Игнатовски, Калоян. „Приятелю Тунхай”. София: Издателство за поезия „ДА”, 2019. Цена 12 лв.
Този поет не е книжен човек. А човек на словото. Човек, с когото повикваме цитати/ от стиховете на някого/ от поезията на поведение на другиго. Много симпатична е тъкмо тази поезия на авторско поведение, която гарантира отсъствието на поета от шумотевицата на всичко. И към себе си, и към света, Игнатовски е приятно скептичен, подозрителен и любопитен – като всеки преводач. Изкуството на мисълта му предприема ту формата на бележка под линия, ту на преписка между преводачи, ту на подготовка за интервю… Някъде далеч откънтяват нетуристически образи от Китай, Тибет, Норвегия – ехото им на страницата е прецизна формулировка на собственото му ненатрапчиво състояние. В стихотворенията има много въздух и изящество. (…)оставяш бърз процеп/ изхвърляш незабелязано трупа/ така че той да не усети, пише Калоян. Наистина, тази поезия не е оттук.
Пенчева, Станка. „С очите на новородена”. Любовна лирика. Пловдив: Жанет 45, 2019. Цена 13 лв.
На 9 юли т.г. се навършиха 90 години от рождението на Станка Пенчева, а на 27 май – 5 години, откакто тя ни напусна. Един от малко известните факти в нейната биография е, че през 1957-58 г. е кореспондент на в. „Народна култура” от Русе, където живее със семейството си. В поетиката на Станка Пенчева винаги има копнеж обикновеното да стане поносимо, уютно, звънко, красиво. Между дълга да бъдеш все повече себе и задълженията към другите да свети достойнство. Достойнство, женско, без подвиг: Не се срамувай,/ ако от тебе лъвица не става –/свое достойнство има/ и мравката на тая земя. А да си жена, означава да си самото противоречие между сила и слабост, между власт и покорство. Да си между привлекателните млади момичета и да бъдеш жената, която възпява последната, отчаяната, безпощадната си любов… Между вината за едно и вината за друго. Изобщо, изумителна е способността на Станка Пенчева да вижда света все по нов, ясен, бистър, прост, без горчивина, без обида. Свят, в който лирическият аз се превръща в цъфтяща природа. Дали обаче не греша? Защото Станка Пенчева има и такива, неочаквани за мен, стихове: Тази къща в полето –/ като самотна жена подир война трийсетгодишна,/ разчеквана от пияни войници/ върху пепел, върху гнило сено,/ изритвана сутрин/ със синини по лицето,/ изтърпяла всичко без звук и стон –/ тази топла къща ме сложи в скута си,/ заговори ми на смешен детски език,/ залюля ме… Знаков е диалогът между тази разтърсваща къща в полето и „Къща в полето” на Екатерина Йосифова: (…) когато е къща в полето,/ даже животът ми стига:/ хубаво е с небето,/ хубаво е с веригите. И изобщо, големите български поетеси винаги са се подкрепяли една друга по най-трудния път – стоицизъм без надменност, приемане на простотата, гордото приемане на всичко. (Книгата съдържа много фотографии на Станка Пенчева, предоставени от дъщеря й Радина Цачева – и може да се вгледаме в обаятелното лице на една от най-обичаните български поетеси, дала естествен израз на чувствата на поколения читателки.)
