На десетата годишнина от събитията през 1989 г., на прага на новото хилядолетие, ние имахме възможност да честваме както триумфа на кадифените революции, така и последвалия голям напредък. Около двадесетата годишнина, през 2009 г., страните от Централна Европа вече членуваха в НАТО и в ЕС, а политолозите описваха Унгария като „консолидирана демокрация“. На сегашната, тридесета годишнина, смущаващият въпросът, който с неохота си задаваме, е: „Какво се обърка?“
Въпросът е основателен и ще се постарая да отговоря на него. Но нека първо хвърлим един поглед какво, всъщност, се случи така, както трябва. Хората често казват, че след 1989 г. е имало период, зареден с либерален оптимизъм, в който всички са били сигурни, че Централна Европа ще напредва към либерална демокрация, към пазарна икономика и към членство в най-важните институции на либералния Запад. В онези ранни години бяхме изпълнени със съмнения и страхове. На предпоследната страница от сборника ми с разкази The Magic Lantern[1] ( „Вълшебният фенер“) в качеството ми на очевидец на кадифените революции изказах следното предположение: Централна Европа може отново да се превърне в „зависима междинна зона от слаби държави с национални предразсъдъци, с неравенство, бедност и Schlamassel” (от немски – „кочина“). Прессекретарят на Вацлав Хавел и негов биограф Михаел Жантовски припомня, че когато Вацлав Хавел влиза в Пражкия замък през декември 1989 г., а събралият се отпред народ дивее от радост, той, в качеството си на новоизбран президент, предупреждава най-близките си съратници: „Влизаме като герои, но в крайна сметка, когато разберат каква каша е и колко малко можем да направим, те ще ни свалят от власт, ще ни потопят в катран, ще ни овалят в перушина, а след това ще ни прогонят от града“.
В същото време, и страните от Западна Европа и Северна Америка не чакат с отворени обятия нови членове в техните добре подредени западни клубове – НАТО и ЕС. Нови членове, с които години наред не са имали кой знае колко добри отношения. Да не кажем и по-силна дума. Това важи дори за Западна Германия. По онова време беше популярен следният виц:, когато източногерманците скандират: „Wir sind ein Volk!“ („Ние сме един народ!“), западните им отговарят: „Wir auch!“ („Ние също!“).
Затова, имайки предвид плашещия брой посттоталитарни предизвикателства в региона, постигнатите успехи през първите две десетилетия след 1989 г. са дори по-впечатляващи от кризата, настъпила през последните десет години. Корените на днешните проблеми черпят сокове от вчерашните триумфи. Да вземем, например, следното – един от основните успехи бе, че много хора се почувстваха по-свободни и станаха по-големи индивидуалисти.
След като техните страни започнаха предприсъединителния процес и в крайна сметка влязоха в ЕС, тези хора получиха свободата да работят, учат и живеят в други европейски държави.
Милиони млади хора от Централна Европа се възползваха от този шанс. Аз лично изпитвам голямо удовлетворение, когато виждам толкова талантливи поляци, унгарци, чехи и словаци да идват да учат при мен и моите колеги в Оксфорд. Радостно е как след това те продължават живота си. Но те рядко го правят в собствените си страни. По-вероятно е да ги срещна отново в Лондон, Париж, Виена или Берлин.
Така, на индивидуално ниво, спечелената свобода създава колективния проблем на емиграцията. Мащабите на емиграцията от посткомунистическа Европа са потресаващи. Между 1989 г и 2017 г. около 27% от населението на Латвия емигрира; за България броят на емигрантите е близо 21%. Повече от три милиона души напускат Румъния само десетилетие след присъединяването на страната към ЕС през 2007 година. Забележителното е, че през 2018 г. румънският финансов министър предлага специално за колегите си петгодишен „мораториум“ върху работата им в други страни от ЕС – т.е., след като престанат да бъдат министри, те трябва пет години да работят в родината си. (Много скоро той беше сменен.) В това отношение, бившата Германска демократична република прилича на останалата част от посткомунистическа Европа. „Кръвозагубата“ в ГДР – масовото напускане на родината, заради което бе построена Берлинската стена през 1961 г., се превърна отново в проблем, след като преградата падна. Около 1.9 милиона (като в тях не броим 16.6 милиона през 1989 г.) напуснаха ГДР и днес броят на населението там е сравнимо с това през 1905 година.
Истинският проблем на региона е емиграцията, а измисленият – имиграцията. Ключов момент в политиката на Централна Европа е бежанската криза, достигнала своя пик през 2015 г. – 2016 г. и довела в Южна и Западна Европа милиони имигранти от Близкия Изток и Африка. Политиците популисти умело експлоатираха страховете на обществата, сякаш отрязани от света зад Желязната завеса в продължение на четиридесет години. Заради това откъсване те нямаха голям опит с мултикултурното живеене, въпреки че преди 1945 г. миналото на Централна Европа се характеризираше с голямо богатство от култури, етноси и религии. А днес полският популистки лидер Ярослав Качински заявява: Имигрантите ни „внесоха“ опасни „паразити и бактерии“. Алтернатива за Германия, първоначално вдъхновена от инициатива на преподаватели от някогашната Западна Германия, борещи се за премахване на еврото, в момента е антимигрантска партия, която се ползва с голяма подкрепа най-вече в бивша Източна Германия. Тя използва ксенофобска и националистическа реторика, за която смятахме, че заради нацизма е погребана някъде в миналото веднъж завинаги.
Орбан спечели голяма обществена подкрепа с пропагандна кампания, в която обвини Сорос и Брюксел, че кроят планове да залеят християнска Унгария с тъмнокожи имигранти, които, освен всичко друго, са и мюсюлмани.
По време на така наречената „национална консултация“ по въпросите на имиграцията, унгарската партия „Фидес“ впрегна цялата държавна администрация за партийни цели. Тя постави голям знак STOP върху снимка с огромен брой бежанци, като това се оказа същата онази снимка, използвана в прословутия плакат на Найджъл Фараж „Точка на пречупване“ дни преди британския референдум за „Брекзит“ през 2016 година.
В навечерието на изборите през 2018 г. безплатният таблоид Lokál, издаван от един от най-близките съратници на Виктор Орбан, многократно публикува снимки на привлекателни бели жени редом до фотографии на антипатични тъмнокожи мъже с твърдението, че вторите са изнасили първите. „Голямата война на Европа – това ли искаме?“ – гласеше въпрос по първите страници на изданието. На една такава първа страница на Lokál имаше снимка на Сорос, прегърнал лидерите на опозицията, въоръжени с гигантски клещи – също като онези, прочутите, използвани през 1989 г. от унгарския и австрийския външен министър, за да прережат телената ограда, издигната на границата им. Днес виждаме обратното – Орбан вдига високи огради от бодлива тел на границата със Сърбия. Според някои оценки, в Централна и Югоизточна Европа са издигнати нови огради и гранични укрепления с обща дължина около 1200 километра (745 мили), като основната причина затова е бежанската криза.
И чешкият министър-председател Андрей Бабиш използва същата реторика, макар и в по-мека версия. „Имаме повече антиимигрантски партии, отколкото имигранти“, шегува се студентският лидер Бенямин Рол, с когато се срещаме след демонстрация на организацията му в Летна. Един чешки приятел ми разказа как живеещите в село, близо до австрийската граница, в което и той имал къщичка, настоявали да бъде възстановена бодливата тел отпреди 1989 година. Върнете обратно Желязната завеса!
И всичко това, защото ЕС, който даваше толкова много на държавите от Централна Европа, ги помоли да приемат само няколко хиляди мигранти, които източваха ресурсите на държави като Италия и като изтощената до краен предел Гърция.
Не питай какво можеш да направиш за Европа, питай само какво Европа може да направи за теб.
„Знаем, че можете да превърнете аквариум в рибена чорба, но можете ли да превърнете рибена чорба отново в аквариум?“ Тази шега, която за първи път чух в края на 1989 г., се отнася до всички разрушения, нанесени от комунизма. Едни от най-важните характеристики на „аквариума“, унищожен по време на комунистическата власт, бяха частната собственост, индивидуалните свободи, правната система и независимото гражданско общество. В крайна сметка, същността на комунизма беше определена от Карл Маркс и Фридрих Енгелс в „Манифест на Комунистическата партия“. Според дефиницията, това е премахване на частната собственост. В така наречените „народни демокрации“ на следвоенна Централна Европа това премахване никога не е било напълно постигнато. Това важи особено за Полша и Унгария, но през 1989 г. огромна част от жилищните и бизнес имотите са или пряка собственост на партията-държава, или принадлежат на колективи и кооперации.
Произходът на много от патологиите, които тридесет години по-късно се проявяват в Централна Европа, може да се обясни с начините, по които различните страни се опитаха да създадат наново частната собственост и капитала. Ходът – връщане назад във времето – е полезен, защото така лесно се идентифицират грешките, направени по време на най-голямата приватизация в най-новата европейска история. А такива имаше много. Но какво бихме направили ние? Как бихме превърнали рибената чорба отново в аквариум?
Единият възможен отговор е реституция – връщането на собствеността на бившите собственици. Но това бе бавен и сложен процес. Друг отговор е привличането на чуждестранни капитали, преди всичко от Западна Европа, на която бившите страни от соцлагера искаха да подражават. Тридесет години по-късно резултатът може да бъде описан с една дума: Mitteleuropa (от немски – „Средна Европа“). Mitteleuropa – регион, дълбоко интегриран с Германия и зависим от нея.
Повечето държавни имоти бяха приватизирани от „наши“ хора – процес толкова мрачен, колкото и бърз. Като се има предвид болезнената липса на силна законодателна рамка и на справедлива и независима съдебна система, резултатът бе, че хората с позиции или поне с нужните връзки в комунистическата партия-държава успяха с най-различни ходове и пируети да си присвоят огромни активи.
Ако трябва да бъдем конкретни, различните страни избраха специфични процедури как това да се направи. При най-лошия вариант приватизацията създаде нова класа от изключително влиятелни посткомунистически „олигарси“ или барони – разбойници. Един от тези олигарси е чешкият премиер Андрей Бабиш. Той бил информатор на държавна сигурност, докато работел по външнотърговски сделки на комунистическата партия. Съобщавам това, без да рискувам да бъда съден, тъй като Словашкият конституционен съд отхвърли аргументите на Бабиш, с които той настояваше името му да бъде зачеркнато от официалния словашки списък с информатори на държавна сигурност. Тъмните сенки в миналото му са нещо типично за хората, справящи се доста добре и след прехода. Но техният живот подхранва усещането за несправедливост у всички онези, които е трябвало да се борят, за да оцелеят.
„Ако само имахте нашите проблеми“, смъмри ме веднъж, в средата на 80-е, полският дисидент Яцек Курон. Това стана по повод моите оплаквания за ефектите от тачеризма върху по-бедната половина на британското общество. Е, желанието му се сбъдна. Тридесет години след 1989 г. Централна Европа е обхваната от същия вид националистически популизъм, който разтърсва много други европейски държави, включително и Съединените щати при Доналд Тръмп. Това е безапелационен успех на прехода.
Както в Западна Европа, така и в САЩ съществува познатата популистка реторика, която противопоставя чистия, суверенен народ на корумпирания либерален елит; предпочита се опростеният, емоционално привлекателен, националистически разказ пред фактите; ползват се социални медии и дори се злоупотребява с тях („Фидес“, например, има особено ефективно присъствие във „Фейсбук“); отрича се либерализмът и всичките му дела. И в Западна Европа, и в САЩ културният профил на избирателите, подкрепящи популистите, които хич не са малко – половината общество, е със следните особености – това са хора, захвърлени някъде в периферията от водовъртежите на глобализацията, европеизацията, либерализацията и цифровизацията.
Същевременно в Западна Европа тече едно завръщане към дълбоко вкоренените предразсъдъци за „Изтока“ на Европа. Предразсъдъци, които могат да бъдат проследени назад във времето чак до Просвещението. Слушайки изказвания на френски и белгийски политици, сякаш чувам онзи стар европейски ориентализъм, присъстващ в някои съчинения на Волтер. В тях държави като Полша и Унгария – екзотични, авторитарни и в някаква степен варварски – никога не са принадлежали на западна, постпросвещенска Европа. Ето защо днес тези държави просто се връщат към старата си, истинска „източна“ форма. Тази опростена дихотомия Изток-Запад е интелектуално незабележима.
Организираната това лято студентска демонстрация в Прага започна с актьор, който издекламира едно от есетата на Томаш Гариг Масарик, посветено на демокрацията. Масарик е първият президент на предвоенна демократична Чехословакия. Така че, когато чехите погледнат назад във времето, преди войната, те виждат един извисен, демократичен лидер. Това не важи за германците, които, ако се обърнат назад и се вгледат в същия период, ще видят Адолф Хитлер. А италианците – Бенито Мусолини. В същото време говорят за варварския Изток и цивилизования Запад!
Истината е, че наред с проблемите, които засягат повечето капиталистически демокрации в началото на ХХI век, тези посткомунистически страни имат някои общи черти, както и влияния, дължащи се на богатата им история преди 1945 година.
При тях се развива популизъм с посткомунистически характеристики. През 1989-1990 г. полският политик Яцек Курон е сред най-красноречивите защитници на рязката „шокова терапия“ по пътя към пазарна икономика. В телевизионни предавания с връзка по телефона със зрители, известни като Kuroń’s Chats, политикът търпеливо обяснява на уволнени работници и разтревожени съпруги защо е било необходимо да се предприемат тези крайни мерки.
Той сам заявява, че иска да защитава леви убеждения в една модерна капиталистическа държава. Но първо този капитализъм трябва да бъде изграден. Само след няколко години той горчиво ще съжалява за ролята си на социалдемократически „продавач“ на идеите за строги реформи на свободния пазар, въведени от икономиста и вицепремиер Лешек Балцерович. Когато през 1995 г. Яцек Курон се кандидатира за президент, той отхвърля тезата, че основното разделение в полското общество е между бивши комунисти и бивши привърженици на „Солидарност“. „Не – казва той – истинското социално разделение в Полша е между тези, които са успели да се адаптират към новата реалност и да се справят, и онези, които не я разбират и се чувстват изтласкани и отхвърлени от пазарната икономика и демокрацията. Но аз продължавам да настоявам, че на отхвърлените все пак е възможно да се предложи нещо.“
Тези думи описваха същността на проблема – двадесет години преди изборния триумф на популистката партия „Право и справедливост“ през 2015 година. Когато направих проучване за корабостроителницата в Гданск през 1999 г., открих, че някои бивши работници са процъфтяващи предприемачи, но мнозинството са безработни, озлобени и гневни. „Ние, работниците, започнахме това, а днес плащаме най-тежката цена“ – ми изплакаха болката си те. Това усещане за историческа несправедливост ставаше още по-болезнено, тъй като тъкмо членове на бившата комунистическа върхушка, на номенклатурата, извличаха най-много дивиденти от дивите и несправедливи първи години на капитализма през 90-е години.
Вижте Йежи Урбан, бившия говорител на генерал Войчех Ярузелски – последния комунистически лидер на Полша. Днес медиите ни съобщават какви изключителни партита организира на вилата си.
Рискът да се провокира усещане за историческа несправедливост беше в самата природа на кадифената революция и задължително предполагаше да се направи морален компромис, колкото и неприятен да е, с бившите властници. Социалният антрополог Ърнест Гелнър нарече това „цената на кадифето“. Това е причината да настоявам новите демокрации в Централна Европа открито да се противопоставят на мрачното си минало и да го отрекат, като учредят Комисия за истината. „Комисията за истината“ – написах аз в послеслова към второто издание на The Magic Lantern („Вълшебният фенер“), публикувано през 1999 г., е „символичното теглене на чертата, зад която остава миналото. Но тя не призовава да го забравите, нито непременно да простите. Вероятно най-нереволюционната революция може да предизвика революционен катарзис”. Все още вярвам, че това е важен урок за всяка бъдеща кадифена революция в други части на света.
И все пак, човек не трябва да очаква, че дори най-ефективната „Комисия за истината“ би могла да охлади парещото усещане за несправедливост, дължащо се на обстоятелството, че толкова много главни действащи лица в стария режим се превръщат в икономически победители в новия. Всички настоящи европейски популизми подхранват обществения гняв, провокиран от начина, по който след 1989 г. либерализмът се сведе до една доста крайна версия на чисто икономически либерализъм. Политически режим без „уважение и загриженост, проявявани в еднаква степен към всички граждани“ – нещо, което философът Роналд Дворкин определяше за съществена характеристика на модерния либерализъм.
Тази теза имаше особено силно въздействие в посткомунистическа Европа, където капитализмът се прояви в дива форма, а усещането за историческа несправедливост ставаше все по-масово, като достигаше неочаквано високи нива заради все по-видимите неравенства.
Когато това лято седнах с пъстра група полски студенти в кафенето „Сова“ в центъра на Варшава, единственото нещо, около което всички те бяха на едно мнение, беше, че либерализмът е мръсна дума. Те идентифицираха либерализма със социалните последици от пазарната икономика, които отвращаваха в еднаква степен и Марчин, студент, споделящ десни идеи, и Филип, студент, споделящ леви идеи.
В тежките години, в които движението „Солидарност“ се бореше срещу комунизма, безброй пъти съм стоял сред тълпите поляци, скандирайки: Няма свобода без „Солидарност“! В началото на ХХI век гневни демонстранти протестираха пред сградата на правителството във Варшава, издигайки лозунга: „Няма солидарност в свободата“, като този път солидарност бе с малко „с“.
Но онова, което най-много разстройваше хората, дори повече от неравенствата в доходите и размера на богатствата (нещо, което наблюдаваме заради олигарсите в Централна Европа, но то е несравнимо с крайните проявления в Америка и Великобритания), бе неравенството по отношение на получаваното внимание и оказвано уважение. Голяма част от обществото се чувстваше не само икономически и социално неравнопоставено, но преди всичко – пренебрегнато от либералните елити. Разделенията според социалната прослойка, образованието и географията са характерни за всеки съвременен популизъм: помислете за ситуацията в САЩ или за постиндустриалните градове в северната част на Англия, преживяваща „Брекзит“. Но тези популизми имат своите специфични местни особености.
На чаша чай в ресторант в източния полски град Бялосток млад градски съветник от управляващата партия „Право и справедливост“ ми се оплаква от снизходителното отношение на така наречения „Варшавски салон“. Понятието „Варшавски салон“ е старо; то идва от известната сцена в театралния шедьовър на Адам Мицкевич от XIX век Dziady („Предци“). В тази пиеса аристократите си разменят пиперливи забележки, изпъстрени с чужди фрази, които превеждат за обикновените хора. В Полша тази аристократична традиция се предава и в интелектуалните кръгове, като снизходителното им отношение продължава и днес да се демонстрира. Чувал съм за подобно отношение, проявявано към селяни, работници, дори към новата средна класа. Социологическо проучване, проведено в малък град, установи, че значителна част от подкрепата за „Право и справедливост“ се дължи не на социално слаби групи, а на новата средна класа, която смята, че заслужава нещо по-добро. И докато в Полша нарицателното е „Варшавски салон“, в по-егалитарните чешки земи то се нарича Pražská kavárna, което означава „Пражко общество на кафенетата“. В Унгария съществува следното разделение – от едната страна е огромната столица Будапеща, а от другата – онова, което писателят Гюла Илиес нарича „хората на пустата” – унгарските селяни и жители на малките градове, разпръснати из голямата унгарска равнина.
Източна Германия е краен пример за това колко неадекватен е лозунгът „Става дума за икономиката, глупако“, когато се опитваме да обясним вълната на антилибералния популизъм, имайки предвид, че именно там преди тридесет години имаше либерална революция. Германия е не само една от най-богатите държави в Европа; тя осигури огромни финансови инжекции за източната си част, където на всеки ъгъл виждаме както ремонтираните улици, така и възстановени сгради и модернизирана инфраструктура. Нещо повече, четирима от всеки петима избиратели на Алтернатива за Германия оценяват личното си икономическо положение като „добро“ или „много добро“.
Въпреки това, на последните регионални избори Алтернатива за Германия събра малко повече от една четвърт от гласовете на избирателите в източногерманската провинция Саксония и само малко по-малко в Бранденбург. Както Маркс би коментирал, тук е обратното – съзнанието е по-силно от битието. Много от гласуващите за Алтернатива за Германия чувстват, че отношението към тях е пренебрежително. Според едно неотдавнашно проучване в Саксония, 75% от анкетираните оценяват икономическото си положение като добро или много добро, но 66% казват, че източногерманците са третирани като граждани втора класа.
Преливането на икономически ресурси от Западна към Източна Германия предизвиква миграционни процеси сред западните германци, склонни към демонстрация на превъзходство по отношение на източните германци, напомнящо отношението на британските имперски комисари в Индия през 20-е години на ХХ век. През 2015 г. канцлерът Ангела Меркел посети малкото източногерманско градче Хайденау, където седемстотин бежанци бяха настанени във вече не функциониращ завод. Един гневен протестиращ възкликна: Die schaut uns nicht mal mit dem Arsch an! („Тя не ни гледа дори със задника си!“) Самата Меркел произхожда от Източна Германия. Тази забележка доста точно демонстрира чувствата на популистките избиратели както в източната част на Германия, така и в други части на Федералната република.
Също както поляците и чехите, и някои източногерманци, формирали мирогледа си в продължение на четирите десетилетия, прекарани в затворено и сравнително хомогенно общество зад Желязната завеса, подозират чужденеца, имигранта, но най-вече имигранта мюсюлманин. Това недоверие е по-голямо в случаите, когато източногерманците, поляците или чехите никога не са се срещали лично с такива чужденци. Като процент, имигрантите в Източна Германия са най-малко, но в същото време, там най-много хора гласуват за Алтернатива за Германия. Един от участниците в демонстрация, организирана от крайно дясното ксенофобско движение „Пегида“ („Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада), споделя пред репортер: „В Саксония днес почти няма имигранти, но има опасност от ислямизация на Германия след петдесет или сто години“.
Седя с Вацлав Мали в кабинета му в Архиепископския дворец до Пражкия замък. Той е свещеникът, чийто звънък глас огласяше кадифената революция. Днес той е епископ и ме тласка към по-задълбочен размисъл. Според него, в Централна Европа не се е развила просто пазарна икономика, а пазарно общество, в което водещ е духът на индивидуализма, подчинен на идеята за конкуренцията. „Погледнете телевизионните реклами“ – казва ми той. Те ни показват красива, щастлива, здрава и просперираща двойка с две красиви деца, играещи пред хубава къща и кола. Ако нямате всичко това, явно сте се провалили.
Популистите, като умели политически предприемачи, се възползват от подобни недостатъци и комплекси. Онзи политически трик, с който партия „Право и справедливост“ спечели абсолютно парламентарно мнозинство на изборите в Полша през 2015 г., бе, че обеща месечно 500 злоти (около 127 долара) за всяко второ и следващо дете в семейство. Всъщност, това е било обмисляно и по-рано от либералното правителство, но идеята е отхвърлена – от една страна, поради финансови причини, но главно поради идеологически съображения: не е хубаво пари да се пилеят просто така. И все пак, Вацлав Мали съвсем оправдано ми обръща внимание, че това раздаване на пари не само допринася за някакво подобряване на икономическото състояние на семействата, но е и „израз на загриженост.“ И добавя: „Това им връща достойнството.“ Всъщност, идеолозите на „Право и справедливост“ говорят за „преразпределяне на достойнството“.
В Полша и Унгария управляващите партии играят с усещането на хората за историческа несправедливост, като твърдят, че случилото се през 1989 г. не е истинска революция. Истинската антикомунистическа революция, твърдят те, започна едва когато ние дойдохме на власт. Те осъждат либералните, градските елити, които между многото си грехове имат и още един – при закрити врати са си стиснали ръцете с комунистите. Популистите в Централна Европа комбинират лявата икономическа и социална политика с дясна, дори реакционна националистическа и ксенофобска реторика. Така недоволните избиратели са приканени да избягат от атомизацията на повърхностното западно потребителско общество и да се върнат обратно в лоното на най-традиционните източници на общност и идентичност: семейство, църква и нация. (Разбира се, и национализмът, и църквите са играли важна роля по време на движенията за свобода и демокрация от 1989 г.)
Както ми обясни един консервативен унгарски интелектуалец, докато декадентските и феминизирани западноевропейски общества, подкрепящи ЛГБТ-движенията, решават проблема със застаряващото и свиващо се население чрез внос на мигранти мюсюлмани, жизнените традиционни общества, като Унгария и Полша, решават същия проблем, стъпвайки върху християнските ценности – здрави семейства с повече деца. И върху призив жените да бъдат върнати на традиционното им място – в дома. Като реакция на статия, която написах за ерозията на демокрацията в Унгария, амбициозният говорител на правителството на „Фидес“ Золтан Ковач се похвали, че „от 2010 г. броят на браковете се е увеличил, броят на разводите е намалял, абортите са намалели с почти една трета, а освен това, и раждаемостта се е увеличила“. Полската епископска конференция нарече хомосексуалните партньорства „напълно чужди на европейската цивилизация“. Накратко, популистите обявиха, че именно те представляват по-добрата, по-традиционната християнска Европа.
Обръщайки често цитираната дихотомия на Доналд Рамсфелд за „старата“ (т.е. западната) и „новата“ (т.е. източната) Европа, имаме следната ситуация – новата Европа днес се застъпва за старата, докато старата Европа е новата. По своя характерен начин, Виктор Орбан обяви това още през 1989 г.: „Ние смятахме, че Европа е нашето бъдеще, а днес виждаме, че ние сме бъдещето на Европа“.
Петнадесет години след 1989 г. тези страни имат ясна стратегическа цел: да се върнат в Европа, което по-конкретно означава – в Европейския съюз и по-специално в НАТО. По някакъв магически начин, докато се осъществяваше пътуването към „Европа“, проблеми нямаше, но те възникнаха, когато устремилите се към нея най-накрая пристигнаха. Реалността се оказа различна от сбъдната мечта. Йоахим Гаук, бившият източногермански пастор, който стана президент на обединена Германия, иронично отбеляза: „Мечтаехме за рая, а се събудихме в Северен Рейн Вестфалия.“ (Все пак, има и по-лоши места, на които можем да се събудим.)
Оказа се, че ако и ЕС да упражняваше огромен натиск с цел промяна по време на процеса на присъединяване, веднъж стане ли държавата членка на ЕС, тя може да се измъкне от всякакъв контрол. И наистина, разрушаването на либералната демокрация в Унгария, извършено от „Фидес“, започна през 2010 г., когато Унгария вече беше член на ЕС и НАТО, и то се осъществи с помощта на европейски средства, помогнали за консолидирането на еднопартийното господство. Постигна се и чрез финансиране на европроекти, движени от неприкрити мошеници и приятели на медийните олигарси. Оказа се, че с парите на европейските данъкоплатци се финансира подкопаването на европейските ценности.
Иначе навсякъде опцията да се остане в ЕС се подкрепя много енергично, като щетите, нанесени от Великобритания с „Брекзит“ на европейския проект, само увеличават тази подкрепа. Но много избиратели, подкрепящи популистите, смятат, че индивидуалните ползи от „Европа” са неравномерно разпределени в полза на градските и либералните победители от прехода към пазарна икономика и демокрация.
А какво да кажем за Запада? В рамките на социологическо проучване, проведено по-рано тази година в Чехия, Полша, Словакия и Унгария, на анкетираните бе поставен следният въпрос: „Искате ли вашата страна да бъде част от Запада или част от Изтока, или от нещо средно между тях?“ Около половината от анкетираните – малко повече в Чехия и малко по-малко в другите страни – се обявяват за някакво средно положение. Тези, които казват, че родината им трябва да бъде „част от Запада“, са над 45% в Унгария, но под 23% в Словакия. Безспорно, причините да се дадат подобни отговори са много. Изброените страни географски, културно и исторически винаги са имали силни връзки с Изтока и са представлявали мост между Изток и Запад. Самата представа за „Запада“ като геополитическо понятие продължава да съществува предимно в книгите, а в спомените на Северна Америка и Западна Европа е силно избледняла с изчезването на Съветския съюз в качеството му на общ враг. Ако „Западът“ означава аборти, гей бракове и права на ЛГБТ, то социално настроените и консервативни централноевропейци ще бъдат против.
И все пак, сред основните причини Западът да не е толкова привлекателен, със сигурност е положението, в което се оказа след 1989 г. Осигурявайки достъп на финансовите си пазари на терена на глобализирания капитализъм, Западът изпадна в най-сериозната финансова криза от 1929 година. Кризата, предизвикана от зле проектираната еврозона, на която й се придаде свръхзначение, настъпи в десетилетие на икономическа и политическа безпомощност. За разлика от Европа, Китай изглежда доста по-добре. Интересното е, че днешен Китай е също толкова продукт на 1989 г., колкото и крехките демокрации в Централна Европа. За да избегнат съдбата на Горбачов, Си Дзинпин и неговите съпартийци си извлякоха поуки от краха на комунизма в съветския блок. Те създадоха безпрецедентна хибридна система, която може да се опише като ленински капитализъм.
След 2008 г. западният демократичен капитализъм изглежда далеч не толкова привлекателен, колкото източният авторитарен капитализъм. Днес съществува алтернативна модерност. Виктор Орбан обяви на унгарците през 2014 г., че финансовата криза е показала, че „либералните демократични държави не могат вечно да бъдат глобално конкурентоспособни“, като в същото време тези, които ги изместват, са Сингапур, Китай, Русия и Турция – „системи, които не са западни, не са либерални, може би дори не са демокрации. Но въпреки това са успешни“. „Не мисля, обяви в заключение Орбан, че членството ни в Европейския съюз пречи да изградим една нова, нелиберална държава, основана на национални основи“. Което, колкото и да ни е тъжно, изречено като присъда над ЕС, звучи на място.
Но все пак, малко централноевропейци биха искали техните общества да приличат на Китай или Русия. Идеята им за „нормална“ страна е все още много по-близка до образа Германия или Канада. Но Китай и Русия са източници на значителни инвестиции, използвани за политическо влияние в страни като Унгария и Сърбия. Както някога имперска Германия планираше железопътната линия „Берлин – Багдад“, така и имперски Китай днес проектира линията Атина – Будапеща, което ще му даде възможност през пристанището в Пирея, негова собственост, да транспортира стоки право в сърцето на Европа. Пекин разчита на групата „17+1“ – страни от Централна и Югоизточна Европа, включително и Гърция. Чешкият президент Милош Земан, който има тесни връзки с олигарх с бизнес интереси в Китай, обяви, че иска страната му да бъде „самолетоносач на китайската инвестиционна експанзия” в Европа. „Ако ЕС не е в състояние да осигури достатъчно капитали, обяви Виктор Орбан по време на среща на европейските лидери в Берлин, ние ще си ги набавим от Китай“.
Грешката на Запада след 1989 г. не е, че празнуваме случилото се в Берлин, Прага, Варшава и Будапеща като триумф на либералните, европейски и западни ценности. Грешката ни беше да си представим, че това е станало норма, новото нормално, пътят, по който върви историята. Така, както неоконсерваторите като Пол Улфовиц вярват, че ако просто свалите еднопартийната диктатура в Ирак, на нейно място много лесно ще бъде изградена демокрация. Две поколения журналисти – тези, които бяха там, когато Берлинската стена рухна, и тези, на които им се искаше да са били, неправилно разчетоха Арабската пролет като втора 1989 г. Тридесет години след събитията можем да видим, че това далеч не е новото нормално. То беше голямо историческо изключение, единствено по рода си, уникално.
Така че, тук е мястото да зададем въпроса – време ли е вече за поредната революция в Централна Европа? „Не“. Такъв отговор даде младият студент по теология Бенямин Рол на тази демонстрация в Прага, за която вече споменах. И „не“ е правилният отговор.
Но това, за което вече е настъпил моментът, е голяма, сериозна реформа. Това важи както за целия западен демократичен свят, комуто спешно е необходимо дълбоко обновяване на либералните институции и практики, така и за посткомунистическа Централна Европа, която има специфичен набор от проблеми, произтичащи от уникалния характер на нейния преход. Хиперболизирайки, можем дори да кажем, че е време за второ освобождение на Централна Европа. „Нуждаем се от ново раждане на свободата“, ми каза тази пролет Вавжинец Смочински, полски журналист, активист. Добрата новина е, че има хора, които работят за постигането на тази цел, включително много от поколението, което наричам „постосемдесетидевета“ – това са поколенията от така наречения „милениум“, родени малко преди или след 1989 година.
В Словакия, където преди години се запознах с философа дисидент Милан Шимечка, днес синът му Мартин Милан Шимечка е изявен писател и редактор, а внукът му Михал Шимечка вече е член на Европейския парламент, депутат от една нова партия – Прогресивна Словакия. Словакия, поизостанала по време на посткомунистическия преход при авторитарния Владимир Мечиар през 90-е години, днес, след големите протести, предизвикани от убийството на разследващия журналист Ян Куцяк и неговата годеница заради разкрити корупционни сделки, е в авангарда на това второ освобождение.
В лоби бара на хотел в Братислава Михал-младши обяснява как той и приятелите му помогнали Зузана Чапутова – една свободомислеща и независима жена, да бъде избрана за президент в консервативна и католическа Словакия, все още страдаща от много от патологиите на посткомунизма.
Днес обаче тези нови реформатори са изправени пред мощни инерционни сили и пред предизвикателства, свързани с корупция и с нежелание за промяна от страна на елитите. Международната ситуация също е много по-неблагоприятна в сравнение с 1989 година. Само в Унгария ерозията на демокрацията е стигнала такива нива, че е трудно да се прогнозира дали дори най-добре организираната опозиционна партия е в състояние в близко бъдеще да спечели изборите. Навсякъде другаде в региона се провеждат все още редовни, свободни и сравнително честни избори – по същия начин, както в Америка, във Великобритания и във всяка друга несъвършена демокрация. Но коя, всъщност, е съвършена? Сега и Централна Европа има нашите проблеми.
Тимъти Гартън Аш
Ню Йорк ривю ъф букс (с незначителни съкращения), 24.10.2019
Превод от английски Григор Григоров
[1]Сборникът съдържа доразвити есета, публикувани в „Ню Йорк ривю ъф букс“, и завършени през януари 1990 година.
