Хюсеин Мевсим. „Земя пределна. Страници от българско-турските културни връзки”. Пловдив: Жанет 45, 2019. Цена 18 лв.
„Пътуването на Чудомир в Турция” (2012), „Между два бряга: студии и есета” (2013), „Никола Фурнаджиев и Истанбул” (2015), „Петър Дачев и Истанбул” (2017) са издадените от „Жанет 45” книги на проф. д-р Хюсеин Мевсин от Университета в Анкара. Днес към тях се прибавя „Земя пределна”. Проф. Мевсин е роден през 1964 г. в кърджалийското село Козлево. От 1991 г., вече възпитаник на ПУ „Паисий Хилендарски”, той живее в Турция. Неговата преподавателка проф. Клео Протохристова беше отбелязала: „Авторското и личностно присъствие на Хюсеин Мевсим на литературното поле поражда спасителна обнадежденост. Със самата си наличност той опровергава песимистичните прогнози за бъдещето на литературната наука, демонстрира потенциала й за социална ефективност, възвръща доверието в смисъла на филологическото усърдие. Защото Хюсеин някак изначално знае, че писането и четенето имат силата да ни правят по-добри; че текстовете могат да изграждат мостове дори и над (както пеят Саймън и Гарфънкъл) най-тревожно развълнуваните води; че изборът на литературата е кауза, когато съдбата е решила да те разпъне между два бряга и да ти възложи трудната, изнурителна мисия да хармонизираш света, търсейки изцеление за грешки и предразсъдъци, трупани с векове на всеки от тях.” Спомних си думите на проф. Протохристова, когато затварях последната страница на „Земя пределна” – „Аз в баща ми, или реквием за моста”, приветствено слово на Мевсим от тържествената церемония на връчването на дипломите на абсолвентите от Филологическия факултет на родния му университет през 2016 г. В това слово анкарският професор разказва за своя неграмотен баща, който строи мост – прочее, отнесен отдавна. Отдавна не съм срещал толкова човечно, толкова човешко, по думите на проф. Никола Георгиев, писане. Всъщност, проф. Мевсим призовава за филологизация на света: „Да, на мен не са ми нужни никнещите като гъби след дъжда под път и над път центрове за геостратегически и геополитически изследвания, наблюдения и анализи, а на мен, на всички нас ни е нужно преди всичко знание и познание – честно, просто, неприкрито, непредубедено, чистосърдечно – за другия; познание и съзнание за човека до мен, за съседа, за да го обикна и да споделя този вкочаняващ се от ледена несподеленост свят”. Цялата книга на проф. Мевсим е любов, нещо повече, Филология. Тя е извън парадигмата на омразата на угнетения към угнетителя (по Вазов), нито на угнетителя към угнетения. Любов са Раковски, Ст.Л.Костов, Дамян Калфов, Мими Балканска, Чудомир, Христо Бръзицов, Багряна, Далчев, Петър Дачев… които се появяват в статиите. Повече от любов е учителката на Хюсеин Мевсин във втори клас Валентина Славчева Димитрова. Той я нарича великомъченица и й посвещава похвално слово, но за мен тя е светица чудотворка, защото „знаещото във втори клас не повече от двайсетина думи на български турче след време щеше да пропише стихове, да превежда не само художествена литература…” Каква кротка човешка топлина извира от земя, иначе пределна.
