Разговор с Борислав Михайловски
Борислав Михайловски е български продуцент, режисьор и сценарист, художник на кино и рекламни продукции. Завършил е НАТФИЗ ,,Кръстьо Сарафов‘‘, специалност ,,Театрална режисура‘‘. През 2013 започва работа по пълнометражния си проект ,,Обичам те, Бойдин‘‘, който спечели наградата на младежкото жури за дебют на 27-ия МФФ ,,Любовта е лудост‘‘. В момента Борислав Михайловски пише сценария за следващия си проект.
– В киното е обичайно оператор или актьор да дебютира като режисьор, но при художниците са по-редки случаите. Как стана това преориентиране в професията при теб?
– Аз по образование съм театрален режисьор. Започнах авантюра с киното съвсем случайно покрай чуждите продукции, които се снимат в България. Последвах моя сценограф, който имаше нужда от помощ за един филм, по който работеше. Изведнъж те станаха 40. Голяма част от тях са за BUFO България – по-малка компания от Ню Бояна, която е на нашия пазар от близо 20 години. Снимат филми за Sci Fi Channel, Universal, Sony и др. Някак направих кариера в поприще, в което не съм предполагал, че ще работя. Главен художник е професията, която съдбата ми предложи да пробвам, и успях да се наложа в нея. Завръщането ми към режисурата беше обмисляно дълги години. Стана трудно, защото трябваше да загърбя една вече изградена петнадесетгодишна кариера. Все още съм в процес на пренастройване.
– Какво те подтикна да дебютираш? Трудно ли взе решението?
– Дебютът си идва, когато му дойде времето. Артистът трябва да е готов за него. През годините не съм правил опити за дебют, защото исках да съм сигурен, че имам нужната подготовка. Освен това, исках да имам какво да кажа.
За мен като продуцент, сценарист и режисьор, това беше един от най-приятните проекти. В предишната си работа чувствах много повече стрес заради непреодолимите на пръв поглед препятствия. До голяма степен да си независим ти позволява да контролираш изцяло нещата. Когато си подготвен, имаш голямо преимущество и поради тази причина единствено набавянето на финансите за проекта беше най-сложната част. За всичко останало се чувствах готов и работих с удоволствие.
– Филмът е личен все пак, не си бил наемник в чужда продукция. Това не е ли по-предизвикателно?
– Според мен, изкуството винаги е лично. За мен то е бягство в една или друга посока. Като режисьор се стремя да показвам света, какъвто искам да бъде, или такъв, какъвто се притеснявам, че може да стане. Странно е, ако проектът не е личен. Не разбирам режисьорите, които работят по проекти, без да ги усещат като лични.
– Не мога да не те попитам какво е това име Бойдин? Откъде идва?
– Дядо ми се казва Богдан. Веднъж чух баба ми да го нарича Бойдинчо и дори не съм сигурен, че съм чул добре. Оттогава не съм срещал никъде това име. Исках името да носи характер, да се отличава.
– Това също е много личен елемент. До каква степен филмът е автобиографичен? Ти самият взе ли участие в протестите през 2013?
– Бях на протестите, да. Не бих казал, че филмът е автобиографичен, но в него има много ситуации, които лично съм преживял и съм интегрирал в историята. Освен участието ми в протестите, съм гледал болния си дядо и съм имал вътрешна борба и болка от неразбирането между поколенията. До голяма степен филмът е личен, но не бих го определил като автобиографичен, защото потокът от събития е пригоден така, че да обслужи точно тази история.
– Снимахте ли части от филма на самите протести? Или правихте възстановки?
– Първоначално имах намерение да правя възстановки на протестите, но се оказа, че няма да имаме финансовата възможност да го направим така, че да изглежда добре. Всички протестни кадри във филма са автентични. Бяха ни предоставени от реални участници в протеста. С течение на времето, за нуждите на филма се запознах с водачите на протестното движение. След това опознах и много от протестиращите, докато търсих кадри за филма. Всички, които помолих, ми предоставиха безвъзмездно сурови материали, снимани с телефони. Отделно сключихме договори на бартерен принцип с BTV и ТВ „Европа” и техните професионални репортажи ми помогнаха да направя монтажния преход между много грубото и движещо се видео от телефон и това, което ние снимахме като част от филма – двата кадъра пред храм-паметника ,,Александър Невски‘‘. Те интегрират протестите в реалността на филма.
– Според мен, с въвеждането на персонажа на репортера (Деян Статулов) накрая се размива твоята позиция спрямо протестите. Мислиш ли, че са били платени или инсценирани? Имаше ли смисъл от тях и какъв е той?
– Често чувам, че протестите са били платени, но това е много наивно, според мен. Не знам кой може да изкара навън 10 000 човека, които да протестират в продължение на над 200 дни. Бих искал да го видя този човек и да го поздравя. Имаше платени участници, чиято цел беше провокация. Всички видяхме кои са, те се отличаваха.
Образът на репортера е контрапункт на главния герой Бойдин (Деян Донков). Репортерът е предвестник на фалшивите новини и е събирателен образ на българските медии. Затова изглежда толкова нелепо и непрофесионално. Образът му е така създаден, че да не говори добре, да няма добра артикулация и да не може да състави пълни изречения. Изказът му е на много ниско ниво и това е моята представа за българските медии в момента. Моят коментар е спрямо тях, а не спрямо протестите. Не бих казал, че енергията, която се генерира в обществото тогава, е пропиляна. Протестите не постигнаха целта си, защото не само в България, но навсякъде по света наглостта на управляващите елити преминава всякакви граници. Виждаме един президент на велика сила, който говори като каруцар на друг президент на велика сила. Какво може да направи обикновеният човек в такъв свят? Според мен, някой ден децата ни ще са горди с това, което се случи през 2013. Още една причина да направя този филм е, че усетих вътрешна нужда да покажа тези събития. Чрез него те ще останат като документ на този дух. Не искам да звуча грандомански или неуважително, но киното остава във времето много по-дълго от новините.
– ,,Обичам те, Бойдин‘‘ е чернобял – по този начин ли чувстваш годината, за която разказва?
– Така чувствам света дори в момента. Нищо не се е променило. Писах сценария преди пет години, но, ако го започна сега, ще се получи същият филм. Дори с по-тъмни краски. Светът е чернобял, защото ни липсва елементарна справедливост, липсва свободата да бъдеш различен, да рискуваш. Йоханесбург се превърна в културен център на Африка и един от заместник-кметовете бе запитан как стана това. Той отговори, че техните творци са свободни и не се притесняват да рискуват, а рискът не ги обрича. Това е много важно, защото когато един лейтенант от полицията ти говори просташки на улицата, понеже преминава конвой, ситуацията е много тежка.
– Повечето полицаи дори не говорят чужд език, а големите градове в България са пълни с чужденци…
– Трудно взехме решението филмът да бъде чернобял. Направихме го малко, преди да приключим монтажа. Имаше и друга причина за това, чисто стилистична. Винаги, когато го видя на голям екран, си казвам, че това е правилното решение и никога няма да съжалявам за него. Чрез него постигам една особена портретност на персонажите. Изчистват се всички малки разсейвания, които идват от цвета. Исках визуално да се концентрирам върху мислите на героите. По този начин филмът става по-конкретен, по-въздействащ.
– Накрая обаче преминава в цвят.
– Дори в най-тежките моменти се появява малко светлинка. В тази сцена като че ли има някаква надежда, но и тя изчезва. Разбирам изкуството като вик за помощ, предупреждение… Не искам да успивам хората с фалшив патос и излишна романтика във времена, в които трябва да крещим.
– Персонажът на Златко Гулеков е много схематичен. Имаше ли нужда в последната сцена да заявява директно, че той е кукловодът на прехода? Не мислиш ли, че си подценил зрителя в тази част от филма?
– Не. Един от основните проблеми е самозабравянето, което е навсякъде около нас. То е квинтесенцията на липсата на справедливост. Когато няма справедливост, хората се самозабравят. Искам да съм краен в тези си разсъждения. Това са неща, които има нужда да бъдат дебело подчертавани. Ние сме много толерантни към тях и затова аз имам проблем в собствената си държава. Вече говоря като човек и като гражданин, на който му е трудно да обяснява на децата си защо е толкова гневен. Не разбирам защо се случва така, че колкото по-добре живеем, в толкова по-лошо общество живеем. Всичко е свързано с хора, които безнаказано прекрачват правилата. В Холандия на петлентова магистрала всички карат със 110 км/ч. Не искам да говоря тихо и неслучайно така съм го направил във филма, конкретно в тази сцена.
– Заекването на Деян Донков предопределя твърде експресивното му изпълнение. Това твое решение ли беше или негово? И защо трябваше да заеква?
– Този сценарий претърпя много промени в процеса на своето развитие. Той беше много по-гротесков и по-мащабен. Заекването, както всеки един подобен дефект, предполага уязвимост на героя. Създава усещане, че той е наранен и има някаква вътрешна драма. Може още много да се желае при изчистването на тази концепция. Заекването и преодоляването на зависимостта трябваше да вървят ръка за ръка. Тази линия се загуби на места и не е толкова отчетлива, колкото ми се искаше. Това е свързано с хронологията на снимките. Ние не снимахме, както предполага логистиката от продуцентска гледна точка. Заснехме филма линейно по историята, за да улесним актьорите. На няколко пъти обаче нарушихме тази линия и оттам станаха някои обърквания.
– Направил си филма с частни средства и приятели. На пресконференцията след прожекцията на фестивала ,,Златна роза‘‘ във Варна сподели, че не си работил лесно, не си имал време за репетиции и дубли… Как оценяваш това преживяване – като положително или отрицателно?
– Изключително положително. Приключението беше великолепно. Всъщност, за репетиции имах време, само за дубли – не. Общо взето, направихме това, което искахме. Трудното беше да се реша да направя тази крачка. Помощта от приятели дойде от копродуцентите Александър Крумов и Александър Методиев, които са ми съдружници във филма и имат процентно участие. Друга помощ не съм търсил. Общо взето, са заплатени останалите услуги и пера. Не мога да кажа, че филмът е правен на мускули. Всеки е взел хонорар, макар и не особено голям. Освен двама от актьорите, които бяха невъобразимо толерантни и в никакъв случай не поискаха да бъдат заплатени, за което им се покланям. Направихме репетиции с всички актьори. Изградихме характеристика на героите и проследихме как се развиват по време на историята. Бяхме изключително подготвени.
– Опита ли да кандидатстваш за държавна субсидия с проекта за този филм?
– Да, на три сесии. След което ми стана ясно, че или трябва да го сложа в чекмеджето, или да го направя сам. Така вероятно ще стане и със следващия ми проект – няма причини да мисля, че нещо ще се промени. Ще кандидатствам, но ако не спечеля финансиране, ще бъде отново независим.
– Разкажи повече за тази нео-ноар комедия.
– Не го разглеждам в традиционния смисъл на комедия. Ще се опитам да отдам почит на филмите на братя Коен и някои от филмите на Тарантино. Разказът във филма ще бъде нелинеен и ще проследи съдбата на една комедийна актриса, която се опитва да избяга от Сирия и да стигне до Германия.
– Звучи мащабно и амбициозно. Това включва ли, например, снимки във всичките държави, през които ще премине актрисата?
– Всеки филм е една голяма амбиция. Като художник съм направил 40 филма, от които в нито един действието не се е развивало в България. Имам готов синопсис, в който историята започва от двореца на сирийски диктатор и стига до границите на Шенген. Не мисля, че ще правя нещо епично, ще се фокусирам върху персонажа и перипетиите около него. Няма да акцентирам върху драмата на бежанеца, а по-скоро ще се вгледам върху това, което кара хората постоянно да вървят изправени. Тази героиня преминава през изключителни перипетии, докато намери себе си. В момента проектът е в съвсем начален стадий. Още на ниво развитие започнах разговори с композитор, скоро трябва да говоря и с монтажист. Вече говорим с Александър Крумов за бъдещата стилистика на филма. Той ще бъде съвсем различно изживяване и нямам търпение да започнем работа.
Разговаря Росен Спасов
18 октомври 2019 г.
