За климатичните промени – колко голям е проблемът и какви са възможните решения
„Разколебаване. Започна ли играта на човечеството да се изчерпва?“ (Falter. Has the human game begun to play itself out?), Бил Маккибън, Wildfire, 304 стр., £ 20.00
„Загубването на Земята. Десетилетието, в което можехме да спрем климатичните промени“ (Losing the earth. The decade we could have stopped climate change), Натаниел Рич, Picador, 256 стр., £ 14.99
„Да слезем на земята. Политиката в новия климатичен режим“ (Down to earth. Politics in the new climatic regime), Бруно Латур в превод на Катрин Портър, Polity, 140 стр., £12.99
Преди няколко седмици получих имейл от Atlantic с последните им новини. Отворих го. Съобщението гласеше: „Нов доклад на Междуправителствения комитет по въпросите за изменението на климата под ръководството на ООН: Изчакайте, няма смисъл вече да се паникьосвате. Въпросът е приключен.“. Наистина ли сме се докарали до такова положение? Бях учудена, но едва днес схванах идеята им. Докладът съдържаше ужасяващи данни за влиянието, което ние, хората, оказваме върху обработваемата земя. Той се появяваше след наскоро публикуван доклад на ООН за изчезващите видове. От него ставаше ясно колко малко вероятно е да започнем да се придържаме към ограниченията в името на запазването на екологията – нещо, за което принципно се очаква да бъде наша цел номер едно. Освен това, оказва се, нетипичните бедствия, за които всеки ден сме заливани с предварителни прогнози, вече ни връхлитат.
Когато преди повече от две десетилетия започнах да работя по проблема с климатичните промени, трудно намирах снимки и кадри с пожари, наводнения и засушавания, за които ни предупреждаваха световните учени. Сега ми е трудно да избера – трайно замръзналата земя в Сибир вече е започнала да се топи. Докато пиша този текст, Сибир гори, а облакът дим, издигащ се от пожарите, се разширява до размерите на Европа.
Но моля изчакайте, все още не изпадайте в паника. Вярвам, че все още има много какво да направим. Въпреки че по-горе изброените обстоятелства не работят за решаване на проблема, има много какво да научим от грешките, допуснати в миналото в битката срещу климатичните промени. Някои от причините да стигнем дотук се свеждат до безобразните действия на шепа играчи. Други обаче отразяват неспособността ни в миналото да сключим такива съюзи, благодарение на които да преодолеем традиционните разделения и да мобилизираме творческия потенциал в човека. От тези неща определено можем да извлечем поуки.
В „Разколебаване. Започна ли играта на човечеството да се изчерпва?“ авторът й – дългогодишният екоактивист Бил Маккибън, идентифицира три специфични заплахи пред човечеството: климатичните промени, биоинженерството и изкуственият интелект. Горещо препоръчвам да се запознаете с анализа му и на трите казуса.
Седмици наред сънувах кошмари заради изброените от него последици от редактирането на генома на човешката зародишна линия и заради рисуваните от него картини на една планета, на която няма нищо друго, освен кламери, заради освирепелия изкуствен интелект[1]. В този текст обаче ще се спра на климатичните промени.
И по отношение на тях Бил Маккибън идентифицира три сериозни заплахи, „чиито количествени показатели са толкова големи, че се превръщат в качествени изменения, а ефектът им е с толкова широк обхват, че изобщо не можем да сме сигурни, че нашите цивилизации ще оцелеят… непокътнати“. Първата заплаха е унищожаването на озоновия слой, с която, за щастие, почти сме се справили; втората заплаха е от ядрена война, като тя все още ни преследва – в последно време с нова сила. Третата заплаха е най-смущаваща и тя е свързана с последиците от бързо нагряващата се планета.
Бил Маккибън се измъква от капана на дългото изброяване на списъци от стряскащи факти, които биха ни отказали да се опитаме да променим каквото и да било, оставяйки ни с вътрешното чувство на нежелание и неспособност да приемем реалността. Стилът му на изразяване е прекрасен – той пише разбираемо, забавно, интелигентно и увличащо – няма как да не ти се прииска да участваш в решаването на проблема.
Той е възхитителен спътник по време на четенето – толкова умел, че ужасяващите факти влизат в съзнанието ви като нож в масло, преди още да сте се усетили. И го постига благодарение на предлаганата от него информация – тя се отличава от всичко досега, което сме чували по темата. Маккибън ни казва, например, че топлината, която излъчваме в атмосферата и заради която сме предизвикали кризата, е равна на четири бомби като тази над Хирошима, които избухват всяка секунда. Освен това, заради урагана Харви се излива толкова много дъжд над Хюстън, че реално целият град потъва във вода, с височина няколко сантиметра.
Маккибън успява да направи суровите факти някак близки – така, сякаш лично ни засягат, като това се дължи на вълнуващите подробности, които дава.
Виждаме опустошителния пожар в Канзас, при който обаче остават живи няколко говеда. Те се препъват като счупени играчки, а пластмасовите им идентификационни етикети се топят на ушите им. В същото време редом до тях върви 69-годишният собственик на изгорялото ранчо, който се чувства длъжен да се извини на клетите същества, преди да ги застреля. Ставаме свидетели и как десетина души в Гърция, които не са могли да избягат от бушуващата огнена стихия достатъчно бързо, за да достигнат до безопасния морски бряг, се събират в кръг и се прегръщат до момента, в който умират, задушавайки се в пожара.
Маккибън е описал и ефектите от климатичните промени върху продоволствените ни системи, върху снабдяването ни с вода – все неща, които могат още много да се влошат – и всичко това е описано по най-разбираемия и завладяващ начин, който някога съм чела. Много книги са писани за ужасяващата реалност, в която живеем заради климатичните промени, но въпреки това, ние продължаваме да следваме грешния път. Ако искаме да поправим нещата, първо трябва да разберем как стигнахме дотук.
И така идва ред на книгата на Натаниел Рич „Загубването на Земята. Десетилетието, в което можехме да спрем климатичните промени“. В нея се проследява историята на глобалното затопляне през 80-те години, като ни се демонстрираме колко много неща всъщност сме знаели още тогава за рисковете от все по-затоплящата се планета и колко близо сме били до предприемането на смислени действия. Историята е разказана изключително картинно през очите на много пленителни герои и е изпълнена с ценни напомняния за шансовете, които сме пропуснали. (Имам едно възражение към книгата и то е, че в нея липсват бележки и препратки, за разлика от книгата на Бил Маккибън, в която той дава твърде подробни разяснения.)
В свирепо поляризирания днешен свят е лесно да забравим, че именно Джордж Х. У. Буш казва през 1988 г., че „онези, които смятат, че сме безсилни да направим нещо срещу парниковия ефект, забравят за така наречения „ефект на Белия дом“. Някога усилията за справяне с климатичните промени бяха двустранни. Така че какво, всъщност, се обърка?
Като първи „виновник“ Рич сочи присъщата ни подозрителност, с която имаме склонност да се отнасяме към всякакви апокалиптични твърдения и която се изостря поради склонността както на учените да придават по-голяма тежест на своите изявления, така и на политиците да настояват за абсолютна гарантираност на данните там, където това е невъзможно. Авторът по изключителен начин описва следната случка – събира се групичка от „политически гурута, проникновени мислители, учен, изследващ индустрията, и екологичен активист“, за да подготвят предложения за ново законодателство в сферата на климатичните промени. Първият препъни камък е уводният абзац. Честно ли е да се каже, че климатичните промени „вероятно ще настъпят“? „Ще се случат“, казва един от групата. „С голяма вероятност ще настъпят“, предлага втори. „Почти сме сигурни.“ „Почти е сигурно.“ „Характерът на промените е все още малко разбираем.“ „Има голяма или изключителна вероятност те да се появят.“
В крайна сметка, групичката дори не стига до втория абзац.
По-сериозните обвинения на Рич са към членовете на Националната академия на науките, които през 1979 г. са натоварени от Джими Картър да подготвят цялостен анализ на проблема с въглеродния двуокис. Този анализ е на стойност 1 милион долара.
Четири години по-късно, язвителен е Рич, Комисията обявява резултатите си по „възможно единствения начин, съизмерим със самочувствието й: на официално тържество“. Въпреки че в доклада се призовава към предприемане на действия, важните особи, които го представят, са по-внимателни в оценките си. Те говорят за „предпазливост, а не за паника“ и съветите им се отнасят до това, че макар и сериозен, през следващите сто години проблемът ще може да се реши. Важно било да не се създава „излишно паника“. По-късно „Вашингтон пост“ пише, че тези изявления са като „боен зов да се бездейства“.
На следващо място са заклеймени политиците, които, според автора, са имали склонност да подхождат към големите проблеми, като „запушват пробойните“ с „половинчати мерки“. Отчасти това било така, защото нямало ясни отговори. Рич цитира служител на Републиканската партия, който през 1985 г. наистина е смятал, че парниковият ефект е екзистенциален проблем: „От него зависеше каква ще е съдбата на цивилизацията, океаните щяха да кипнат, щяха да се случат всякакви подобни трагедии. Но това не беше политически проблем… Политическите проблеми имаха решения, а климатичните промени нямаха.“
И, разбира се, „ефектът на Белия дом“, с който Буш се хвали, че е решил проблема. Рич обвинява в голяма степен Джон Сунуну, ръководител на администрацията на президента Буш, отнасящ се с подозрение към апокалиптичните прогнози, изискващи сериозна намеса от страна на правителството, и който заради тези свои нагласи се превръща в основен препъни камък в борбата с климатичните промени. Кулминацията в „Загубването на Земята. Десетилетието, в което можехме да спрем климатичните промени“ е моментът, в който авторът описва конференцията в холандския град Нордвейк от ноември 1989 г., посветена на климатичните промени. На нея делегацията от САЩ, по нареждане на Джон Сунуну, блокира всички възможности за постигане на глобално политическо споразумение за „замразяване“ отделянето на въглерод в атмосферата на определено ниво.
Но историята не свършва дотук. Въпреки че в книгата си Рич определя 80-те години като десетилетието, в което можехме да спрем климатичните промени, и през 90-те години също има много пропуснати възможности, за някои от които той пише в послеслова.
Една от основните причини, свързани с тях, е увеличаването на гласовете, отричащи климатичните промени. Това са опозиционно настроени учени, финансирани от бизнеса и от политически партии с определени интереси, които имат за цел да объркат и разсеят общественото внимание. Маккибън предлага повече подробности за това в книгата си, но за да ги прочетете, ще ви трябват здрави нерви. (Бих ви препоръчала и прекрасния анализ на Наоми Орескес в „Търговците на съмнение“ („The Merchants of Doubt“), 2010 г.)
Според Маккибън, основна вина има зловещата философия, първоначално разпространена от писателката Айн Ранд, че „правителството е лошо и хората трябва да бъдат освободени от неговите лапи“. Той дава убедителни примери за разпространението на тази философия в коридорите на властта в САЩ и за нейния ефект върху американското правителство и мощните корпорации в посока непредприемане на действия с цел ограничаване на климатичните промени. Тази философия далеч не помага, защото повечето решения на кризата с климатичните промени изискват сътрудничество, намеса на правителството, глобални споразумения, солидарност между хората. Те отричат консервативните ценности, свързани с ограничаване намесата на държавата и с принципа, че човек трябва да разчита най-вече на собствените си сили. Маккибън стига и по-далеч в анализа си – за срамния отказ на ръководството на САЩ да се бори срещу климатичните промени той обвинява специфичното влияние на тесен, но много мощен кръг от учени, верни последователи на Айн Ранд, които оказват сериозен натиск, описан в книгата като „лост върху най-горния лост“.
Тази гледна точка е в съзвучие с централната теза в книгата на Бруно Латур „Да слезем на земята. Политиката в новия климатичен режим“. В книгата си, която се различава от мекия подход на Маккибън, Латур се опитва да свърже четири „исторически“ събития от актуалното ни съвремие: „Брекзит“, избирането на Доналд Тръмп, мощните миграционни потоци и ефектите от тях, Парижкото споразумение относно изменение на климата от 2016 г. Латур твърди, че в някакъв смисъл тези събития са настъпили, тъй като малък брой „мракобесни елити“ смятат, че техният свят е различен от този на останалите хора и заради това се опитват да се изолират. На това се дължат и прекаленият, дори маниакален стремеж към дерегулация, и отричането на климатичните промени, и главозамайващото увеличаване на неравенствата.
Латур признава, че читателите могат да възприемат тази теза като „налудничава теория на конспирацията“. Но, според него, тя възниква поради основателния страх, който всички ние днес изпитваме: „Усещането за световъртеж, почти паническото чувство, че… земята се срива под краката ни, че от всички страни ни нападат, че сме атакувани както заради навиците си, така и заради онова, което притежаваме”.
В световен мащаб трябва да реагираме по един и същи начин – да извършваме съкращения. И именно сенчестите елити, с техните големи ресурси, трябва да съкращават най-много. Те са движещата сила зад националистическите популизми, довели до „Брекзит“ и Тръмп.
Те се страхуват от мигранти и са изчислили колко планети им трябват, за да може всеки да живее своя си живот. Те са решили да си вземат своя дял от Земята и в духа на проповядваното от Айн Ранд, изобщо не ги е грижа за останалите. Латур дори коментира запомнящото се решение на Доналд Тръмп да се оттегли от Парижкото споразумение относно изменението на климата като „обявяване на война, при която се окупират всички останали държави, ако не с войски, то с емисии въглероден двуокис, които Америка си запазва правото да излъчва“. И за да оправдаят действията си, продължава Латур, елитите нарочно внушават всеобща несигурност и отричат очевидните факти за изменението на климата. „Когато настъпи моментът за присъдата… това ще е престъпление, за което няма да има изкупление.“
Но, както посочва Рич, отричането на климатичните промени не е просто дело на развратни властимащи, стремящи се да защитят собствените си интереси. Наблюдава се и „подлудяващо бездействие“: модератори на дискусии между президенти, които не задават въпроси; главни редактори на вестници, които не публикуват определени „чувствителни“ истории; училищни съвети, които не искат да бъдат възприемани като твърде политически; освен това, този проблем засяга и всички нас, които виждаме какво се случва, но нищо не казваме – само панически бягаме, запушвайки ушите си.
Но какво, всъщност, можем да направим? Въпреки че самият Латур признава, че „целта на текста му не е да разочарова“, трябва да призная, че съм доста разочарована от неясния му отговор на въпроса как да се справим с климатичните промени. Според него, отговорът е: „От една страна, да се привържем към земята, а от друга – към света.” Решенията, които Маккибън предлага, са по-конкретни. Първо, той подчертава огромната мощ на ненасилствените кампании, които, според него, са едно от най-големите открития на ХХ век.
Самият Маккибън е създал своя организация, 350.org, която е изключително успешна. Организираната от нея кампания Divest/Invest[2] е една от причините световните инвестиционни компании да приемат толкова насериозно климатичния риск. Друг пример е движението „Бунт срещу изчезването”, което има поразителен успех. То е на по-малко от година, но въодушевява гражданите; а благодарение на добре обмислените си кампании, замислени с чувство за хумор и голяма доза артистизъм, връща отново в политическия дневен ред на Великобритания призива за предприемане на неотложни мерки по отношение на климатичните промени. То вдъхновява активисти със сходни разбирания по целия свят и се застъпва за интересите на немалко хора, които преди това са се чувствали напълно безпомощни.
След това се появяват училищните „стачки за климата”, начело на които застава Грета Тунберг, превърнала се малко по-късно в иконата на нашето време.
„Тези нови идеи и движенията, които застават зад тях, ще продължат да процъфтяват”, казва Маккибън и подчертава: „Причината затова е, че те черпят сили от онова, което е най-присъщо на човека: креативност, остроумие, страст, дух”.
Друго любимо решение на Маккибън са соларните панели и техните „братовчеди“ – вятърната турбина и литиево-йонната батерия. Всъщност, възобновяемата енергия е жизненоважна част от решението, макар че се отнася най-вече до електричеството и реално по проблема с климатичните промени има още много какво да се направи. Списъкът с решения на Натаниел Рич е много по-изчерпателен. Той включва така наречените „въглеродни данъци“, инвестиции във възобновяема енергия, разширяване на ядрената енергия, залесяване, подобрени селскостопански техники и… машини, способни да изсмукват въглерод от атмосферата.
Към тези мерки бих добавила още няколко: енергийна ефективност; водород за отопление, специално транспортиране и съхраняване на енергия; широко разпространение на електрификацията; далновиден подход по отношение на улавянето и съхранението на въглерод; преработени бизнес модели, отчитащи преимуществата на кръговата икономика; поставяне на научно обосновани бизнес цели. Бих включила също укрепване, „освежаване“ или дори подмяна на нашите умиращи международни институции и въвеждане на задължението инвеститорите да пренасочват капиталовите потоци към организации с нулеви въглеродни емисии. Вълнуващото е, че ние можем да задействаме всички тези неща и реално много от тях са вече в ход. Но за да ги ускорим с нужната скорост за овладяване на кризата, тези от нас, които желаят да спасят планетата, се нуждаят от страшно много съюзници. Освен това, много от решенията, а вероятно по-голямата част от тях, са в ръцете на бизнеса. Не аз съм човекът обаче, който трябва да защитава бизнеса. Никога не съм работила за големи бизнес корпорации, въпреки че напоследък си сътруднича с много подобни организации. Преди около десетина години, когато започнах да изнасям лекции по проблемите на климата и пред бизнеса, изявите ми не бяха особено успешни. Една от първите ми подобни инициативи бе в стая с мениджъри от петролни и газови компании. Те ме изслушаха в гробовна тишина и с каменни лица, докато им излагах проблемите с климатичните промени, но накрая ми ръкопляскаха и дюдюкаха. Един от мениджърите, който ме придружаваше, ми каза: „Габриел, съгласен съм с вас, че трябва да действаме, но не вярвам, че ще го направим”. След това друг мъж (а в стаята бяха преобладаващо мъже) ми каза, че съм „твърде млада, за да зная по-добрите решения“. Имаше и една групичка мениджъри, която тръгна след мен по коридорите и някак нервно започна да ми шепне, че съм „от дясната страна“. Върнах се у дома в Лондон и тежката ми битка започна.
Но времената се промениха. Много от онези хора, които тръгнаха след мен по коридорите, с годините станаха по-смели. Същото се случи и с влиятелни хора в различни компании, които десетилетия преди това се мъчеха да бъдат чути. Като се срещах и работех с все повече и повече бизнес лидери, започнах да осъзнавам, че те разполагат с потенциалния лост на въздействие – точно това, което търсех. За разлика от политиците, бизнесът прекрачва националните граници. Освен това, благодарение на управленските и мениджърските си структури, той може да направи така, че нещата да се случват бързо. В нерядко случаи бизнес компаниите имат милиарди клиенти, а да не говорим какъв е броят на доставчиците им. По върховете на много от тях работят хора, които са готови да взимат и непопулярни решения, стига те да почиват на доказателства. И тези решения са десни решения.
Както някога, и сега продължавам да си сътруднича с бизнес организации от всички сектори на икономиката, включително с нефтени и газови компании. Опитвам се да разбера как да използвам лостовете им на влияние, за да се прицеля най-точно в решаването на климатичните проблеми. Тази гледна точка не е особено популярна сред много от представителите на традиционната левица, които гледат на бизнеса с подозрение. И аз разбирам тези хора. В същото време, смятам, че не можем да си позволим да предприемем действия за справяне с климатичните промени, които принадлежат изключително и само на една политическа идеология.
Самият Маккибън предупреждава, че това не е редно: „Има тенденции вляво, според които на капитализма трябва да се приписва всичко лошо – неравенствата, греховната алчност и разрушаването на околната среда“. Но същевременно Маккибън посочва, че Швеция е разпознаваема капиталистическа държава, която по ярък и ефективен начин се е ангажирала да решава проблемите на неравенствата и да популяризира идеите на така наречената „екологична отговорност“.
Маккибън описва как той и съпругата му посещават Съветския съюз в последните му дни, преди разпадането му, и виждат с очите си как неговата определено некапиталистическа система нито защитава околната среда, нито се справя с неравенствата. Бруно Латур също има подобни наблюдения. „Навсякъде приемат Зелените партии за задници“, казва той. „Те никога не знаят с кой крак да тръгнат, каква идеология да застъпят… Хората продължават да противопоставят икономиката на екологията; желанията за икономическо развитие – на опазването на природата, въпросите за социалната справедливост – на дейностите в живия свят.“
Вместо това, Бруно Латур предлага:
„Трябва да се намери начин да се разчупи този ред от добре строени оловни войничета, които са всъщност просто едни детски играчки. Първо, трябва да се разбутат тези най-вляво, после тези вляво, след това онези в центъра, след което да се премине към войничетата вдясно и най-накрая да се стигне до тези най-вдясно… Съюзници трябва да се търсят и сред онези хора, които по силата на старата градация носеха етикета твърди „реакционери“. И, разбира се, трябва наново да се създадат съюзи с онези хора, които, според старите референции, са „прогресисти“, може би „либерали“, а дори и „неолиберали“.
Ето няколко примера за работeщи решения: първо, Парижкото споразумение. Това споразумение, което изглеждаше на практика невъзможно, бе постигнато благодарение на множество паралелни усилия, а по-конкретно: на неизчерпаемия оптимизъм на Кристиана Фигерес, тогава изпълнителен секретар на Рамковата конвенция на ООН за изменението на климата; на неуморната работа на армии от преговарящи зад кулисите и на блестящата дипломация на френските домакини. (Когато обсъжданията започваха да се накъсват, французите изпращаха екипи, в чийто състав влизаха така наречените „мускетари“ на екологията, натоварени да водят консултации по най-трудните въпроси.)
Но най-забележителна бе ролята на така наречените „недържавни участници“. По време на преговорите в Париж съюз от неправителствени организации, синдикални лидери и изпълнителни директори на бизнес компании излязоха открито заедно, за да обявят свои собствени мерки в посока решаване на климатичните промени и да окажат натиск върху политиците. Тези лидери помогнаха да се сключи споразумението не само чрез индивидуалните си действия, но и по начина, по който демонстрираха единство.
Второ, тайнственият американски данъчен кодекс. Наскоро си направих експеримент – попитах мои приятели от климатичното движение какво е необходимо, за да бъде накарана настоящата администрация във Вашингтон да въведе данъчни облекчения в размер на 50 долара на тон намалени емисии на въглероден двуокис. Обикновено отговорът, който получавах, гласеше: „Това е невъзможно“. Но все пак, във въпроса ми имаше уловка, защото през 2018 г. американският Конгрес (Камарата и Сенатът) прие двупартиен законопроект, за да направи тъкмо това. По него законотворците бяха работили десет години и той бе приет само заради широката коалиция, лобирала за него, в която влизаха както неправителствени организации, така и нефтени и газови компании. Те се бяха борили за него рамо до рамо с право всеки да защитава своите интереси, но без да му бъде позволено да засегне тези на останалите. За консерваторите основният мотив бе бизнес субсидията; за либералите – стратегията за климата. Всички спечелиха.
Трето, отношението срещу мерките в полза на екологията, колкото и да е дълбоко вкоренено, подлежи на промяна, когато последиците от климатичните промени почукат на вратата ви. Един от най-пресните примери е с влиятелния американски политически консултант Франк Лънц. През 90-те години на миналия век той съветва републиканците как да хвърлят съмнение върху изследванията на климатолозите. След като обаче, заради опустошителни калифорнийски пожари, е принуден да напусне скоростно дома си заедно със семейството си, той си дава сметка, че климатичните промени не са просто измислица. Това са реалности, с които все повече хора, отричащи климатичните промени, ще бъдат принудени да е съобразяват. Неотдавна в изказване пред Сената Лънц заяви: „В миналото сме имали непримирими различия, но напоследък и двете страни доказахме, че можем – и ще оставим настрана недоразуменията си, тъй като оцеляването на страната ни е под заплаха“.
И въпреки това, политическото единство е нещо, за което екологичните движения продължават да се борят. Въпреки че движението „Бунт срещу изчезването“ е известно с това, че привлича и приобщава към своите редици, бизнес начинанието „XR Business“ живя кратко под крилото му и трябваше набързо да се преструктурира и да го напусне. Това стана през април т. г. в резултат на пререкания между членовете на движението и на бизнес организацията.
На едно място в книгата си „Загубването на Земята. Десетилетието, в което можехме да спрем климатичните промени“ Натаниел Рич описва успешните действия, предприети за затваряне на озоновата дупка през 80-те години на миналия век. Той го свързва с всеобщия висок дух на колективизъм и оптимизъм по повод справянето с климатичните предизвикателства. Рич описва вечеря след конференция във Вашингтон, организирана на тема „В подготовка за климатичните промени“: „бизнесмените от нефтените и газови компании се шегуваха с природозащитниците, представителите на търговските лобита издигаха лозунги в един глас с регулаторите, а хората от академичните среди блажено се напиваха… Изглеждаше, сякаш сме направили първите си стъпки към сключване на грандиозно споразумение, към пренастройване в посока повече добродетели – към решение”. Сега, когато губим Земята си, не можем да не си дадем сметка, че поляризацията, с която сме свикнали, не винаги е съществувала, и това ми дава надежда, че можем да съживим идеята за това грандиозно споразумение, за това пренастройване към повече добродетели. Особено днес, когато можем да кажем, че разполагаме с реални решения.
Но не ме смятайте за наивна. Все още ни предстоят сериозни битки срещу влиятелни противници на начинанията ни, които продължават да се борят от грешната страна на историята. Някои от тях са в управленски бордове, други – в политически кабинети. Наясно съм, че ще имаме нужда от всеки човек с влияние, от всеки бизнес лидер, от всеки голям инвеститор, от всеки организатор на кампании и човек с умения да решава проблеми на терен. Такива хора ще са ни необходими, за да решим проблемите с климатичните промени достатъчно бързо и с достатъчно голям размах. (Големите компании разполагат с много служители, които умеят да решават проблемите на терен, и немалко от тях нямат търпение да се захванат с климатичните предизвикателства.)
Ако обаче намирате описаната от мен картина с твърде много нюанси на сивото, то тогава нека се върнем към монохромната цветова схема. Грета Тунберг е критикувана, че представя реалността най-вече в чернобяло. И наистина, често се притеснявам какъв поляризиращ ефект можем да предизвикаме, като мързеливо боравим единствено със стереотипи. Но в думите на Тунберг не виждам основания да се притесняваме, че ни чака мързелуване. „Трябва да се фокусираме върху климатичните промени всецяло“, казва тя, „защото, ако не успеем, всичките ни досегашни постижения и напредък ще се окажат напразни.“
След това Грета Тунберг директно заявява:
„Решаването на кризата с климатичните промени е най-голямото и най-сложно предизвикателство, с което хомо сапиенс някога се е сблъсквал. Основното решение обаче е толкова просто, че дори малко дете може да го разбере. Трябва да престанем да изхвърляме емисии на парникови газове.“
Това е изречение, което трябва да бъде залепено на всяка стена и да бъде изписано със светодиоди на всеки билборд.
„Ние сме объркани същества“, пише Маккибън. „Често пъти егоисти, склонни към късогледство, лесно проявяващи алчност… Може да се поспори дали изчезването ни наистина ще бъде загуба велика.“ „И все пак“, добавя Маккибън, „повечето от нас, през повечето време, са прекрасни: забавни и мили“. Да, ние хората сме всичко това. Малко от нас, според моя скромен опит, се събуждат сутрин с мисълта: „Я да видим какво мога да унищожа днес?“ – въпреки очевидните доказателства за противното. Все още мисля, че хората си заслужава да бъдат спасени. И също така си мисля, че липсващото парче от пъзела, ключът към решението е единствено и само: изграждане на повече мостове, преодоляване на разделенията. Нека по-често да ходим заедно, рамо до рамо, по коридорите на властта; и впрягайки общата си творческа енергия, да накараме онези, които решават проблемите и седят на масата за преговори, да ускорят внедряването на решенията, с които вече разполагаме, да поправят нещата. Преди наистина да е станало твърде късно.
Габриел Уокър
Таймс литерари съплемент, 10.09.2019
Превод от английски Григор Григоров
–-
[1] В случая се има предвид хипотетичният експеримент на философа Ник Бостром със суперинтелигентен изкуствен интелект, който има една единствена цел – да произвежда кламери. Оказва се, че заради тази своя задача уж безобидният робот ликвидира всеки човек, изпречил се на пътя му и пречещ му да произвежда кламери.
[2]Кампанията Divest/Invest има за цел да убеди както бизнеса, така и обикновените хора да се откажат да използват изкопаеми горива и да инвестират в екологични решения и продукти.
