Когато най-могъщата нация прекрачи границата

К

По време на „войната срещу терора“ в рамките на мандата на Джордж Буш арестуваните в залива Гуантанамо, в базата „Абу Граиб“ и на много други места за задържане са измъчвани. Нанасяни са им побои, поставяни са в стресови ситуации. Върху тях са упражнявани различни техники на мъчения, като лишаване от сън, симулиране на давене, сексуално посегателство, излагане на силна горещина или силен студ, затваряне в малки кутии, подобни на ковчег.

По време на мандата на Барак Обама при смъртоносни нападения с дронове на прицел са мъже и юноши само защото за тях има подозрения, че са извършили престъпления. При ударите срещу тях са убити многобройни цивилни граждани. Има предположения, че ударите с двойни откоси са насочвани и към пунктовете за първа помощ. Неотдавна администрацията на Доналд Тръмп създаде комплекс от лагери за задържане, които се намират на американската граница. Там условията са далеч по-лоши в сравнение с онези, които Съединените щати са задължени да предоставят на вражески затворници съгласно Женевските конвенции. Нечовешкото струпване на хора е оприличено на „концентрационни лагери“; Адам Съруър от американското списание „Атлантик“ нарича това „историческо престъпление“. Някои учени твърдят, че условията на задържане отговарят на международното определение за престъпления срещу човечеството, съдържащо се в Римския статут, с който се създава Международният наказателен съд.

Това са престъпления, които Държавният департамент на САЩ би критикувал (и критикува), когато се извършват от държави, като Сирия, Сърбия или Судан – места, където Америка подкрепя трибуналите за военни престъпления. Какво може и трябва да се направи и от кого, за да има правосъдие, когато агенти на правителството на САЩ сами извършват военни престъпления или престъпления срещу човечеството? Може да изглежда, че вариантите са ограничени предвид факта, че Съединените щати са суперсила, която е в състояние лесно да устоява на критики, да бяга от отговорност и да поставя своите действия над закона, като дава ново тълкуване на самия закон.

Все пак, историята на тези три мандата на президенти показва, че има няколко пътя към правосъдието. Но дали и как те могат да успеят, зависи от типа правосъдие, политическата воля на множеството участници и най-важното – от това дали обикновените американци могат да устоят на усилията на правителството на САЩ да пренапише международното право и морала. Добрата новина е, че те са го правили и могат да го правят. Американците могат да надграждат върху тези успехи и да се учат от пропуснатите възможности.

 Видове правосъдие

Има няколко начина да се разглежда правосъдието, когато става въпрос за военни престъпления и престъпления срещу човечеството. Когато правозащитниците обмислят как да реагират на подобни видове престъпления, първата стъпка обикновено е така нареченото „подобряващо“ (амелиоративно) правосъдие. То предполага усилия за подпомагане на жертвите и прекратяване на престъпленията. От гледна точка на жертвите, е много по-добро от ad hoc наказанието. Непринудителните усилия за спиране на военните престъпления и престъпленията срещу човечеството включват протести, международно възмущение, хуманитарна помощ и дипломация и средства за правна защита. В някои ситуации принудителните усилия за спиране на военните престъпления и престъпленията срещу човечеството включват външна военна намеса. Това става на места като Либия или Косово.

Възстановителното правосъдие се стреми да поправи раните в резултат на извършените престъпления – не само на хората, но и на обществото. Пример за възстановително правосъдие са репарациите, а така също и комисиите за установяване на истината, където акцентът е не толкова върху наказването на извършителите, колкото върху организиране на разговори с цел възстановяване и признаване на стореното зло. В този случай целта е да се продължи напред с поискана и получена прошка. От значение са и други форми на възстановително правосъдие. При тях се полагат усилия следващите поколения да получат информация и да се образоват за това, което преди тях се е случило, за да се гарантира, че тези ужаси повече никога няма да се повторят.

И накрая, наказателното правосъдие предполага съдебни процеси и наказания за поне някои от извършителите. Съгласно Женевските конвенции, самите държави носят отговорност да съдят своите военни престъпници, но това прави трудно осъждането на политически лидери, разпоредили извършването на престъпления срещу човечеството. При такива случаи се налага да се извърши смяна на властта, политически преход. В много случаи тъкмо тези ръководители са изправени пред съд, когато вече не са начело на управлението. На някои от тях, например, на лидерите на босненските сърби Ратко Младич и Радован Караджич, се повдигат обвинения. Те отиват на съд и получават присъди в създадени от ООН международни трибунали. В конкретния случай става дума за Хагския трибунал. Някои, като Саддам Хюсеин, са изправени на съд и екзекутирани (или като Муамар Кадафи са само екзекутирани) от окупационните власти или от собствените им народи след преврат.

В някои случаи, както при Аугусто Пиночет, от диктаторите е търсена отговорност чрез процеса на универсална юрисдикция. В такива случаи при пътуване в чужбина те са арестувани и/или екстрадирани в други държави, за да бъдат изправени пред съд за престъпленията си. И все пак, Пиночет в крайна сметка избягва от съдебно дело по медицински причини, което прави въпросните усилия често избирателни и специфични. В стремежа си да систематизира тези ad hoc подходи и да допринесе за такъв подход към наказателното правосъдие, който е основан на правила, международната общност създаде Международния наказателен съд. Неговото предназначение е да съди най-големите извършители на най-тежките престъпления и то в случаите, когато не е възможно друго правосъдие. Въпреки това, в плетеницата от договорни задължения остават пропуски, които защитават престъпниците. Омар ал Башир, дългогодишният диктатор на Судан и архитект на геноцида в Дарфур, е свален от власт и е обвинен от Международния наказателен съд. Но за да бъде арестуван, това би изисквало сътрудничеството на африканските държави, в които пътува. Вместо да го задържат обаче, много от тях са готови да му предоставят убежище.

При усилията за решаването на подобен род проблеми от ключово значение е политическата власт. Често международното правосъдие спрямо извършителите на военни престъпления се налага на губещите в конфликти, а хуманитарните интервенции се случват само на места, където понасящите интервенцията са в по-слаба позиция и от тях се очаква по-малка съпротива. Така силите на НАТО влязоха в Либия, опитвайки се да защитят цивилните, но позволиха на Сирия да рухне – от страх да не вкарат Русия в регионална война. Що се отнася до така нареченото „подобряващо“ (амелиоративно) правосъдие, при него способността да се предизвика чувство на срам или да се убеди съответната държава да спазва закона много зависи от това какви наказания и поощрения могат да бъдат използвани за промяна на линията на поведение.

И така, тук стигаме до въпроса – какво се случва, когато държавата, извършила престъпления срещу човечеството, е най-силната в света?

 Пречки пред правосъдието

Съединените щати разполагат с три форми на сила, които създават пречки пред осъждането на престъпления срещу човечеството в Америка. Най-очевидната форма – това е оказването на принуда – способността да се принуждават другите чрез заплаха от сила или оттегляне на помощ. САЩ разполагат с най-силната армия и изразходват за отбрана повече от която и да е нация, като използват своето богатство, за да подтикнат по-малко силните държави да следват нарежданията им. Немислимо е други страни да се намесят в САЩ, за да затворят концентрационните лагери по южната граница, така, както силите на НАТО се намесиха в Босна. По този начин американската груба сила – изразена както в оръжия, така и в богатство, възпрепятства някои форми на така нареченото „подобряващо“ правосъдие.

Съединените щати също умело използват своята институционална сила, за да създадат имунитет на лидерите и военните си срещу наказателното правосъдие в чужбина. Съединените щати разполагат с право на вето в Съвета за сигурност на ООН и затова не биха могли да бъдат под прицела на специален трибунал, подкрепен от ООН. Съединените щати също така не са подписали Римския статут на Международния наказателен съд, така че на практика техните ръководители не са под юрисдикцията на Съда. Въпреки че има случаи, при които на американски войник или на агент на ЦРУ би могло да бъде повдигнато обвинение от Съда, Съединените щати са положили изключителни усилия в институционално отношение, за да гарантират, че това никога няма да се случи. Тези усилия включват сключване на двустранни споразумения с много държави за имунитет, за да се гарантира, че те никога няма да предадат американски гражданин на Международния наказателен съд. Приет е дори акт на Конгреса, който би легитимирал нападение на САЩ над Холандия, в случай че американски гражданин се озове на подсъдимата скамейка в Международния наказателен съд. Можем да се запитаме дали изобщо съществува някакъв механизъм, чрез който американски лидери или дори редови пехотинци биха могли да бъдат подведени под отговорност за престъпления срещу човечеството.

Трябва да добавим, че Съединените щати са много умели и в упражняването на една различна форма на сила: на онова, което политолозите Бъд Дювал и Майкъл Барнет наричат „структурна“ или „продуктивна“ сила. Тя не действа като институционална или принудителна сила във взаимодействия с други, а по-скоро измества значенията, свързани с понятията. Администрацията на Джордж Буш, например, не само разреши и одобри изтезанията, но и се опита да предефинира понятието „изтезание“, като по този начин узакони собствените си действия. Така тя се опита да придаде друго значение на действия, като симулиране на давене, поставяне в стресови ситуации и сексуално посегателство, наричайки ги форма на „засилен разпит“.

Администрацията на Барак Обама продължи и засили практиките от ерата на Джордж Буш, между които извънсъдебни екзекуции на заподозрени в тероризъм лица, извършвани с безпилотни самолети, включително селективни масови убийства на тийнейджъри само за това, че са от мъжки пол, на възраст, подходяща за военна служба, и изглеждат подозрително. Но Обама и неговите юридически съветници направиха нещо повече от това да се насочат към заподозрени в тероризъм и да ги екзекутират без надлежен съдебен процес в зони, където САЩ не са във война. Те създадоха сложни правни концепции, за да се опитат да оправдаят своите действия. Заявиха позицията, че военното право трябва да се прилага там, където, според експерти по правата на човека, то не бива да се прилага, и определиха тези действия като „целенасочени убийства“, а не като „извънсъдебни екзекуции“, както ги виждат от ООН.

И администрацията на Доналд Тръмп действа по подобен начин в опитите да преосмисли Конвенцията за бежанците, като не само пренебрегва принципа за забрана на връщането, но и формулира нови задължения на транзитните държави (често самите те много опасни места) с цел да приемат бежанци. Междувременно президентът Доналд Тръмп обяви лицата, търсещи убежище, „извън закона“, въпреки че правото на личността да премине граница, за да търси убежище, е защитено съгласно международното право; и, следователно, държави като САЩ, които отказват това право, са действителните субекти „извън закона“.

 

Основания за надежда

Въпреки тези тактики, прилагани от американското правителство с цел избягване на отговорност за военните престъпления и престъпленията срещу човечеството, реалният ход на историята е в посока правосъдие. Ето защо дори най-мощната държава в света не е в състояние безнаказано да извършва престъпления, а още по-малко да убеждава международната общност, че нейните престъпления не съществуват.

Администрацията на Джордж Буш извършваше изтезания и се опитваше да ги предефинира, но тази и позиция не бе приета – нито от Върховния съд на САЩ, нито от Европейския съюз, нито от болшинството средностатистически американци. И докато множество малки държави подписваха под натиск от страна на САЩ двустранни споразумения за имунитет, то много други страни отказваха да го направят, приемайки произтичащите от това последици. Най-често под формата на непредоставени помощи или оттеглена подкрепа от страна на Вашингтон.

Въпреки че няма вероятност някоя държава да осъществи хуманитарна интервенция в САЩ, за да затвори концентрационните лагери на Доналд Тръмп, масово се наблюдават форми на „подобряващо“ правосъдие, които водят до промяна. Това лято стотици хиляди американци излязоха на улиците в рамките на един уикенд, за да протестират срещу концентрационните лагери. Същевременно редовно се провеждат множество по-малки акции. Застъпнически групи използват съдилищата, за да отменят най-тежките решения – изстъпления на Доналд Тръмп, и постигат успехи в полза на задържаните. Демократичното крило на Конгреса наблюдава ситуацията в лагерите по границата, провежда изслушвания и е включило правата на хората, търсещи убежище, като основна тема в програмата и кампаниите си. САЩ не са нацистка Германия, където по-голямата част от обикновените германци свиваха рамене, аплодираха или поглеждаха встрани.

Въпреки че няма вероятност нито един американски лидер да бъде изправен пред Международния наказателен съд, Конституцията на САЩ забранява нечовешко отношение и жестоко и необичайно наказание. Тя изисква надлежен процес за всички лица на американска територия и то не само за американските граждани. Тя също така изисква от САЩ да спазват договорите си. Законът за военните престъпления забранява американски войници да извършват действия, които биха нарушили член 3 от Женевските конвенции. Законът за изтезанията забранява на всички граждани на Съединените щати да извършват престъпления, които биха попаднали в определението на ООН за изтезания, което предполага нанасяне вреда на психиката. Съдилищата в Съединените щати редовно се занимават с тези проблеми. Както американските войници, така и американските агенти биха могли да бъдат преследвани по силата на тези закони и по Нюрнбергските принципи при положение, че произволно задържат цивилни лица в нечовешки условия или психически малтретират деца.

А дори и Съединените щати никога да не проведат подобни съдебни процеси, то други държави биха могли да го направят, ако на тяхна територия влязат лица, замесени във военни престъпления. Съгласно принципа на универсалната юрисдикция, всяка държава може да арестува и изправи пред съд лица, обвинени в подобен род престъпления. В действителност, няколко държави повдигнаха обвинения срещу служители от обкръжението на Джордж Буш, а Малайзия вече ги призна задочно за виновни. Това, само по себе си, е форма на наказателно международно правосъдие, тъй като ограничава кръга от държави, в които подобни лица могат да пътуват безопасно.

Перспективите за правосъдие в Съединените щати не бива да се преувеличават, тъй като Америка пропусна важни възможности. Когато Барак Обама встъпи в длъжност, имаше призиви за съдебни процеси от страна на организации, като „Хюман Райтс Уоч“ и други адвокатски групи за защита. Но администрацията на Барак Обама направи съзнателен избор да не преследва служители от мандата на Джордж Буш, които бяха разработили политиките на изтезания на задържани. Извършвайки удари с дронове, практика, характерна за ерата на Джордж Буш, и продължавайки централизирането на изпълнителната власт под претекст, че води война срещу тероризма, Обама създаде условия и Тръмп да продължи със злоупотребата с президентските правомощия. Вместо това, администрацията на Барак Обама можеше да анализира и премахне създадените условия, позволили на Джордж Буш и Дик Чейни да действат с привидна безнаказаност.

Освен това, САЩ като нация често са пропускали възможността да се ангажират с истинско възстановително правосъдие след най-мрачните си периоди. Вярно е, че понякога сме постъпвали правилно – Съединените щати имат исторически опит да компенсират онези, на които са нанесли щети по време на военни действия. Например, по време на окупациите както в Афганистан, така и в Ирак, правителството на САЩ създаде програми, по които изплаща компенсации на близките на загиналите цивилни граждани, намерили смъртта си в тези войни. САЩ биха могли да развият този тип поведение и мислене, като предоставят компенсации на пострадалите бежанци, на жертвите на изтезания и на тези, които са загубили семейства при удари с дронове.

Но вместо това, за тези жертви се прави много малко. Когато пакистански жертви на удари с дронове се явиха пред Конгреса на САЩ, за да разкажат историите си, присъстваха много малко представители и сенатори. Семействата на пострадалите в Гуантанамо или в „Абу Граиб“ получиха оскъдни извинения, а още по-малко подкрепа. Когато през 2009 г. председателят на Комисията по правосъдие в Сената Патрик Лихи обяви, че Съединените щати трябва да създадат комисия за установяване на истината и за помирение с цел да се преодолеят жестокостите от епохата на Джордж Буш, неговата идея получи малка подкрепа. Остава неясен и отговорът на въпроса какво би могло да означава „възстановително правосъдие“ за онези деца, чийто мозък е непоправимо деформиран при ранна детска травма и раздяла с родителите и чието отношение със семейството никога няма да бъде същото.

Но дори и в ситуации, много по-мрачни от тези в САЩ днес, възстановителното правосъдие е възможно. И не само това – то е от съществено значение за преобръщането на приливните вълни на расизъм, омраза и страх, които често стоят в основата на тежките престъпления срещу цивилното население. В Германия след Холокоста политическите елити предприеха конкретни мерки, за да коригират психологическата амнезия, която може да настъпи след зверства. Те въведоха закони, забраняващи отричането на Холокоста; създадоха музеи и паметници; гарантираха, че всеки германски ученик е посетил концлагер. Освен това, Германия разработи политики на помирение и изграждане на доверие с международната общност. По подобен начин в Южна Африка бе създадена Комисия за установяване на истината и помирението, за да помогне на страната да се излекува от наследството на апартейда. Както Дезмънд Туту – активист срещу апартейда и лауреат на Нобелова награда за мир – е документирал, ефектът от тази институция е, че възстановява южноафриканската политическа култура около споделената история на общите трудности и около разбирането за ценността на расово плуралистичното общество.

Тези неща, които бяха извършени от Германия и Южна Африка, само от време на време са били опитвани в други държави, като Япония и САЩ, по отношение на военните престъпления или престъпленията срещу човечеството. През 2014 г. докладът на сенатската Комисия за разузнаване, разглеждащ изтезанията на ЦРУ, бе крачка в тази посока, но подобни усилия достигат само до малцина заинтересовани. Те далеч не са същите, като на публична комисия за установяване на истината, излъчвана по телевизията и препотвърждаваща международните принципи за правата на човека. Комисия, даваща възможност на жертвите да разкажат своите истории, а на извършителите – да признаят грешките си и да потърсят прошка в замяна на амнистия. В Съединените щати понякога се създават комисии за установяване на истината – като Комисията от Грийнсбъро в Северна Каролина от 2004 г., фокусирана върху расовото насилие. Като цяло обаче, тези комисии не се използват като инструмент за правосъдие на национално ниво. Може да се спори по тезата на техните противници – че тези комисии позволяват в обществото да се поддържат разказите на жертвите, които, от своя страна, подхранват бъдещи вълни на насилие. Насилие, основано на желание за защита на идентичност, вместо на желание за търсене на общ разказ за миналото, както се случи в Южна Африка и Германия.

Ако през 2020 г. Доналд Тръмп загуби властта, новият президент би могъл да обмисли множество варианти на правосъдие. Изследванията показват, че най-ефективни са комбинираните видове правосъдие. Но преди това следва новият президент да закрие лагерите и да възстанови политиката на предоставяне на убежище на най-уязвимите бежански семейства. Очаква се и да осигури „подобряващо“ правосъдие за жертвите. Не на последно място, новият президент ще трябва да работи за започването на съдебни процеси по обвинения за извършени престъпления срещу човечеството. В това число и срещу високопоставени американски граждани, включително и срещу самия Доналд Тръмп. По отношение на изпълнителите на по-ниско равнище, които са вярвали, че само вършат работата си, ще трябва да се свика Комисия за установяване на истината и помирението. Така ще започне процес на общонационално признаване на отговорността за престъпленията и търсене на прошка и изцеление. Само чрез тази комбинация от стратегии формулировката „никога повече“ може да стане, ако не реалност на американска земя, то в голяма степен много вероятна перспектива.

Чарли Карпентър

www.cato-unbound.org, 19.09.2019

Превод от английски Кристина Сантана

За автора

Из чуждата преса

Категории