Малко бяха мъжките години на поета Христо Банковски – 37. Той прекъсна своите римувани сънища сам, най-неочаквано за всички, които го познавахме. Защото Банчо, както го наричахме, се оказа не само непорочен и невинен, но и по-чувствителен към цялата самота, мъка, предателство на приятели, в които е вярвал, и непризнаване на творчеството му от определящата тогава организация СБП! Помня го като колега в Литературна редакция на Радиото, ненатрапчив и затворен, но ние го обичахме и уважавахме неговата странност и различност. И сега го виждам – силно наведен поради силното си късогледство над някакво предаване, къдравият кичур е паднал ниско над челото му. Той беше отговорен редактор, но никога не направи бележка на някого, не е имало напрежение, работата си течеше като от само себе си. Всеки от нас имаше някакви материални желания в новия си софийски живот – особено за квартира, за дом. Банчо имаше само една цел – да бъде поет!
В неговия живот, в сърцето му Поезията (винаги с главна буква!) и планината бяха сякаш едно. Планината, която той боготвореше като израз на чистота, висина и недостижимост. Планината го изпълваше с възхищение и възторг, тя беше за него позната и непозната, тя беше и метафора на човешкия стремеж към висота и ясност.
Христо Банковски – Банчо – е поет на едрия щрих, с поетично възпитание от Ботев или Яворов. Той е от плеядата наши поети, които не можеха да се примирят нито с дребното ежедневно съществувание, нито с несправедливостта, която силно го удари, нито с невъзможността да поправи в някаква степен едно общество, в което да може да се живее. Да се живее с ясни и високи цели, с чистота като планински сняг, с неопетненост, която дава сила. И той нареди името си до онези, които прие „Страната на убитите поети”. В цялото му неголямо творчество витае образът на летежа в пропастта, визията за края, който той сам избра, за да запази чистотата и честността.
Рада Александрова
