Вече три години ни липсва светската артистичност, бързото мислене и премерената ирония на Дари Икономов, все качества, присъщи и на плаката, Дари като че ли беше създаден да е плакатист. Повод да надниква сега от културната памет на града е откриването във фоайетата на НДК на Деветото международното триенале на сценичния плакат в София, което той заедно с проф. Божидар Йонов и Албена Спасова учредяват преди 25 години. Триеналето се утвърди като едно от влиятелните събития без национални граници в собствената си сфера, където със свои работи или като членове на журито присъстват най-големите имена в жанра (със специално и разбираемо внимание към полската и японската школа). Като цяло духът е либерален (какъвто е духът и самият плакат) и се подържа от срещата (във и извън конкурсната програма) на класици с млади автори, които още търсят път, експериментират, говорят от името на неясното бъдеще.
Може би ще прозвучи изненадващо, но днес публиката има по-голяма потребност от Триеналето, отколкото преди четвърт век. Причината, впрочем, не е изненадваща, тя е в прогнозите за професионалния залез на плаката, подменен от „дигитални ерзаци” и изтласкан от градската среда, която все повече губи информационните си функции за сметка на виртуалната. На този фон е културна привилегия да се организира авторитетно изложение, което на всеки три години да следи за творческото здраве на жанра – намалява ли продукцията му, напускат ли го доказани автори и привлича ли нови, продължава ли да разпалва въображението и да участва във важните дебати на времето?
От картината, която тазгодишното издание представя, по нищо не личи плакатът да се оттегля от съвременната арт сцена, авторите са в добро настроение и от всички краища на света си разменят визуални шеги, пресичат се отчетливи индивидуални почерци, няма отпаднали средства – артистично разработени типографски образци си съжителстват със свободна рисунка и анимационен наратив. Компютърът въобще не прилича на чудовище, готово да погълне артиста, а е приел ролята на негов добросъвестен чирак, който му помага да каже на своя език повече, отколкото би могъл през миналия век.
Впрочем, страхът от компютъра днес напомня страха на живописците от фотографията преди 180 години, когато Пол Деларош възкликва: „Живописта е мъртва“. Както е известно, става обратното – фотографията разширява териториите и възможностите на изобразителното изкуство, дава шанс на художника да преодолява материалните ограничения на собствения си занаят. И следват авангардите на модернизма…
Постмодернизмът от своя страна, като превръща културата в „интерпретация без граници”, дава мощен тласък на плаката, защото неговата сила е именно в интерпретацията. Той не се ражда от „белия лист”, а от прочита на творбата (в случая сценична), който организира в нова творба. Плакатът е най-несамолюбивото изкуство, винаги ангажирано с някой друг и с нещо друго, битката му е за чужди каузи, които с артистична лекота приема за свои.
