Разговор Андрей Тарковски-младши
На Киномания ще бъде прожектиран документалният филм „Андрей Тарковски. Киното като молитва” на Андрей Андреевич Тарковски. В момента се разпространява в Русия, а преди това бе показан извън конкурса във Венеция.
– Какво означава този филм за вас?
– Замисълът се появи още през 2003 г., но първоначалната идея беше друга. Започнахме филма като посветен на дневниците на баща ми, основан на интервюта и на текстовете от „Мартиролог”. После имаше проблеми с финансирането и проектът бе изоставен. Минаха няколко години и през това време промених концепцията на филма, тъй като повече от 25 години се занимавам с института „Тарковски” и непрестанно общувам с хора, които пишат за негови произведения. И ми се стори, че баща ми и личността му започва да се забравя. Страшно много неща са направени и посветени на него, но какво е мислел самият той, какво е искал да каже, с какво е живял, в какво се крие неговото творческо търсене… Това е много важно, защото днес, 33 години след неговата кончина, е израснало ново поколение от млади хора, които искат да научат за неговото творчество. И исках с този филм да приближа Тарковски към съвременната публика, показвайки го такъв, какъвто беше.
– Мисля, че за Андрей Арсениевич това би било важно, имайки предвид, че, с редки изключения, той недолюбваше критиците и теоретиците. Това също присъства във вашия филм.
– Да, разбира се, често не го разбираха и това беше понякога причина за сложните му отношения с критиците. Но, както видяхте във филма, той беше дълбоко религиозен човек и цялото му творчество е търсене на отговори на фундаменталните въпроси на нашия живот. Тоест, той постоянно търсеше – търсеше тези отговори и затова филмите му бяха не цел, а начин на познанието на света, начин да се проумеят някакви определени неща в живота. Тоест, изкуството е процес на познанието, сходен с науката и философията.
– В същото време във възгледите на Тарковски, както ми се струва, могат да се открият противоречия. От една страна, той периодично се дистанцира от определението мислител или философ. От друга – във филмите си се изявява предимно като мислител – руски, религиозен, европейски.
– Да, правилно отбелязахте, защото на първо място, той беше художник, поет. Винаги подчертаваше това и киното му безусловно е поетично. Но в същото време, има определени философски корени, основава се на руската култура, което често се забравя от критиците – и тук, и на Запад. Културното наследство е взел от Арсений Тарковски, който е един от най-интересните представители на Сребърния век. Това наследство бе много важно в живота на баща ми. Исках да покажа връзката между поезията на Арсений Тарковски и киното на Андрей Тарковски. Той чувстваше силна близост с баща си. И най-важното мнение за филмите на баща ми бе това на Арсений. Затова и сложих отрязък, мисля, че е след прожекцията на „Огледало”. Тогава Арсений му е казал: „Не филми правиш ти…”. И после е продължил, баща ми не говореше за това, а дядо казал, че „не филми правиш ти, това е друго, това е жива поезия, това са стихове в образи”. За баща ми това беше най-големият комплимент. По принцип може би е така. Между другото, стиховете на Арсений, които използвам във филма, не са влезли в „Огледало”. Във филмите на баща ми има и философска част. Той беше, разбира се, художник, но не твореше на интуитивно равнище. Иззад кадрите винаги е стояло дълбоко осмисляне на реалността, неизменно предшестващо работата над филма. И забележете, навярно още от първия филм той вече е бил оформен като художник, мислител. Тоест, мирогледът му се е обогатявал, но навярно е бил оформен още от самото начало. Това е много важно, защото всичките му филми се приближават в някакви философски и духовни неща.
– Още една тема ми се струва значителна във вашия филм – трагичното противоречие. От една страна, Андрей Арсениевич е човек на европейската култура. От друга – макар и принуден да емигрира, често повтаря, че като човек, като представител на руската култура, не може да мисли живота си извън Русия.
– Той е руски художник, говореше за това… Вярата му е типично руска, той принадлежи към руската традиция. Това, че творчеството му е универсално, се дължи на неговата гениалност. Всяко велико произведение на изкуството може в целия свят да бъде разбрано, усетено, преживяно. Още повече, филмите му, както той винаги казваше, въздействат на човека и зрителя емоционално – нещо, към което неизменно се е стремял. Драматургията е на второ място, на първо е да се намери емоционален контакт със зрителя. И съпреживяването, състраданието, надеждата… е преживяването, което би трябвало да усетят хората. И това, разбира се, е свойствено само на руския художник, започвайки с Достоевски, Толстой. Темата и идеята идват оттам и затова той се смяташе за дълбинно руски. Баща ми е много ортодоксален, независимо че винаги във филмите си се опитваше да създаде синтез на световната култура, опитваше се да съедини източните и западните традиции. Навярно „Сталкер” е един от най-ярките примери. Започвайки с музиката. С Едуард Артьомиевич са се опитвали да работят с разни традиции: във филма звучи японската флейта сякухати, а мелодията Pulcherrima Rosa е средновековен григориански напев. В определен момент там звучи Бетовен или Равел… Но баща ми вярваше в традициите, естествено, не възприемаше художниците, кастрещи своите корени, които се опитват да бъдат по-независими от традицията. Силно се дразнеше от това, смяташе, че е невъзможно. Във всеки случай е възможно да си независими, да не следваш традициите, но първо трябва да се научиш, да овладееш майсторството, а после да забравиш за него като всеки художник. Ако той е абстракционист, първо трябва да нарисува портрет с молив. Такъв беше мирогледът му.
– Струва ми се, че Тарковски, възпитан в рамките на класическото съветско кино, се отнася към него малко двусмислено. Тоест, всички знаем цялата важност за него на японското кино – на Куросава или Мидзогучи по време на работата над „Андрей Рубльов”, знаем за важността на киното на Бресон. Същевременно е изпитвал противоречиви чувства по отношение на Айзенщайн.
– Неговата школа е руското кино, учил е в класа на Михаил Ром. Но творчеството му едва ли може да се дефинира като съветско. Това е Тарковски. Толкова. Затова е невъзможно да говорим за последователи на Тарковски. Защото Тарковски е Тарковски. Безсмислено е да го имитират, това би изглеждало глупаво… А да го следват – да, да следват възгледите му, мирогледа, но ми се струва, че в този смисъл, художникът би трябвало да е независим. От нашите класици той винаги цитираше Довженко, например, „Земя”. Довженко за него бе далеч по-важен, отколкото Айзенщайн. Баща ми винаги протестираше срещу символиката в изкуството. Киното на Айзенщайн е основано на символи, то е много идеологическо и т. н.; и баща ми казваше, че по принцип символът има своите предели, а образът е безкраен. Той и се опитваше в изкуството си да създава безкраен образ, а не да прави символика, защото когато символът се изчерпи, зрителят губи всякакъв интерес към произведението, втори път не бихте го гледали, второто гледане няма да ви донесе нищо ново. В това всъщност се състоеше неговата полемика с Айзенщайн. Обичаше японците и тяхната култура, но едва ли може да се каже, че са му повлияли. Много обичаше Бресон, в последните години са общували. Изобщо Бресон май беше най-любимият му режисьор. Но не виждам негово влияние в творчеството на Тарковски, те са толкова различни режисьори. Едно е да обичаш, а друго – да правиш своето кино. Навярно сред любимите му режисьори имаше много европейски, повече от руските. Но това е въпрос на вкус. Сред любимите му режисьори са най-великите имена. Бергман, Бресон, Мидзогучи, Одзу и Куросава.
– В какво е гениалността на Тарковски – той не използва традицията механично, а я преосмисля и, говорейки за връзката му с Айзенщайн, не знам дали ще се съгласите или не, но „Андрей Рубльов” е сниман последователно като айзенщайновски филм. Двата велики исторически филма са „Иван Грозни” и „Андрей Рубльов”. И те представляват максимално противоположни подходи към създаването на историческо произведение.
– Да, тези филми са абсолютно различни. Баща ми винаги се е интересувал от вътрешния, духовния свят на човека. „Андрей Рубльов” е неговото духовно преживяване, неговият духовен път, неговото страдание, целият му вътрешен свят и виждане през погледа на Рубльов. При Айзенщайн всичко е доста патетично, историческо, драматично, движение на народите и т. н. Диаметрално противоположен поглед. Баща ми говори във филма, че всички проблеми на човека зависят от това, че започваме да учим другите как да живеят и да съществуват, без да се грижим за собствените си проблеми. Това трябва първо да осъзнаем чрез себе си. А, ставайки по-добри, откривайки някакви духовни пътища, можем да повлияем на света, да го подобрим. Изобщо светът, както бе устроен от социална или политическа гледна точка, не го устройваше, струваше му се сбъркан. И ето неговото виждане, видимо оформило се с „Андрей Рубльов”. Филмът беше критикуван за това. Незнайно защо там не се вижда историята на Русия, а само животът на монах, който се противопоставя на света. Да, разбира се, защото Андрей Рубльов е бил монах и защото идеята за духовното израстване и търсене му е присъща. Той вярваше в това. И неизменно казваше, че дори в Бог трябва да се вярва тихо, без показност, а работейки вътрешно над целта.
– Един вид исихазъм.
– Исихазъм, на който е бил привърженик и Рубльов. Има теория, че Рубльов и Сергий изповядвали исихазма.
– Как работехте над филма си? Как възникна формата? Как ви даваха материал? Имахте ми някакви консултанти?
– Всички материали, останали от баща ми, са във Флоренция. Вече много години работя по тяхното публикуване. Имаме голям видео, аудио, документален архив. Аудиоархивът на Мариана Чугунова, забележителни записи на негови изказвания, които е запазила, също помогнаха в работата над филма.
– Когато се роди някакъв скелет на разказа някъде към 3 часа аудио, започнах да работя с видеото. Снимахме по местата на „Носталгия“ в Италия, живота в Италия. После отидохме на остров Готланд, където е сниман „Жертвоприношение“, в Русия – Тучково, където е сниман „Огледало“, и село Мясное, където се намира къщата, която той обичаше. Във всеки филм има препратка към тази дървена къща.
– Монтирахме заедно с Михаил Лешчиловски, монтажиста на „Жертвоприношение“. Операторът Алексей Найденов е стажувал в „Огледало“. С хората, които познаваха баща ми, нямахме никакви конфликти или разногласия. Цялата работа отне над половин година – три месеца и половина течеше монтажът, преди това монтирах аудиото и филмът се роди именно в момента, когато звукът придоби форма.
– Не се ли изкушавахте да поверите монтажа и производството на странични хора?
– Длъжен съм да участвам в целия процес от начало до край – и не защото ревнувам, просто филмът е личен. В него исках да разкажа и покажа нещата, които ме вълнуваха, които ми бе нужно да видя, защото не правех филма за някаква определена публика, на първо място исках да го направя за себе си. Дойде моментът, когато трябваше да събера своите идеи във филм за баща ми и да ги финализирам, тъй като ми липсва неговото присъствие. И в същото време хората през цялото време питат за Тарковски. Мнозина задават сума ти въпроси, на които мисля, че филмът отговаря. Затова смятам за грешка да доверя филма на други хора, освен в монтажа, който е изключително важен – документалният филма се ражда при монтажа. Много съм благодарен на Михаил – страшно ми помогна с опита си на режисьор по монтажа да обирам излишното… Опитвах се да запазя колкото се може повече, но филмът ставаше все по-дълъг и по-дълъг. Беше сложен процес, мъчително бе да се отказвам от разни скъпи за мен парчета.
– В същото време, при цялата интимност, портретът, който сте създал, в добрия смисъл би могъл да се нарече „Андрей Тарковски проповядва“. А зад кадър остават много различни детайли. Не ви ли изкушаваше да разкажете за всички тези сложности?
– Имах такова желание, разбира се. Но когато избираш определен сюжет и линия, автоматично всички тези неща отпадат. Що се отнася до скандала в Кан, той е бил съдбоносен. Преломен момент в живота, който обяснява защо баща ми остава на Запад, неговата трагедия, смъртта му.
– Ще се върнете ли отново към фигурата на баща си в киното?
– Иска ми се моят филм да остане последен, някаква точка, която бих искал да поставя дори в собствената си съдба, в своите отношения с баща ми. Но в други форми, в книги, например, продължавам тази дейност. Както вече казах, остана огромно количество материал. И може някой да поиска да направи от него сериал. Но в крайна сметка, едва ли ще се занимавам с това като режисьор.
– Струва ми се, че филмът ви е много актуален, защото в момента отново живеем в ситуация, когато „векът изкълчи рамото“. И в това отношение гласът на Андрей Арсениевич, размислите му могат да станат ориентир за обърканите.
– Да ви кажа честно, и за мен това бе изненада. Когато започнах, когато работех над монтажа на аудиоразказа, се разкри удивителна злободневност в думите на баща ми. Например, това, което говори за екологията. Постоянно обсъждана днес тема. А той говори за нея може би преди 50 години. Но художниците винаги са крачка напред, затова са винаги самотни, нещастни.
Разговора води Максим Семьонов
Искусство кино (със съкращения), 2 ноември 2019 г.
