Антон Брукнер – Симфония № 8. Концерт на Софийската филхармония, диригент Емил Табаков. Зала „България”, 21 ноември 2019 г.
Преживяване беше този концерт. От незабравимите. И се случи не само заради извънредния диригентски прочит, но и поради отклика на оркестъра, който умножи интелектуалната и емоционална енергия, които поемаше от пулта, за да ги трансформира в рядко звуково качество. Впрочем, чува се, когато диригентът е заредил инструмента оркестър със специфичното за стила на изпълнявания композитор знание относно звукопроизводството му. Композиторът в случая е Антон Брукнер, а неговата Осма симфония е гигантски звуков масив, чието овладяване не е за всяка диригентска глава. Впрочем, съвсем скоро бях свидетел как величие като Зубин Мета доста раздроби този масив, при това с оркестъра на Берлинската филхармония. Тук бе Софийската филхармония, диригентът бе Емил Табаков, а колосалният опус бе изграден от него с неумолима драматургична логика. Но и с рядко въображение в звуковите трансформации във фазите на структурата, с перспектива в процесуалното изграждане на грандиозната форма. При това, с изумителна темпова гъвкавост и без усилие при експонирането на внушителните секвенции, с едно звуково благородство, което се открояваше особено при динамичните кулминации в медните – силен, но с кадифена мекота звук увенчаваше поредното изкачване, наподобяваше звука на органа – величествен и всеобемащ.
Когато е на пулта, Табаков внушава изначална сигурност, че музиката ще се случи, ще стане, както я е мислил композиторът. Той притежава това рядко качество на внушение. Причината за него не беше само във факта, че, както винаги, дирижираше наизуст. Музиката върви, заредена с извисената мъдрост на смирения гений, който сякаш вгражда в могъщата архитектоника на своя шедьовър не само опита си на симфоник, който предпочита бавната величественост в разгръщането на музикалния материал, но твори и звуков всемир, чиято подредба трябва да бъде разгадана и утвърдена от диригент и оркестър. Ръцете на диригента не пропускат и най-малката подробност от звуковата реализация на симфоничната тъкан, напомнят, изискват, ваят щрихи и характер на фразата – преживяване, което Табаков винаги се стреми да дари както на своята публика, така и на оркестъра. Да изрази през прочита си не само доколко тази музика му е близка и ясна, но също и личното си преклонение пред мощния творец. Не допуска компромис във визията си за величието на Брукнеровата музика, няма компромис и в желанието му да увлича всички в трудното общуване с нея, в откриването на субстанциалното могъщество на тази музика, която изисква толкова много, но и дава удовлетворение от проникването в една уникална философска концепция. Да им разкрива блаженството от увенчаното с радост усилие да покаже тайнствата на Брукнеровата симфонична колизия през звука, който всеки от музикантите в оркестъра очевидно бе изградил в себе си, за да го създаде и да го влее в общото. Връщам се към звука и продължавам, защото подобна метаморфоза на оркестъра като звучащо тяло чувам много рядко. А най-важният компонент, за да се получи една композиция, един стил, една епоха – това е именно звукът – решаващият въпрос и за истинския майстор на пулта. Прочитам си текста дотук и установявам, че в него отсъства т. нар. структурна хронология. А броят на знаците расте. Но не мога да пропусна характера, който Табаков фиксира в трите основни мотива в първата част и го удържа, стимулира в развитието им според тяхната специфика, как „закова” ритмичната Брукнерова формула, съдбовно присъстваща в развитието, как зададе основния принцип в редуването на фазите в развитието – всяка фаза и всеки контрастен момент да бъде възможно най-ярко „изшлайфан” звуково – напомняше ми смяната на органови регистри. Скерцото смени блендата – по-прозрачен беше звукът на външно пасторалната, но заредената с вътрешна интензивност тема във виоли и чели, а тембровото въображение на диригента, отразено в оркестъра, използва всяка възможност, дадена от автора в хармонията и оркестрацията, за да реализира максимално музикалното „ставане”.
Брукнер на Табаков е онзи храм, в който човек може да изпита и радост, и тъга, но преди всичко, влизайки в него, има нужда от молитва, от съсредоточаване в себе си. В този смисъл, много силно преживяване беше третата, бавна част – изпълнена с някаква сдържана горест, с много поезия, красиво изстрадана от музикантите в оркестъра, в една обща динамична сплав, с едно общо заявено и изпълнено търпение на фразата, с интензивност в тихите динамики с въздействащи дъхове между отделните фази и с внимателното темброво преливане (арфа, корна, струнни) в едно просветено движение, което доведе до някаква надчовешка извисеност. Финалът мина наистина на един дъх – мощно със сдържаната експресия, с напрегнатото тихо вибриране, с великолепно изградените крешендо-линии, с благородство в духовите, със заявената култура (знае се как Табаков възстановява този вид инструментална памет във всеки състав) в общия строеж на оркестъра, който беше изключително отзивчив и креативен. Сюблимно реализиран прочит на един истински могъщ музикант – в една тежка среда, стимулираща предимно лекомислието на клипираното забавление, Табаков отстоява свято кредото си на сериозен симфоник, който пледира за запазване и развитие на високата музикална култура. И я създава.
