Съмнявам се в невинността. Тежките ми съмнения са от показаното в изложбата „Отделени“ с автор Васил Абаджиев, представена в залата на Софийска градска художествена галерия.
На страницата на галерията се казва: „Изложбата „Отделени“ със средствата на фотографията изследва проблемите на отчуждението и самотата в модерното общество.“
Основната задача на изложбата е да интерпретира отчуждението и самотата. Интересна тема. От векове нейни варианти стоят на културната маса и къде с перо, къде с четка се чегърта и добавя нова страница, изречение и образ. Вечните теми нямат начало и край, защото тогава няма да са вечни. И понеже са „и непреходни“, от заиграването с тях много често остава само играта и технологията на „как“. Смисълът на „какво“ и „защо“ бяга. Спринтьорски техники са налични и в изложбата „Отделени“. Разбираме, че е фотография, виждаме, че има глави – някои познати, други – не, налична е компетенцията за изказ. И..?
И стигаме до модерното общество. Въпросът за модерността предпоставя полярност, различимост между пред- и след-. Това отново е въпрос поне на няколко века и питането над модерността, според Мишел Фуко, е, че “дискурсът трябва да се заеме със своята актуалност“.*
Актуалността в изложбата „Отделени“ е единствено в средството за третиране на дискурса и това се оказва ефимерният фотографски образ. И точно тук ще си позволя да използвам думата критика. Критика не само като съждение за грешките, но и в нейния старонемски етимологичен смисъл на подобряване, усъвършенстване. И докато сме на етимологична вълна, нека си припомним и значението на думата фотография: рисуване със светлина.
Във фотоизложбата на Васил Абаджиев няма рисуване, има ползване на светлинен източник за проявяването на образ и внушения.
Светлинната схема е ясна: горно, леко странично осветление (видимо в зеницата на окото), фонът е плътно черен (няма заден план), глава в средата на квадратен кадър с видими физически белези като пори, бръчки, косми. Изброеното дотук действа драматично, театърът на живота е претворен, има антракт – поставяне на откъси-късове от формата-глава и празното на черното, има и видео в същата стилистика, но… финалът е отворен. Кой не е разбрал „идеята за изолация, безпомощност и страх от бъдещето“?
Следва да разберем използваната техника: обектив с отворена бленда и почти детска радост от дълбочината на рязкост, където върхът на носа и очертанието на ушите се губят за сметка на фактурата на лицето. Няма бокета – този факт е достоен за аплодисменти. Техниката всъщност не е от голямо значение, защото, както казва Ман Рей, някой пита ли писателя на каква пишеща машина работи?
И резултатът е упражнение по портрет в курс по фотография. Там заиграването с патоса на всичко казано дотук е допустимо. Но все още има и трябва да се разберат разни неща, а едното от тях е: какво е портретът, какво е фотографският портрет?
Дали е това, което казва отново анонсът към изложбата: „портрети, в които лицата се разслояват на собствените си проекции…“?
Тук ще хвърля бърз исторически поглед към викторианска Англия, за да отбележа гигантите във фотографията, от които не само трябва да се учим, като Джулия Маргерит Камерън (1815-1879), Луис Карол (1832-1898), Оскар Рейландер (1813-1875), лейди Клементина Хаурдън (1822-1865) и шотландеца Дейвид Октавиъс Хил (1802-1870). Пресичаме Ламанша и на балон лети французинът Надар (1820-1910) в компанията на Сара Бернар. В Германия Аугуст Зандер документира социологическо проучване в началото на XX век. В Америка Едуард Стайхен (1879-1973) снима холивудските звезди Грета Гарбо и Глория Суонсън, а Юсуф Карш (1908-2002) е толкова велик в студиото, че един журналист написал: когато известните започнат да мислят за безсмъртието си, те викат Юсуф Карш. И вече по-познатите Ървинг Пен, Ричард Ейвидън, Даян Арбъс, а изложби на Пиер Гонар, Хелмут Нютън и Мери Елън Марк сме гледали в България. Все още се надяваме Ани Лайбовиц да ни посети. Трябва да спомена и фотографа Мартин Шьолер със серията му “Close Up” – популярна в мрежата серия с портрети на известни личности в много близък план, в която ще се открие и едно от вдъхновението за „Отделени“ на Васил Абаджиев.
Европейските постижения във фотографския портрет може да продължат с онлайн преглед на наградите в лондонската Национална галерия по портрет. Неолибералната вълна и там пробутва коректни клишета, но фотографското майсторство е винаги налице. А защо да не си припомним фотоизложбата на поппевеца Браян Адамс преди три години в София. Ето няколко примера: портрет на Бен Кингсли и двукадров театър на психосеанс; портрет на Хелмут Бергер – и да не знаеш кой е (любим и актьор на режисьора Лукино Висконти), виждаш, удря те диаболичната съблазън на раздвоеното му същество; а някой да не е усетил самотата в приведения гръб на Мики Рурк в коридора на хотел? – и да, не виждаме лицето му. След тази изложба, вече навън, загледана в стъклените отражения на града („огледалото не интерпретира обекта… огледалото казва истината до една нечовешка степен“**), задължително се усъмняваш в собствените си претенции към натискането на спусъка. И задължението да се смирим.
И като става въпрос за портретна фотография, ще спомена един друг Васил – Васил Танев, фотограф на прегорелия sofialive. В първите години на сайта Васил носеше неголяма раница, с която разнасяше една лампа, един статив, апарат и обективи. В неговите портрети на случайни хора, знаменитости и не толкова, пак в зеницата на окото се вижда проста светлинна схема с едно осветително тяло, има я и дълбочината на рязкост, но, странно, има и нещо от онова, за което пише Аристотел в „За душата“ – „същността на определено тяло“.
„Фотографията може да лъже“ – заявява Умберто Еко в „Семиотика и философия на езика“, защото „експонираната плака е отпечатък, следа“, която превръща светлинните лъчи в друга материя. Независимо кой е на снимката – приятел или напълно непознат – портретът, дори преекспониран с концептуални претенции, е зрителна измама. На фотографския лист е винаги Другият.
Моделите на Васил Абаджиев в „Отделени“ обаче играят „другия“, заблуждаващо подредени в еднаквата дреха на (не)изключителност. На фона на въплътената „тревожност и самота“, зрителят, ех, зрителят, какво му остава, освен, възвисявайки се в нищожност и нищета, да облече сивия шлифер на несвободата си и с посредствения си номер да потърси „повече близост и съпричастност в съвременния свят“. В прекрасния нов свят.
Но да се върна към определенията на фотографията, която – да, е двуизмерно изкуство, но това не е извинение да се правят плоски портрети. Фотографията е невъзможна (дали?) без светлина, но наличието на светлосянка не е извинение за липсата на дълбочина.
Портретът е висш пилотаж, повтаряше всяка седмица в София един главен редактор. Изложбата „Отделени“ на Васил Абаджиев в СГХГ е обиколка на полигон преди изпит пред КАТ.
–-
* „Управлението на себе си и на другите“, Мишел Фуко, София, изд. „Критика и хуманизъм”
** „Семиотика и философия на езика“, Умберто Еко, София, изд. „Наука и изкуство”, 1993
