В една от тирадите на Сократ, чрез които Платон говори от името на своя учител, той мимоходом споменава двете страни на Ерос – желанието към присъстващия, чийто бог е Химерос, и копнежа към този, който го няма, събран в двете срички на Потос. Да желаеш – казва Химерос. Да желаеш напразно – отвръща Потос: да желаеш в допира на отсъствието. Антоан Асенов взима Потос не просто за заглавие на своята дебютна книга (ИК „Сонм“, 2018), а за далекоглед към неутолимите копнежи в представите си – несбъднати пътешествия, невъзможни любови, невъзвратимото време.
Следният образ от първите страници дава тон на творбата. В деня подир крайната строфа на Омир, разказва Антоан Асенов, завърналият се в Итака Одисей …стои встрани – разсеян, замечтан, мълчалив сред радостта на другите… наново премрежва поглед към далечината:.. споменът за Пенелопа е изместен от копнеж за Калипсо. Така авторът с несъмнена ерудиция прескача през култури и епохи от нощите на Шехерезада до безсъниците на Пруст, малко по малко оголвайки зрънцето меланхолия, от което покълват двадесетина кратки текста, простиращи се върху едва стотина страници.
Ако се приплъзнем по повърхността на нещата, лесно бихме ги възприели – или отписали – като поезия в проза просто заради финото им изящество. Същевременно, всеки от тези контрапункти на копнежа носи смисловата дълбочина и цялост на философско есе; те са цялостни и в своята последователност. Антоан Асенов плете прозата си фраза по фраза, сливайки чернобели противоположности, в които не присъства сиво – близост и далечина; липса и присъствие; пълнота и пустота; завинаги и Nevermore; цялата мръсотия и всичко най-чисто. Наглед контрастите на това киароскуро би следвало взаимно да се изличат; в съпоставката помежду им обаче авторът извлича частици смисъл, често пречистени в последните фрази. През абаносовата кула от проза блещукат и неизбежните пробойни на преживяното; те обаче деликатно загатват, без самомнително да разкриват.
Неоспоримо достижение на книгата е превръщането на Потос в нарицателно – лесно си представям как обсъждам потосът на някое произведение или обстоятелство, и как думата надраства книгата-люлка. Текстовете дават очертание на особен вид тъга, който не е чужд на Речника на смътните скърби и е роднина на португалското саудаде. (Навярно съществува и еквивалент на непознат за мен език, който искам да говоря.) При всички случаи обаче Антоан Асенов разполага потоса отвъд гръцкия първоизточник, отвъд еротичния копнеж – тук потосът се простира във всички сетива, във времето и в пространството; често и наведнъж – Най-опияняващият парфюм, освен на далече, мирише на някога.
Изяществото на прозата, най-просто казано, доставя наслада. Напосоки разгръщам страниците. Някъде тъгата е спомената като нектар и утайка на неопитна сласт; другаде събудените от сън са корабокрушенци, захвърлени на брега на кревата; а случайната бенка – музикален мотив, застинал сред партитурата на лицето. Подобни възхитителни щрихи без преувеличение изпълват всяка страница. Кристалните фрази се нижат с разточителен разкош и преливат в безукорен ритмичен поток. Сякаш всеки миг текстът ще секне и от страницата ще заструи музика – и Антоан Асенов наистина опитва да престъпи този предел, привеждайки петолиния с кратки пасажи от обсъжданите творби. Това е всичко, което печатната страница позволява.
Защо Антоан Асенов пише така? Първият възможен отговор, разбира се, е, просто защото може. Опиянението му от езика – от българския език, с който рисува – се предава на всеки читател с отношение към филигранен, дори бароков стил. „Потос“ обаче не е упражнение по стил – и не само заради своята завършеност. Обвивката тук израства от семето потос, заченало всеки от текстовете. Затова формата и съдържанието не са в противоречие или в съзвучие помежду си; а са неразривни. В представите на автора, илюзиите на живота не са негово було, а смисъл – ако дръпнем покривалото, губим сърцевината. Така, без красотата си, „Потос“ би била само тривиално зрънце тъга. Разликата е като между ювелирното бижу и стъкълцето; между фината бродерия и щампата.
В пасаж от края на книгата авторът сравнява мъките на пианистката Клара Хаскил – свиренето й причинявало физическа болка, която музиката облекчавала като наркотик – с мидите, овалващи бисери. За тях перлата е тумор и бременност. Като че ли метафората побира в себе си не само конкретната книга – навярно болезнена и невъзможна за ненаписване, – но и целия творчески процес. Единствено в изкуството противоположностите като при Ешер се сключват; и Тук на Химерос и Там на Потос се сливат, изличавайки Времето. Отпадъците на живота (по Б. Хр.) на Антоан Асенов са сред най-красивата проза, писана на български. Бих предположил, че той съзнателно вае изящество на отмираща словесност.
Изкуството обаче поражда единствено изкуство, а стихийният прилив неминуемо е последван от скимтящия отлив. Кои са читателите на тази недвусмислено елитистка книга? За кого всъщност пише Антоан Асенов?
Изкушавам се да заявя, че той пише за себе си, но тогава не би издал своята книга, не и след конкурс на Министерството на културата (sic). Въпреки отделните случаи, когато текстовете се обръщат към читателя във второ лице, книгата надали е и далечен отглас на De Profundis. Вероятно тя е написана – издадена, разпространена – за малцината щастливци, подобно на посвещението на Стендаловите творби. (Потосът на Стендал присъства ли в текста или паметта ми го наслагва там?) Без значение е дали Антоан Асенов разчита на ерудицията на читателя или нехае за нея. Към многобройните препратки липсват бележки; преводът съвсем не съпътства всички пасажи на чужди езици. И дано читателят разчита каденците на Равел и трелите на Моцарт насред петолинията. В крайна сметка, нотните знаци, както и серифите на шрифта и листенцата, разделящи пасажите, са безкомпромисен естетически избор. „Потос“ несъмнено е плод на вдъхновение, не на отстъпки.
Редица обстоятелства определят пътя на книгата. Тираж, както научаваме от последната страница, от 500 бройки; бутиково издателство, което далеч не присъства във всички книжарници; липсата на дигитално издание; особената корица на Борис Праматаров, прилягаща по-скоро на фантастичен роман за юноши, и по моему потопена ненужно в оттенъци на виолетово и охра. При все това, за потенциалните поклонници на Потос, непригодени към разочарованията на живота, това ще бъде не просто важна, а култова книга за безчет бавни прочити. И шумоленето на нейните фрази ще задвижи мистерията на вдъхновението.
Велислав Д. Иванов
