След като в началния период на своето творчество Ясен Гюзелев беше предан илюстратор и не позволяваше на образите си да напускат книгите, за които са създадени, от петнадесетина години насам се убеди, че те могат да водят и самостоятелен живот (лаская се от мисълта, че имам някакъв принос за това). Впрочем, кавалетното им експониране съвсем не прекъсва връзката им с литературата, а води до „размяна на местата” в комуникативния акт. Породената от текста визия на свой ред го поражда и в духа на „Отворената творба” на Умберто Еко „нагледно” показва, че текстът е равен на прочитите си, че съществува чрез тях, били те прилежни или ексцентрични, мълчаливи или „в материал”.
И ето, че все по-често илюстрациите на Гюзелев гастролират като картини в софийските галерии, влияят върху вкуса и дори върху лайфстайла на градския човек. Стана модно работи на художника, особено неговите „Алиси”, да присъстват в интериора на дома, офиса или ресторанта, като така задават четвърто, литературно измерение на пространството.
В момента, май за първи път, в галерия АРТЕ (а преди това в галерия Le Papillon във Варна) са представени илюстрации от още незавършен проект – на „Пътешествие до центъра на Земята“ от Жул Верн по поръчка на испанското издателство VICENS VIVES (заедно с няколко, вече набрали популярност, изображения от „Дама Пика” на Пушкин, издание на „Колибри”).
Жул Верн като че ли беше неизбежна спирка в творческия път на Гюзелев, защото му дава шанс да изобрази собственото си изобразяване. Писателят от любимия на художника XIX век създава подкупващия с наивистичната си простота модел на научната фантастика, според който художественото въображение е способно да достига до научни прогнози. Гюзелев не само в случая, а винаги рисува света като „физикализирана фикция”, познанието за който е възможно в изчезването на границата между наука и изкуство, между дисциплина и произвол в мисленето. Затова рисунките му са в състояние да предложат гледна точка към реалността, каквато самата реалност не предлага.
Сякаш има някаква промяна в изкуството на Николай Майсторов. Той показва в галерия „Контраст“ цикъл от 20 портрета, рисувани през 2017-а – собствени (Майсторов е художникът с най-много автопортрети в днешното ни изкуство), на съпругата му и на двама приятели. Не че в тях е изневерил на стила си – напротив, мощната, силно индивидуализирана, естетическа матрица на рисунъка му е намерила нови проявления. Бях писал обаче, че Майсторов е българският художник на Апокалипсиса, а сега характерното му чувство за край на времето, който не предвещава избавление, а възмездие, е притъпено. Трагиката на човешкото битие, която избиваше в лицата на персонажите, рушеше ги отвътре и ги разпадаше, е отстъпила място – в перспективата на близостта, на взирането в Аза, в способността му да носи утеха и примирение. И автопортретите на художника тук не са прорязани от белезите на отминалите битки на „собствен терен”, а са израз на готовността му да разбере и да се помири със себе си. Нищо чудно да е затишие пред буря…
