Показ на резултати от „Сюжет за кратък разказ“ – Ателие „Чехов“ (18.09. – 7.10.2019), водещи Маргарита Младенова и Иван Добчев, участници: Явор Бахаров, Бойко Кръстанов, Виттория Николова, Радина Кърджилова, Невена Калудова, Елена Димитрова, Неда Спасова, Мимоза Базова, Станислав Кертиков, Каталин Старейшинска, Биляна Георгиева, Васил Дуев, Николай Върбанов, Деян Жеков, Славена Зайкова, Жана Рашева, Иван Николов, Василена Винченцо, Румен Драганов, Христо Петков, Виолина Доцева, Елица Костова, Люба Тодорова, Ростислав Георгиев, Мануела Минкова, Валерия Върбанова, Мартина Тодорова, Дениза Павлова, Яна Зайкова, Алекс Иванов, Ангела Канева. ТР „Сфумато“, 18 ноември 2019 г.
В пукащата се по шевовете зала на „Сфумато“ 31 актьори от всички поколения представиха около 30 сцени, „произтекли“ от последното засега – и засега най-продължително – ателие на Маргарита Младенова и Иван Добчев, включило над 50 участници.
За текстова база са избрани писма от и до Чехов, както и „парчета“ от негови пиеси. Под покрова на прочутата реплика от „Чайка“ се разработват две теми. „Годениците на д-р Чехов“ (водеща Маргарита Младенова) поглежда към Чехов през т.нар. Антоновки: деветте жени, с които Антон Павлович успява да се сгоди до брака си с Олга Книппер през 1901 година. „Животецът ми мина, все едно не съм го живял” (водещ Иван Добчев) тръгва от думите на Фирс във финала на „Вишнева градина”. Предмет на изследване са любовта, писателството, животът, сплескването и банализирането му, смъртта, гледани през жизнения път и творчеството на Чехов.
На 18 ноември актьорите, провокирани от водещите ателието, демонстрираха проекти, изградени, поставени и изпълнени от самите тях. Рамковите условия направиха възможни и надигравания помежду им. „Конкурираха“ се, например, три „не случайни импровизации“ по монолога на Заречная от първо действие на „Чайка“, както и три версии на една сцена от „Предложение за женитба“. И тук обаче, и в останалите действия актьорите се надиграваха преди всичко със себе си. Вместо да характеризирам представянията поотделно, ще кажа само: имаше по-силни и по-слаби, имаше всякакви, само не и банални.
Няма нещо по-лесно от банализирането на Чеховата драматургия. Повече от столетие масово шества „самоварният Чехов“ с прилежащите му кич-клишета, „дълбоко“ (чети: сантиментално) психологизиране и куха елегичност. В „Сфумато“ на сцената стърчеше самовар – негова пародийна реплика. Съжалявам, че един от актьорите все пак се заигра с него. Изглежда не бе доразбрал, че той е „холограмата“ на онова, отвъд което се отива. „Сюжет за кратък разказ“ открои не само нов начин на гледане към Чехов от страна на Маргарита Младенова и Иван Добчев, но и множество нетривиални негови тълкувания, формирани от работещите актьори.
Постигната, следователно, е целта, която „Сфумато“ поставя пред всяко от вече множеството свои ателиета, определяни като „основен творчески модул на лабораторията“. Ателието не бива да се привижда като „кастинг“ или „селекция“. Наистина, обикновено някъде в перспектива стои хипотеза за бъдещи представления. Но ето, сега изглежда случаят не е такъв. То не е и майсторски клас, където някой голям професионалист еднозначно въвежда в своите теоретически и технически постижения.
Ателиетата на „Сфумато“ се самоопределят като навлизане в поетиката на един автор или на набор текстове, разширяващо креативността на ангажираните с тях артисти. Поставяйки актьорите в ситуация, принуждаваща ги да генерират собствени театрални идеи, търси се откриването им в нова светлина – отключването на по-дълбоки пластове на въображението, интуициите, умственото и пластичното им движение.
Ателиетата имат съзнателно подривен характер. Те целят взривяване на рутината, на нагласата да се повтарят вече усвоени форми, на (само)имитирането, на вкоренявания от културните инерции страх от излагане – във всичките значения на думата. Ателиетата са атентати срещу „мощната манипулативна система от клишета“, социални и естетически, водещи до склерозиране на творческия импулс, до превръщането му в съзнателно репродуцирана персонална щампа, в „калъп на собственоръчно изградени стереотипи“ и така – до екзекутирането на таланта.
От този хоризонт се виждат същинският смисъл от ателиетата на „Сфумато“ и техният градивен принос. В такива формати се осъществява регенерирането на актьора, интензифицира се неговата устроеност, набавя пълнота. Те са естествен феномен там, където има естествена театрална култура. Боя се, че българската е далеч от това. От една страна, тя гледа актьорите като завършени след академията, останалото трябва да са случайни влияния и натрупвания. От друга, тя се задоволява с предвидим, „лесен театър“, следващ стандартни фигури и тъкмо с това съблазняващ някаква публика. Тя пък със своя възторг се разобличава като несъщински театрална. В този самодоволно затворен кръг загнива самото театрално, изтляват идеята и принципът на театъра.
Проблемите, поставяни чрез ателиетата на „Сфумато“, са сюжет за дълъг и нелесен разговор.
