Баща ми е дете, което пие бира./ Той нищо не чете. И нищо не разбира./ Така върви – с каскет, с бастун и със усмивка./ Със нищо незает. Завинаги в почивка./ Не помни нищо вече – побоища, затвори./ От всичко е далече. Над всичко е – отгоре./ Безгрижен веселяк и скандалджия кротък./ Обичам го. И пак. Но не усещам болка./…
По неведомите и капризни пътища на поезията още в самото начало на нейния път с точно това стихотворение запомнихме Калина Ковачева. А може би не е било нито неведомо, нито каприз. Освен яркият и отчетливо оригинален почерк, поетесата оставя един изключителен портрет, не само на своя баща, но и на мнозина други. Портрет на добротата. Естественият и топъл глас на Калина звучи в стиховете й за човека, за човечността. Тя иска някак да я превърже, да я излекува. В един свят на подчертана жестокост Калина ненатрапчиво се бореше чрез стиховете си за същността на битието – обичта. Тя е винаги „на нещата при корена”, винаги – при обичайно уязвимото, при болката – своя и на другия, при битието на душата.
Калина пречупи през сърцето си хубавия свят и мъчния свят, в нейната поезия засия природата – треви и камъчета, пътеки и пътища, величието на Хималаите, дъждът над Катманду, тя имаше приятел – просяк, дори към злите и злобата на деня пристъпваше с малко ирония, за да прикрие болката. В своята зрялост поетесата е винаги малко тъжна, но спокойна. Калина умееше да приема света такъв, какъвто е, но се бореше за него – понякога строго, понякога тревожно.
В своя не особено дълъг и доста труден живот Калина Ковачева обхвана в творчеството си най-важните теми, които бяха съществени за съвремието ни. Написа стихове за творчеството, за магията на думите, за своите сестри и братя – поетите, които също носят кръста си и всичко бе осветено от вътрешната й светлина – нейната обич. Най-силно в тези книги със заглавия „Да не забравя”, „Лични стихове”, „Какво за любовта” и др. звучи нейният вик за любов. Не случайно употребявам тази фраза. Калина носеше любовта в себе си и до края на живота си я търсеше в другия, любимия. Този, който забравяше лесно цвета на косите и очите й, този, непостигнатия в ежедневната битка за хляба. Калина жадуваше присъствието му, но непрекъснато се разминаваше с него. Може би защото любовта в сърцето й беше по-голяма от нея самата.
Изключителната българска поетеса Калина Ковачева сякаш беше сплав от високото и земното, тя не забравяше нито дъха на земята си, нито дребните светли очи на глухарчето, но сърцето й жадуваше непостигнатото, тя се стремеше, беше протегната към високата цел на простия живот –обичта, истинската любов.
