В галерия CREDО BONUM е открита изложбата „Thank you, Mr. Ruf!”. Има за какво. През 90-те години на миналия век, когато Гауденц Руф е посланик на Швейцария в България, помага на съвременното българско изкуство да се състои. Общува активно – и неформално, и професионално, с неговите създатели, подкрепя ги и ги колекционира, превръща резиденцията си в галерия за техните работи. Така защитава мястото им върху културната карта на страната. Вярно е, че някои от тях, особено Недко Солаков, вече имат международни признания, но външният глас, когато идва отвън, вътре се чува слабо. А г-н Руф е тук, като при това съчетава вижданията си на колекционер и меценат с тези на успешен западноевропейски политик, който търси естетическите измерения на демократичната трансформация в едно общество, току-що освободило се от комунизма. И в което наследената от онова време естетическа парадигма остава не просто доминираща, но и не допуска алтернативи. Тя – в отговор на интересите на зараждащия се пазар на художествени произведения, се разширява назад – по посока на модернизма, но не и напред – в перспективата на постмодернизма, на концептуалното и инсталационното изкуство. Представителите му, които в собствената си среда започват да се заявяват още преди Десети ноември, и след това си остават маргинализирани, с подчертано ограничен институционален достъп (до музеите, галериите и СБХ), обвинявани във вторичност, инфантилизъм и бездарие. Принадлежността им към световните естетически тенденции им се вменява като персонален творчески дефицит от традиционния художник. Така че реализацията им, вероятно неизбежно, мина през война с него и неговите ценности. Не че те непременно трябваше да бъдат отречени, достатъчно бе да отстъпят място на нова система за легитимация на изкуството, в чиято основа не са авторитетите и умилението към националното, а бунтът срещу тях, съчетан с артистичен произвол – на средствата, темите и идентичностите. Именно за появата на този нова естетическа парадигма Гауденц Руф се оказа неочакван съюзник от „армията” на дипломатическия корпус и то в началото, когато смяната на парадигмите изглежда почти невъзможна.
С края на мандата си, който съвпада с края на века, г-н Руф напуска страната, което обаче ни най-малко не прекъсва ангажимента му към съвременното българско изкуство – той не само продължава да го колекционира и подпомага, но и активно да се намесва в утвърждаването на критериите, необходими за идентифицирането му и разбирането му. Съществена роля за това има създадената от него награда за ново българско изкуство, която тази година той организира за последен път – селектирани от международно жури работи са представени в галерия „Структура” в изложба, наречена „Finale”.
Оттеглянето на г-н Руф, както и намесата му преди четвърт век, дава ясен знак за българската артсцена. Онези, маргинализирани тогава визуални артисти, днес са мейнстрийм; и независимо че не са престанали да бъдат мишена на различни атаки, вървят нагоре по йерархиите на културните институции, пишат „правилата на играта”.
Георги Лозанов
