От 23 до 29 октомври в Руския културно-информационен център в София се проведе Седмица на руското кино. Бяха показани 7 нови филма: „Бик“ на Борис Акопов (2019, носител на Голямата награда от Кинотавър в Сочи), „Чернова“ (2018) на Сергей Мокрицки, „Трудностите на оцеляването“ на Евгений Торес (2019), „Керосин“ на Юсуп Разиков (2019, награда на гилдията на киноведите и кинокритиците от Кинотавър), „Аз отслабвам“ на Алексей Нужни (2018), „Любовници“ на Елена Хазанова (2019), „Вечният живот на Александър Христофоров“ на Евгений Шелякин (2018). Същата инициатива се проведе и в Пловдив от 25 до 29 октомври в Lucky Cinema Дом на киното. Входът бе свободен.
От Седмицата успях да гледам „Бик“ и „Керосин“, но по свои си канали видях „Студено танго“ на Павел Чухрай (2017, „Ника“ за поддържаща роля на Сергей Гармаш и още 3 награди от фестивала „Литература и кино“ в Гатчина) и руското предложение за „Оскар“ за международен филм (както вече се нарича категорията за чуждоезичен филм) „Върлина“ на Кантемир Балагов (2019, наградата на FIPRESCI, награда за режисура от „Особен поглед“ в Кан, Голямата награда от фестивала „Огледало“ и др.).
Като изключим „Собибор“ (2018) – режисьорския дебют в киното на прославения актьор Константин Хабенски, руски филм не е пробивал в българското разпространение отдавна. Гледаме нови руски филми по фестивали или в РКЦ. Ето, и сега на Киномания присъстват само „Грехът на Микеланджело“ на Андрей Кончаловски (на италиански език) и три класики от „Мосфилм“: „Александър Невски“ (1938) на Сергей Айзенщайн и Дмитрий Василиев, „Дерсу Узала“ (1975) на Акира Куросава и „Спартак“ (1977) на Вадим Дербеньов и Юрий Григорович. А там се снима много. По около 150 филма годишно. Поколенията се сменят, но кино правят и ветерани, и младоци. Преобладава мейнстриймът. Колкото и да не стигат парите, Фондът за киното и Министерството на културата отпускат щедро субсидии за т. нар. „патриотични филми“ и блокбастъри – да се напомпва самочувствието на горкия народ, да се слави руският дух… Друга полезна опция за боксофис са комедиите. Любопитно е, че мелодрамите на голям екран не се радват на успех. Това оповести на фестивала „Любовта е лудост“ във Варна през август Николай Ларионов – младият продуцент на хипстърско романтично-мистичното road movie „Без мен“ на Кирил Плетньов. Независимо от цензурата, рестрикционните закони и капризите на публиката, филми да искаш в днешна Русия. И ако човек иска да следи какво се случва в киното там, трябва да разчита най-вече на руските сайтове.
Съвременността е толкова несигурна, хаотична и гадна, че трима от режисьорите в моята подборка „избягват” от днешния вакуум в лабиринтите на националната памет – като оригинална или литературна интерпретация. И експлоатират потенциала на ретрото с различни стратегии и цели – като изравяне на исторически факти, като нова интерпретация на известни събития, като актуализация на стари гео-културни традиции.
И четирите филма се занимават с проблема за оцеляването в екстремна ситуация. Макар че само един от тях е съвременен („Керосин“), във всичките става дума за манипулация – идеологическа, мутренска, съпружеска, приятелска.
За руснаците, независимо от идеологическата пропаганда, и до днес, когато почти няма живи съвременници, Отечествената война е една от светините на руския национален дух, особено в контекста на актуалното отношение на Европа към Русия. Както казва сценаристът Валентин Черних, “Отечествената война е от малкото неща в руската история, за които не ни е срам”. Посветените й филми отправят различни послания, но неизменно са заредени с ресурса на националната идентификация – през жертвата, подвига, стоицизма…
Особен филм е „Студено танго“. Вдъхновен е от романа „Продай майка си“ на белоруско-еврейския писател Ефраим Севела. Действието се развива в Литва между юни 1941 г. и началото на 50-те. Красивата Лайма (Юлия Пересилд) с алена рокля пее танго в ресторант. В един момент с акордеониста Макс (Ринал Мухаметов) се споглеждат. В следващия момент той е измъчван от ченге. Оказва се, че Макс и Лайма се познават от деца, когато немските окупатори избиват евреите, включително майка му и сестричката му, той успява да избяга и се връща в къщи, но в родния му дом са настанени литовци, а Лайма е дъщеря им. Баща й, който търгува с грабени от евреите вещи, все пак укрива Макс. Децата се влюбват. Случва се нещо ужасно с Лайма, а Макс е ням свидетел. Тя се кълне, че никога няма да му прости. След като е бил в интернат и е формиран като съветски гражданин, той се завръща в родния морски град, вижда Лайма впиянчена и разпътна, прибира я в ресторанта. Отношенията им са сложни, тъй като тя ненавижда руснаците, мрази евреите, а той иска да отмъсти за майка си и сестра си. Намесват се литовски националисти, криещи се в гората. Украински генерал (Сергей Гармаш) го кани да работи в НКВД. Макс приема. За кратко. С Лайма се женят, ражда им се дъщеричка, но… Филмът разказва за невъзможната любов през историческа мелодрама. Конструиран във флашбек, той е интригуващ, ала прекалено фрагментарен. Финалният надпис гласи: „По време на немската окупация в Литва са унищожени над 200 хиляди евреи. През съветския период в Сибир са заточени над 260 литовци. По време на освобождението на Прибалтика от немските войски са загинали над 120 хиляди съветски войници“.
Ринал Мухаметов е прекрасен в ролята на недостатъчно силния Макс – той е новото харизматично мъжко присъствие в руското кино. Юлия Пересилд обаче не съумява да вдъхне очарование на разпасаната Лайма. „Хладно танго“ е добре заснето от майстора Игор Клебанов старомодно кино. Далеч по-силни са предишните два филма от трилогията за индивидуалната съдба в менгемето на идеологията на 73-годишния Павел Чухрай: “Крадец” (1997) разказва абсурда през детската гледна точка на фона на приключила война – Отечествената преди и поредната сега, завръща на екрана не само влака, но и качествената руска мелодрама с обаятелния Владимир Меншов; “Шофьор за Вера” (2004) е мелодраматично road movie, ситуирано през 1962 в Крим, където генерал с гузно минало (Богдан Ступка) се сдобива с шофьорче (Игор Петренко), а куцичката му и модерна щерка Вера (Альона Бабенко) се кълчи на “Twist again…“ и мята огън и жупел срещу натрапения й водач. Този филм е шамар по романтичната визия към 60-те, вярата в “комунизма с човешко лице“ и носталгизма по соца, въплътен в “новия патриотизъм“. В контекста на предишните филми, „Студено танго“ увисва драматургично (монтиран е от минисериал в 4 части), а да не говорим какво му се случва в контекста на пронизително-отчаяния „Студена война“ (2018) на Павел Павликовски, също посветен на невъзможна любов по време на тоталитаризма. Но и в „Студено танго“, както в „Шофьор за Вера“, детето оцелява с чужд човек.
„Върлина“ е вторият филм на 27-годишния Кантемир Балагов, ученик на Александър Сокуров. След успеха на дебюта му „Теснота“ (2017), сега негов продуцент е Александър Роднянски. Разказва за навечерието на 1946 в Ленинград. Войната е свършила. Животът е все още парализиран, но се опитва да проходи. Ия (Виктория Мирошниченко, номинирана за актриса от ЕФН) е страшно висока руса девойка – санитарка във военна болница. Наричат я Върлина. Демобилизирана е поради травма. Живее в комуналка със сладкото момченце Пашка. Води го при ранените пациенти. Ия е мълчалива и свита. Хълца. След пристъп Пашка вече го няма. Пристига зенитчицата Маша (Василиса Перелигина) – властна, бъбрива и безпардонна брюнетка. Заживява при Ия. Видимо не страда за Пашка, който всъщност е неин син. Но, тъй като не може да има повече деца, настоява Ия да й роди. За да започнат живота си отначало. Маша има ухажор, който всеотдайно ги снабдява с продукти. Между двете девойки се установява странна близост – не толкова лесбийска, колкото неудържим порив за близост. Унил е Ленинград – хората щъкат из него като орисани. Прави впечатление, че и трамваят, и луксозната кола, и броевете на „Правда“ са автентични. Никаква политика. КГБ се споменава само веднъж, но живеенето е просмукано от страх. И героините безпризорно се лутат из него и собствените си светове. Когато отива в разкошната извънградска къща на ухажора си, луксозната му майка (Ксения Кутьопова), съпруга на партиен велможа, се гнуси от нея. На Маша й причернява и по най-циничен начин обяснява как е оцеляла във войната – само чрез мъж-покровител. Прочее, младият Балагов е решил да направи филма, след като прочел книгата на Светлана Алексиевич „Войната не е с лице на жена“. Всички сюжетни ходове във „Върлина“ са колкото реални, толкова и условни. Изобразително филмът е вълнуващо художествен – от цветовете на дрехите до цялостното колоритно-светлинно решение. 25-годишната операторка Ксения Середа го е заснела в ръждиво кафяво, червено и зелено и визията е сякаш травмирана, подобно на героините и пациентите. Всеки кадър е като картина на фламандски майстор. Дебютантките Виктория Мирошниченко и Василиса Перелигина са прелестни и полюсни. Между другото, „Върлина“ препраща към „Празник“ (2019) на Алексей Красовски, където окаяно момиче от блокадния Ленинград попада на Нова Година в извънградската къща на високопоставено семейство. Само че разликата помежду им е грамадна – онзи филм е нещо като нескопосана комедия, а „Върлина“ – ярко кино, което представя войната от стъписващ ракурс. Дни наред не мога и не мога да се отърся от магнетизма на този филм.
„Бик“ на 34-годишния дебютант от ВГИК Борис Акопов е ситуиран през 1997, но стига до прощалната реч на Борис Елцин по телевизията в края на 1999. В началото надпис гласи: „Филмът разказва за реални събития в малък подмосковски град през 1997. По молба на жителите, имената и прякорите са променени“. Съвсем младият Антон Биков, по прякор „Бик“ (Юрий Борисов), лидер на местна улична банда, е задържан в полицията за глупост, а вече е лежал в затвора, откъдето сърцето му е увредено. Нечий авторитетен глас по телефона го освобождава. Антон няма баща – живее с майка си, брат си и сестра си. Грижи се за тяхната прехрана. Един от бандата домъква Polaroid и си правят моментални снимки. Непрестанно помпат мускули. Слушат пънк. Важният авторитет, наречен Мойсей (Игор Савочкин), който пее в клуб, дава на Антон задача. Момчетата я изпълняват, но оттам нататък всичко отива по дяволите. Във филма има и изстъпления, и чеченци, и телевизия, и предателство, и марихуана, и фатална фризьорка, и смърт. Възкресявайки социалните бездни, безнаказаното насилие, мълниеносното забогатяване и собствените си детски спомени от 90-те, Борис Акопов представя своеобразен инфантилен стоп-кадър на десетилетието, родило първия, знаков и най-харизматичен филмов образ на руски килър – Данила Багров (Сергей Бодров-син) от „Брат“ (1997) и „Братът в Чикаго“ (2000) на Алексей Балабанов. Но и да се опитва да го повтори, не го постига. Бивш балетист от Болшой театър, авторът на „Бик“ изгражда страхотен ритъм на филма си, ала не го уплътнява. Дори не стига и сарказма на Балабанов в “Жмичка” (2005) – пародия на „чернухата”, чието посвещение е „на тези, които преживяха 90-те”. Въпреки ефектната визия на 26-годишния Глеб Филатов, досега снимал късометражни филми, въпреки че Юрий Борисов е много силен и че музиката – от „Лебедово езеро“ до групата „Химера“ – е въздействаща и адекватна, филмът не надскача илюстративността. Просто „Бик“ проектира носталгичната болезненост на спомена върху жестоката обръгналост на днешността. И изглежда като овехтяла снимка от Polaroid.
За разлика от младите герои в другите филми, Павла (Елена Сусанина) в „Керосин“ на 62-годишния Юсуп Разиков е забрадена баба над 80. Живее самотно в село Порожки. Затварят и единствения магазин, а покрай него отрязват и тока й. Тя си има своята кокошка. И дъщеря, и внучка, които се вясват рядко. Покойният й съпруг (Валерий Маслов) приживе я е малтретирал и затова тя накуцва, но и сега не я оставя на мира – присънва й се, дава й наставления, управлява житието й. Така баба Павла приема в малката си къща шофьори на тирове, които за благодарност заколват кокошката. И мафиот минава през къщата й. И противни младежи. Тя иска да си гледа прасе и да намери керосин за старите лампи. И въпреки премеждията, не се дава. Оцелява. Случват й се вълшебни неща. В много от руските филми за периферията, създадени от 90-те насам, тайнствата на националната душа избиват в деконструкция на културните стереотипи върху терена на психеделичната профанация. Този е различен – въпреки че на моменти напомня филм на ужасите, той е по-скоро сърдечен, притчов. Разделен е на шест глави. Показва самотна възрастна жена, която има бъдеще, колкото и парадоксално да е това. Баба Павла е приказна – Елена Сусанина е 83-годишна актриса от Ярославския театър и това е дебютът й в киното. Прочее, Юсуп Разиков си има прототип за нейния образ – по време на практика от ВГИК в Минск е живял при подобна баба. Той самият нарича филма си „индустриална приказка, в която се преплитат фолклор и съвременност“. Наистина да се чудиш и маеш как узбек е направил такъв дълбинно руски филм.
Ето, такива неща се случват в днешното руско кино. Няма ги вече великите автори Алексей Герман, Кира Муратова, Алексей Балабанов, но Звягинцев се готви за нов филм, пък идват и съвсем нови; и продължават да пресъздават през своя си окуляр история и съвременност. Най-различни са. Стига да имаме къде да ги гледаме.
