите запазват реалното си значение, макар че опозицията е принудена да се бори не при еднакви условия с партията на власт.

Според новите идеологически щампи, популистката заплаха за либералната демокрация е улица с еднопосочно движение. Щом популистките узурпатори концентрират властта в ръцете си, за опозицията играта е приключена. Ако през следващите няколко години значителен брой страни изберат популистката диктатура, то от тяхна гледна точка дългосрочните перспективи за либералната демокрация ще са неутешителни.

Привържениците на това становище обаче пропускат един важен фактор: легитимността на популистките диктатори зависи от способността им да поддържат илюзията, че те говорят „от името на народа и защитават неговите интереси”. Но колкото повече власт концентрират тези лидери в ръцете си, толкова по-неправдоподобна изглежда тази преструвка. Това увеличава вероятността от формирането на порочен кръг на популистка легитимност: когато вътрешна криза или външен шок намаляват популярността на популисткия режим, той е принуден да прибягва до още по-явно потисничество за увековечаване на властта си. Но колкото по-явен става гнетът, толкова по-очевидна е лъжата на режима, че той управлява страната в интерес на обикновените хора. Колкото повече слоеве и групи от населението започват да разбират реалната опасност да изгубят свободите си, толкова повече противодействието се засилва.

Крайният резултат от борбата в никакъв случай не е предопределен. Ако изминалото десетилетие беше печално за демокрацията, то следващото може да се окаже учудващо трудно за автократите.

 Дилемата на Ердоган

В последно време само за няколко години в Северна Америка и Западна Европа популистките лидери успяха да си пробият път до висшите ешелони на властта. Ситуацията в тях е различна от случващото се в Турция, където Реджеп Тайип Ердоган е на власт вече почти две десетилетия. Затова тази страна е идеална за изследване как популистките диктатори идват на власт и с какви предизвикателства се сблъскват, когато засилването на гнета размива основите на легитимността им.

Ердоган стана министър-председател през 2003 година, стъпвайки на христоматийна популистка платформа. Той заяви, че политическият строй на Турция не е напълно демократичен. Страната била под контрола на малоброен елит, който не се съобразявал с мнението на народа, когато хората се осмелявали да му противоречат. Само смел лидер, истински представител на обикновените турци, можел да се опълчи на елита и да върне властта на народа. До голяма степен беше прав. Светските елити на Турция контролираха страната през по-голямата част от века, ограничавайки демокрацията всеки път, когато не успяваха да постигнат целите си: от 1960 г. до 1997 г. страната преживя четири държавни преврата.

И макар че Ердоган като цяло точно диагностицира проблема, предписаното от него лекарство се оказа по-лошо от болестта. Вместо да предаде властта на народа, той я разпредели между представителите на новия, създаден от него елит. За 16 години на власт – отначало като министър-председател, а по-късно, след 2014 г., като президент, Ердоган извърши чистка в армията, отървавайки се от генералите, които му опонираха. Освен това, той назначи кариеристи от партията си в съдилищата и избирателните комисии, уволни десетки хиляди учители, професори и чиновници, прати в затвора огромен брой писатели и журналисти. След като укрепи властта си, Ердоган започна да използва способностите си да побеждава на избори, продължавайки да говори на избирателите това, което първоначално му помогна да дойде на власт. Той стана лидер на Турската република в резултат на свободни избори: критиците му постепенно „се превърнаха” в предатели или терористи, не съобразяващи се с волята на народа.

Въпреки че международните наблюдатели смятаха изборите в Турция за дълбоко опорочени, а политолозите започнаха да класифицират страната като конкурентен авторитарен режим, с това те само помогнаха на Ердоган да сплоти около себе си по-голямата част от страната. Докато Ердоган побеждаваше на изборите, можеше и вълкът да е сит, и агнето – цяло: при положение, че той все повече адаптираше към себе си политическата система на Турция, а избирателният терен се оказа изкривен и изопачен, то това облекчаваше задачата му да получи мандат от народа. На свой ред, доверието на населението му позволяваше да легитимира управлението си и още по-здраво да се окопае във властта, смазвайки и придърпвайки към себе си политическия строй на Турция.

През последните години обаче системата за легитимиране на Ердоган – поредицата заявления, чрез които той оправдаваше управлението си – започна да се разпада. През 2018 г. икономиката на Турция окончателно навлезе в рецесия заради некачественото управление на Ердоган и министрите му. На кметските избори през март тази година Партията на справедливостта и развитието на Ердоган (ПСР) претърпя поражение в столицата Анкара и в най-големия град на Турция Истанбул. За първи път Ердоган се оказа пред труден избор: или да предаде част от властта, като приеме поражението, или да подкопае собствената си версия за легитимност, като откаже да признае резултатите от изборите.

Ердоган избра втория вариант. Няколко седмици след избора за кмет на Истанбул избирателната комисия анулира резултатите и насрочи ново гласуване в средата на юни. Това решение се оказа груба грешка. Повечето жители на Истанбул, които преди подкрепяха Ердоган и партията му, бяха до такава степен разгневени от явното пренебрегване на волята на народа, че се присъединиха към противниците му. На повторните избори кандидатът на ПСР претърпя още по-сериозно поражение.

След като се опита да пренебрегне волята на народа и не съумя да го направи, Ердоган се сблъсква с перспективата рязко да изгуби подкрепата на турското население. До голяма степен изгубил легитимност, днес той все повече разчита на репресии, за да се задържи на власт. Но колкото по-открито потиска народа си, толкова повече ще пострада легитимността му.

Значението на подобна трансформация далеч надхвърля пределите на Турция. Авторитарните популисти доказаха плашещата способност да побеждават демократичните си опоненти, но както се вижда от примера на Ердоган, в края на краищата, те неизбежно се сблъскват със сериозни предизвикателства.

 Автократично общество?

Съществува съблазнително изкушение да се правят залози: кой, екзистенциално погледнато, ще победи в борбата между авторитарните популисти и демократичните институции. Ако популистите успеят да вземат под контрол основните институции, като съдебна власт и избирателна комисия, то демокрацията сякаш е обречена на неминуема гибел. Но да се прави подобен извод е прибързано. В края на краищата, както ни учи историята, всичките разновидности на диктатурата са учудващо уязвими пред демократичното предизвикателство.

Например, в периода между края на Втората световна война и разпадането на СССР имаше 2% вероятност някоя диктатура да рухне в някоя от годините през този исторически отрязък. През 90-те години вероятността нарасна до 5%, според изследването на политолозите Адам Пшеворски и Фернандо Лимонджи. Ясно е, че концентрацията на власт, характерна за всички диктатури, не води непременно до тяхната дълговечност.

Вместо да се прави прибързан извод, че възникването на популистки диктатури в страни като Унгария, Турция и Венецуела слага кръст на демократичните стремежи на местното население, трябва да бъдат разбрани обстоятелствата, при които режимите може да преуспяват или да претърпят крах. Според едно неотдавнашно изследване на автократичните режими, има убедителни доводи да се смята, че популистките диктатури ще се окажат сравнително стабилни. Доколкото повечето от тях възникват в богати страни, те могат да си позволят щедро да възнаграждават поддръжниците си. Когато диктаторите идват на власт в страни с развита държавност и дееспособен чиновнически апарат, техните лидери могат да бъдат сигурни, че заповедите им ще се изпълняват своевременно и добросъвестно. Доколкото контролират службите за сигурност, те могат да следят опозиционните сили и да възпират активността им. Освен това, те лесно могат да си подбират надеждни кадри и да се справят с кризите на приемствеността, след като са вградени в действените механизми на управляващите партии.

От друга страна, в много страни, оказали се под контрола на тези режими, има особености, които в миналото са благоприятствали демократизацията. Обикновено те се отличават с високо равнище на образованието и икономическото развитие. Те възпират опозиционните движения чрез силни традиции и сравнително утвърдени собствени институции. Те нерядко граничат с демократични страни и се опират на демокрацията, за да постигнат икономическо благоденствие и сигурност в отбраната. Но може би най-важното е това, че много от тези страни до неотдавна бяха демократични, а това вероятно увеличава изискванията по отношение на осигуряването на личните свободи. Освен това, когато автократичният режим, в края на краищата, рухне, местното население добре знае и разбира как да се върне към демокрация.

Изобщо структурните особености, на които политолозите обикновено обръщат внимание, за да предскажат вероятната участ на авторитарните режими, се оказват идеално балансирани при популистките диктатури. Много важно е също така да се обърне внимание на фактора, който често бива игнориран: източниците на легитимността им, а също устойчивостта и жизнеспособността им.

 Нарушени обещания

През ХХ век крах на демокрацията обикновено настъпваше като следствие от метеж. Когато раздорите между политическите фракции довеждаха страната до задънена улица и безизходно положение, харизматичен генерал убеждаваше колегите си да вземат властта. Танковете заобикаляха сградата на парламента и диктаторът вземаше страната под свой контрол. Въпиющото предизвикателство към демокрацията от страна на такива бунтовници създаваше сериозни проблеми с легитимирането на режимите, които те създаваха. Всеки гражданин, ценящ личната свобода или колективното самоопределение, лесно можеше да схване опасността, произлизаща от авторитарните правителства.

Ако тези диктатури получаваха реална подкрепа от народните маси, това се случваше само благодарение на способността им да осигуряват различни политически блага. Те предлагаха на хората защита от други екстремисти. Те обещаваха да изградят стабилна политическа система, която да сложи край на хаоса и неразборията в условията на демократична конкуренция. И най-вече обещаваха намаляване на корупцията и увеличаване на икономическия растеж.

В повечето случаи обещанията бяха трудно изпълними. Диктатурите често пораждаха политически хаос от друг вид: дворцови интриги, опити за държавни преврати, масови протести. В много случаи икономическата политика на диктаторите се оказваше крайно нерационална, което водеше до резки скокове на инфлацията или сурова икономическа депресия. С редки изключения, тези режими бяха крайно корумпирани. Но въпреки всички трудности, те като цяло провеждаха последователна линия за укрепване на легитимността си. Тези диктатури по принцип биха могли да дадат на хората обещаните блага, макар че в повечето случаи не го правеха.

Това твърдение не се отнася за популистките диктатури. Както нагледно показва примерът с Ердоган, обещанията да задълбочат демокрацията водят популистите на власт. Това значително им улеснява задачата по изграждане на диктатура в страни, където повечето жители остават привърженици на демократичните ценности. Вместо да търсят златната среда между самоопределението и други блага, като стабилността или икономическия растеж, привържениците на популистките партии обикновено вярват, че могат да получат всичко. В резултат, популистите често се къпят в лъчите на славата и народната подкрепа през първите години от пребиваването си по върховете на властта, както се вижда от примера на президента Владимир Путин, унгарския лидер Виктор Орбан и министър-председателя на Индия Нарендра Моди. Но същевременно, укрепили властта си, популистките диктатори не изпълняват най-голямото си обещание. Хората гласуват за тях с надеждата, че те ще върнат на народа властта, но вместо това, диктаторите лишават хората от възможността да ги заменят с по-приемливи лидери. Ключовият въпрос е: какво става, когато този факт стане твърде очевиден за големи части от населението и то повече не може да го игнорира?

 Порочен кръг

В даден момент от властването си популистките диктатори почти неизбежно се сблъскват с остра криза. Дори честните и компетентните лидери с годините губят от популярността си заради събития, над които нямат власт, ако прекалено дълго се задържат на високия пост. Като световната рецесия, например. Има убедителни основания да се смята, че популистките диктатури с по-голяма вероятност, отколкото демокрациите, сами си навличат кризи. Опирайки се на всеобхватната база данни за популистките правителства, идвали на власт в различни страни по света от 1990 година досега, ние с политолога Джордан Кайл показахме, че демократичните страни, управлявани от популисти, обикновено стават по-корумпирани в сравнение със страните, където на власт няма популисти. Напълно вероятно е с времето разпространението на корупцията да породи у хората недоволство и раздразнение по повод неизпълнените от популистите обещания „да пресушат блатото”.

По същата аналогия, от изследването на политолога Роберто Фоа следва, че избирането на популисти обикновено довежда страната до сериозни икономически кризи. Когато на власт идват леви популисти, тяхната политика често води до срив на фондовия пазар и бързо оттегляне на капитала. А ако в страната дойдат десни популисти, обратно, стойността на акциите на водещите компании на фондовия пазар обикновено нараства през първите години на управлението им. Но когато започнат да провеждат „ексцентрична” политика, да подронват властта на закона, да изтикват встрани от политическия живот независимите експерти, икономиката започва да се пропуква.

След пет или десет години управление на десни популисти страните, в които това се случва, с много по-голяма вероятност, отколкото в демократичните системи, започват да страдат заради крах на фондовия пазар, остри финансови кризи или пикове на хиперинфлация.

Когато популисткият режим се сблъска с политическа криза, множеството противоречия, залегнали в основата на неговата версия за легитимност, правят кризата особено тежка и непоносима. Отначало политическите репресии, до които прибягват популистките режими, остават скрити от широката общественост. Завземането на властта обикновено приема формата на сложни промени в държавното управление: например, намалява се пенсионната възраст за съдиите или се променя механизмът за подбор на членовете на избирателните комисии. Обикновените граждани трудно могат да разберат същността на тези промени. Макар че политически противници, видни журналисти и независими съдии могат да изпитат върху себе си наказателни мерки веднага, след като популистът дойде на власт, преобладаващото мнозинство граждани, включително мнозинството от работещите в държавния сектор, не страда от репресии. А тъй като популистът продължава да получава мнозинството от гласовете на избирателите, той или тя могат да се позовават на легитимността на властта си, за да премахнат всякакви съмнения в демократичната природа на своето управление.

Това равновесие с голяма вероятност се нарушава в случаите, когато поради шок или криза, популярността на ръководителя намалее. За да запази властта, лидерът трябва да засилва натиска: да втвърдява репресивните мерки срещу независимите медии, да уволнява съдии и чиновници от висок ранг, да променя избирателната система, да не допуска до избори или да праща в затвора опозиционни кандидати, да мами избирателите, да анулира резултати от изборите и така нататък. Но всички тези варианти имат един недостатък: открито демонстрирайки антидемократичната същност на режима, те, най-вероятно, ще увеличат процента население, осъзнаващ истинската природа на такова правителство.

И тогава ще започне да се завърта порочният кръг на популистката легитимност. Когато започва да се топи подкрепата на режима сред народа, популисткият автократ е принуден да прибягва до по-твърди и безпощадни репресии, за да запази властта си. Но колкото повече репресии прилага режимът, толкова повече се подронва легитимността му, което още повече отслабва подкрепата му сред избирателите.

Следователно, на популистките диктатури е свойствена внезапната загуба на легитимност и в това се състои главната им уязвимост. Когато те отначало получават мандат от народа, от широките слоеве на населението, това им позволява да склоняват към сътрудничество или да потискат независимите институции, без да потискат обикновените граждани и без да се лишават от легитимността, която получават с изборите. Но с намаляване подкрепата сред народа, в резултат на вътрешни грешки или външни сътресения, за популисткия лидер се задейства порочният кръг на популистката легитимност. Измислените от политтехнолозите легенди за легитимация, призвани да помогнат на популистките лидери да вземат властта и да я задържат известно време, в действителност учудващо зле им помагат да поддържат режим, който става все по-автократичен.

 Криза на популистката власт?

Рано или късно, много популистки диктатури преживяват особено сериозна криза на легитимността. Какво се случва тогава с тях? Николо Макиавели предупреждаваше в трактата си „Владетелят”, че когато управникът стане повелител на град, свикнал със свободата, той няма да може никога да спи спокойно.

„Когато градът въстане срещу него, хората винаги могат да се обърнат към незабравения още дух на свободата, въпреки новите реалии и предимствата, подарени им от новия управник… И ако този властник не задълбочава изкуствено вътрешния разкол в обществото и не разгонва протестиращите жители, те никога няма да забравят изгубените свободи, предишните правила и ред; и ще направят опит да ги възстановят веднага, щом им се удаде такава възможност.”

По-добре популистките диктатори да се вслушат в предупреждението на Макиавели. В края на краищата, повечето граждани все още помнят какъв е бил животът им в свободна страна. Например, Венецуела беше демократична държава около четири десетилетия до идването на власт на Уго Чавес в края на 90-те години на миналия век. Едва ли трябва да се учудваме, че гражданите в страни, които до неотдавна са се ползвали с лична свобода и колективно самоопределение, в края на краищата ще поискат да се върнат към тези ключови принципи. Но въпреки че има защо популистките диктатори да се опасяват от народа си, историята познава много автократични режими, запазили се дълго време след краха на първоначалната легенда – причина за тяхната легитимност. Като пример можем да посочим комунистическите диктатури в Източна Европа през ХХ век.

От момента на възникването им, комунистическите режими в Чехословакия и Източна Германия, например, зависеха от ужасяващ брой репресии, несъпоставими по мащаби с тези, до които досега се опитваха да прибягват съвременните популисти в Полша и Унгария. Подобно на съвременните популисти обаче, тези режими твърдяха, че са концентрирали властта само за да създадат в страната „истинска” демокрация. През първите десетилетия това им помагаше да мобилизират голям брой привърженици.

В края на краищата, илюзията, че несправедливостите на режимите са само болести на растежа по трудния път към изграждане рая за трудещите се, се оказа нежизнеспособна. В Чехословакия, например, предпазливите опити за либерализация провокираха съветското нахлуване през 1968 година, след което дисидентството беше жестоко разбито. Фактически за една нощ легендата за легитимността на режима се превърна от важна основа на стабилността в празно формално бръщолевене.

В знаменитото си есе „Силата на безсилните” чешкият дисидент Вацлав Хавел писа: „След 1968 година идеологията вече не влияеше на умовете на хората”. Но макар легитимността на много комунистически режими в края на 60-те да беше „ударила дъното”, те удържаха властта още две десетилетия благодарение на жестоки репресии.

Популистките диктатури в Турция и Венецуела може скоро да навлязат в аналогична фаза. Сега, когато легендите за легитимността на техните диктатори, според по-голямата част от населението, са напълно несъстоятелни, стабилността им зависи единствено от изхода на вечното противопоставяне между централната власт и народното недоволство.

Неотдавна редица писатели изказаха мисълта, че в тази конкурентна борба появата на цифровите технологии ще наклони везните в полза на народното недоволство. Както бившият анализатор на ЦРУ Мартин Гури доказва в книгата си „Бунтът на обществеността и кризата на властта през новото хилядолетие” (The revolt of the Public and the Crisis of Authority in the New Millennium), във века на интернет мрежите имат предимство пред йерархиите, периферията – пред центъра, а малките групи разгневени активисти – пред изпълнителната власт.

Тази динамика най-напред помага да се разбере как популистите съумяха да избутат по-умерените и улегнали политически сили. Но тя също така дава да се разбере, че на популистите ще им бъде трудно да останат на власт, когато се наложи да си имат работа с гнева на общество, разполагащо с цифрови технологии.

Този аргумент обаче не отчита различията в инструментите за въздействие върху ума на избирателите, с които разполагат диктаторите и демократично избраните правителства. Ако диктаторите са способни да използват всички ресурси на съвременната държава за потушаване на народния бунт, то демокрациите се борят с противниците си, образно казано, с едната ръка, без да използват другата. Диктаторите могат да хвърлят лидерите на опозицията в затвора или да заповядат на войниците да стрелят по невъоръжена тълпа мирни демонстранти, докато демократичните лидери могат в най-добрия случай да призоват към разум и общи ценности.

Този дисбаланс навява мисли за мрачно бъдеще, в което цифровите технологии ще позволяват на екстремистки мрежи да надвиват умерени йерархии. Получили властта, тези екстремистки движения могат успешно да се трансформират в правителства с твърд йерархичен вертикал на властта, които със сила и жестоки репресии ще потискат опонентите си. В този случай технологиите ще дават възможност на популистите достъпно да обясняват защо им е нужна властта, а също и да обосновават легитимността си, макар че всъщност те само със сила ще се опитват да направят пробив на политическата сцена. Когато обаче хората престанат да вярват в тяхната легенда за легитимност, технологиите няма да могат да си съперничат с техните щикове и въоръжени гвардейци.

Твърде рано е да се правят изводи дали популистките диктатури, възникнали неотдавна в много региони по света, ще могат да останат на власт задълго. В крайна сметка, жертвите на тези репресивни режими вероятно ще намерят в себе си решимост да си върнат изгубените свободи. Дългата и жестока история на автокрациите обаче оставя не малко съмнения за това колко трудно ще им бъде да успеят и колко опасности могат да им се изпречат на пътя към свободата. Затова най-добрият начин за справяне с демагозите, напиращи към властта, винаги е бил те да бъдат побеждавани още в избирателните участъци, преди да са се оказали в коридорите на властта.

Яша Мунк

Россия в глобальной политике, 9 септември 2019 г.

Превод от руски Виржиния Томова

Яша Мунк е доцент по международни отношения в университета „Джон Хопкинс”, автор на книгата The people vs. democracy: Why our freedom is in danger and how to save it („Народът срещу демокрацията: Защото нашата свобода е изложена на опасност и как да я спасим”).

За автора

Из чуждата преса

Категории