Амелия Личева. „Световен ли е Нобел?”, ИК „Колибри”, С., 2019 г.
Независимо че граматически заглавието поставя акцента върху Нобел, очакването книгата да бъде фокусирана повече върху Нобел, отколкото върху проблема за световната литература, е наивно. Фокусът за Амелия Личева е световната литература, а Нобел (наградите като цяло) – Аристотелов далекоглед за нейното наблюдаване. Затова и заглавието следва да се чете по ризоматично разбягващи се начини: възможно ли е тенденциите и спецификата на световната литература да бъдат мислени чрез наградите, след като понятието „световна литература“ динамично променя съдържанието си, особено днес; и дали и как наградите (в частност Нобел) могат да съизмерят адекватно понятието?
Амелия композира книгата си в три глави с ясен континуитет: първата очертава територията на световната литература и задава важните контексти на изследването, третата проследява тенденции в съвременното състояние на световната литература или, иначе казано, картографира очертаната в първа глава територия на световната литература, а втората фокусира – чрез Нобел – спойката между световната литература и наградите, като неусетно се просмуква както в първата, така и в третата глава. Заключението е неочаквано кратко – само една страница, а приложението, симптоматично още със заглавието („Българският случай“), прави силна връзка със заглавието на книгата и дори я разпъва от конотации (сред тях, що се отнася до Нобел, до „световен ли е?“, се прокрадва сянката на българското питане „възможен ли е?“). Първата от трите глави – „Световната литература в началото на XXI век“, извършва много повече от онова, което се очаква да направи, а именно – да очертае контекст, в който да бъдат положени размишленията върху литературните награди, в частност Нобеловата награда. Тя дори не прикрива усилието на своя автор да положи разглеждането на световната литература като ключов проблем за изследването. Две части на тази глава – „Сравнителното литературознание, контексти и търсения“ и „Дефиниции на световната литература днес“ – неслучайно обхващат почти цялата територия на размишления. Последните страници от тази глава правят връзката с втората глава на изследването – „Нобеловата награда“ – която, чрез третата глава, отново е обрамчена от проблема за световната литература. Така Нобел е „изместен“ в широкия поглед на четенето от проблема за световната литература (в частност, от проблемите на компаративистиката, но най-вече от връзката между двете) и пак с тази оптическа терминология трябва да търсим далекофокусни аспекти, които да препотвърдят заглавието на изследването. Ако при първо вглеждане фокусът пада върху думата „Нобел“, в хода на четене на книгата статутът на наградата се разфокусира: не световната литература е контекст за разбирането на Нобел, а Нобел е нов възможен ключ за разбирането на световната литература. Амелия Личева извършва стойностен критически анализ на съвременното състояние на световната литература, като демонстрира няколко неща: много добра ориентация в контекстите на четене на понятието „световна литература“, отличен усет за подбор на тенденции и критерии при правенето на своя обзор, открояване на по-важни въпроси, съзиране на опасности (европоцентризмът). Амелия Личева търси пролуки за излаз от кризисните ситуации, като свързва настояването на Уелек световната литература да се мисли като канон от отлични творби, писани на различни езици, както и по-късната му идея за обединяване на всички литератури в една, с възгледа на Дейвид Дамрош за компаративистиката и с този на Тео Дхаен относно апелите за разширяване на обема на понятието „световна литература“. Тя се ориентира изключително добре както в проблематиката, свързана с понятието „световна литература“, така и с проблемите и тенденциите в компаративистиката и постколониалните изследвания.
Важно място в книгата на Амелия Личева заема проблемът за превода. На въпроса от какво се състои световната литература, обикновено се дават два отговора – от оригинали (Дж. Хилис Милър: световната литература да се мисли чрез оригиналите) и от преводи (Ребека Уолковиц: пишем, за да бъдем преведени на английски). Поставяният с все по-голяма острота въпрос да четем в превод дава на превода равен статут с оригиналите, но и ражда опасения: преводът е зона, която заплашва литературната продукция на периферните култури, защото световната литература се основава най-често на превода; същевременно тя трудно може да бъде концептуализирана отвъд превода. В размислите върху този проблем Амелия Личева полага и български контекст чрез изследването на Дария Карапеткова „За превода“ (2016). Тук бих добавил и двете книги на Ирена Кръстева от същия период – „Преображенията на Хермес“ и „Вавилонски отклонения“ (2015; 2017). Амелия Личева сблъсква тезата, че световната литература се пише на някой от големите езици, с тезата, че световната литература е и литературата в превод. Резултатът от този сблъсък е настояването, че „в световната литература езикът се мисли не по линия на това, дали е в оригинал или превод, а по линия на това какъв свят моделира“.
Намирам за логично труд с подобни задачи пред себе си да се опита да види наблюдаваното си поле и откъм опитите за неговото дефиниране. Втората част на първа глава се заема именно с това – прави преглед на дефинициите на понятието „световна литература“, като се опитва да осмисли техния произход и логиката на подвластността на синонимните редове – от „глобална литература“ за Фредерик Джеймисън до „литературен транснационализъм“ за Гаятри Спивак и „световна република на литературата“ за Паскал Казанова. Тук приносът на Амелия Личева е, че се отказва от „изсипването“ на множество гледни точки за сметка на групирането на отделните мнения и синхронизирането им като звучене в една обща синтагма, водеща към представата за идеалния корпус „световна литература“ в неговата постижимост/непостижимост. Посочените от нея дефиниции дават поне шест начина, по които да бъде задвижен Аристотеловият далекоглед на Умберто Еко към понятието „световна литература“, за да може последователно да спре върху: 1. „великите книги“; 2. каноничните произведения; 3. вечното, универсалното; 4. световната популярност; 5. литературата на английски език – оригинална и преводна; 6. модел на четене, който дава възможност да бъде преживян светът. Така, по (външно) подобие на литературното пространство на Морис Бланшо, се артикулира „интернационалното литературно пространство“ на Паскал Казанова. Но при Бланшо пространството приютява автори и текстове, които тревожно търсят своята същност, а при Казанова „всяка написана книга на планетата, която се причислява към литературата, неизбежно става частица от гигантската композиция, наричана световна литература“. Общото е, че се пресичат пътища, методи, представи, че литературното пространство е отделено от всекидневния свят, с други думи – различни карти на човешкото живеене, които не съвпадат нито като граници, нито като начин на придвижване. В периметъра на това общо място се завихрят множество възгледи (сред които деветте характеристики на Дамрош за световната литература или мнението на Франко Морети, че тя не е обект, а проблем, изискващ нов критически метод), но и предупреждения (Паркс и противопоставянето на националните стереотипи на „истинското“ нахлуване в световното пространство; Хилис Милър и виждането му, че към произведенията от по-маргинални култури не трябва да се налагат западни модели). Друго достойнства на книгата е, че в размислите върху световната литература отбелязва и българския принос (Цветан Стоянов, Боян Ничев и Никола Георгиев). Амелия Личева заема позицията, че в какъвто и план да се разглежда световната литература в наши дни, водеща неизменно е идеята за хибридността, за взаимоотношенията между културите. Оттук и настояването, че моделът на Барт (класически – съвременен език) и европоцентризмът са разклатени, че границите се разширяват и че – както твърди и Дамрош – световната литература може да бъде сведена до всеки текст, който циркулира отвъд контекста на произхода си.
След като се справя с първата си основна задача – да надникне, разчете и провиди контекстите на разбиране на понятието „световна литература“ – изследването се насочва към това да превърне наградите от необходим и възможен контекст на четене в интерпретационен ключ. Това е функцията на последната и всъщност преходна част на първа глава – „Световната литература и наградите“. Всъщност, още първите думи в тази глава назовават проблема: „възможността световната литература да бъде обяснена и най-вече – онагледена чрез съвременните големи литературни награди“. Възприемам това като ключ за четене на заглавието на труда. С него всъщност Амелия Личева подсказва седмия начин, по които да бъде задвижен Аристотеловият далекоглед на Умберто Еко към понятието „световна литература“. Тезата: „Нобеловата награда надскача идеята за национални литератури и все по-усилено гледа към световната“ подчинява останалите страници в изследването. Внимателният анализ проследява цялото движение на наградите Нобел, тълкува позиции, задава въпроси. Нещо повече, Амелия Личева, най-вероятно водена от усещането, че динамиката на отношенията с една литературна награда, макар и най-престижната, не биха осветлили всички кътчета на територията на „световната република на литературата“, посяга и към други престижни литературни награди – „Ман Букър“, „Гонкур“, „Рьонодо“, „Стрега“. Впрочем, преди десетина години Лора Шумкова направи подобен опит с много по-скромни измерения върху наградите „Букър“ и българските „ВИК“ („Impact Factories. Литературните награди: механизми на престижа“). Затова мисля, че времето, в което световната литература ще бъде прочетена през цялостната палитра на наградите, не е далеч; и че именно трудът на Амелия Личева ще повлече крак към по-комплексно изучаване на проблема.
Втората глава на книгата – „Нобеловата награда“ – е вдадено четене на отношението между литературния текст (автор), неговата рецепция и неговата измеримост чрез престижа на получената награда – в исторически план, от 1901 насам, но така също и чрез неполучената (размисли върху ненаградените автори и книги). Втората част на тази глава демонстрира умението да се откриват множество работещи гледни точки към проблема – не само през имената, критериите и мотивите за връчването на наградата, но и през рефлексията на самите Нобелови лауреати; на преден план са техните речи. Макар да има очевидна асиметрия (думите на „пропуснатите“ от наградата никога не могат да се съизмерят по този начин, а и не винаги разполагаме с такива), това е маркер, тъй като усилва или стопява в Нобеловата реч екстралитературни позиции и възгледи, които така или иначе имат отношение към авторите и текстовете и винаги са част от каузата, зад която авторът/текстът стоят. В светлината на прожекторите подобни Нобелови речи винаги са произнесени по пътя към усилващата се популярност (за някои дори слава), но контекстът на първите години на XX век е много различен от днешния. Така, съвсем логично е отделено място и на ролята на медиите и пазарите, превърнали се в център на последната част от тази глава, както и на свързаните с тях тираж, превод, реклама. Амелия Личева отново демонстрира умение кога да въвлича българското и тук показва как проявяваният у нас скептицизъм се отразява върху тиражите на нобелистите. Чисто структурно за себе си разполагам последната част на първа глава като първа част на главата за Нобеловата награда – не защото е най-малката глава в книгата, а защото са дълбоко свързани. Въпросът „Световен ли е Нобел“ до голяма степен получава отговори не само в главата „Нобеловата награда“ и в страниците за световната литература (първите две части на първа глава), но именно в частта „Световната литература и наградите“.
Третата глава на книгата – е ново вглеждане в световната литература, този път през оптиката на романа. Силен е привлеченият довод на Ребека Уолковиц, че много романи днес още с появата си стартират като „световна литература“, защото се появяват едновременно на няколко езика. Амелия Личева избира този път да говори за избраната територия (романа, превода) чрез наблюдения върху тенденциите. Така се открояват шест части: за антиутопичното, за погледа към миналото, за ежедневието, за мигрантската вълна, за масовите световни автори и за световните нобелисти. Критерият като че ли не е еднакъв: антиутопичното е извикано като тенденция, която „белязва съвременната световна литература и като проблематики, и като жанрова изява“ (с оглед на връзката между наградите и световната литература бих откроил един допълнителен контекст за Уелбек и „Гонкур“, в който има поне два типа интерес: как след три номинации през 2010 печели „Гонкур“ с „Карта и територия“ или как „Подчинение“ се явява посланието на носителя на „Гонкур“); миналото е извикано като избор пред съвременната световна литература – за него ли да говори или за настоящето, а последното на свой ред се разтваря в следващите две тенденции – за ежедневието и мигрантската вълна, както, разбира се, и в антиутопичното. Появата на световните нобелисти в тази глава, а не в главата за Нобел, всъщност издава, че Амелия Личева мисли много повече за проблемите и тенденциите в световната литература, отколкото за Нобеловия комитет и неговата дейност; т.е. въпросът „световен ли е Нобел?“ окончателно накланя везните в полза на въпроса „може ли световната литература да бъде реално съизмерена чрез награда?“.
Заключението на книгата обгръща казаното само за световната литература; контекстът „Нобел“ сякаш е изоставен. Но след заключението, книгата продължава с „Приложение – „Българският случай“ (247-266). Тази последна част очаквано е посветена на българската връзка с Нобеловата награда – още не празнувана – но според прогнозите на автора, с шансове да спре своя полет и тук. Имал съм възможност дълго да размишлявам върху неслучения Пенчо-Славейков Нобел преди години, докато приготвях статия за Алфред Йенсен за енциклопедията „Чуждестранна българистика“. Но Амелия Личева е направила много повече – тя е проследила цялата тясна ивица в литературата ни – през Вазов (v/s Хейденстам), Багряна (v/s Мистрал), Радичков, Блага Димитрова, Антон Дончев, Вера Мутафчиева, Георги Господинов, Милен Русков; изпробвала е чрез тях как биха прозвучали част от изследваните тенденции в световната литература (сблъсква национално и универсално; превод и малка литература). Това само по себе си е приносно. Освен всичко, то придава на приложението към изследването й чаровното доказателство, че когато мислиш световната литература от позицията на малката и на превеждания език, е логично да отваряш след финала една врата, през която те да могат необезпокоявани да се свържат с огромното литературно пространство и неговите филтри на наградите.
Амелия Личева твърди, че в своята книга се опитва да види състоянието на световната литература – през тенденции, които са „провидени“ като водещи за съвремието ни. Според мен, прави много повече: да видиш състоянието на нещо, предполага дескриптивно усилие върху моментна снимка, докато за нея световната литература е много повече динамична процесуалност: можем само да се ситуираме в безкрая на понятието и да наблюдаваме откъслечни фрагменти от неговия ход. В подобна фрагментарност се променя и разбирането за награда, не без съдействието на дигиталната среда. Но еднакъв ли е ритъмът на двете промени – на разбирането за награда и разбирането за световна литература? Книгата на Амелия Личева задава, макар и по други начини, същия въпрос. И дава един от възможните отговори в последните изречения на заключението си: дошло е време за такъв тип (разбиране за) световна литература, че ни е трудно да я определим като традиция, като тип прочит. Изкушавам се да продължа нататък. Ако тази все по-променяща се идентичност на разбирането за световна литература (интернет, медии, преводи, стопяване на граници) не е проследена чрез съответни критерии за измерване на литературните светове (както би казал Даниел Келман – даже и нещата да изглеждат стряскащи, не е зле да бъдат измервани), Нобел няма как да бъде световен. Но за да бъде измерена тази „световност“ на Нобела, има поне две условия, ще ги кажа отново по Келман: много зависи дали (но и как) – в пътя си от малката към световната литература – ще минаваме през „степите, върховете, пещерите, океаните и реките“ на превода и културните многообразия, или просто ще останем в уютния си дом и няма да се отделим от „полите“ на националната си литература. Защото светът, в това число и литературният, може да бъде измерван и по начина на Александър фон Хумболт, и по този на Карл Фридрих Гаус. Книгата на Амелия Личева ни отвежда пред прага на тази възможност.
Но като в класически знаков модел, успехът на една книга ражда и проблем – световната литература е част от световната република на културата, идеята, че е привилегирована чрез езика, отдавна е подложена на съмнение, но дори и да беше така, тя няма как да избяга от споделените контексти. Интердисциплинарното вглеждане в тенденциите и наградите е неизбежно, предстои да видим дали други изкуства като киното и театърът ще посегнат към себепознанието чрез световната литература, или тя първа ще протегне ръце към тях. Амелия Личева е един от авторите, които могат да подскажат верния отговор.
