Стоянка Мутафова e артистично чудо.
Беше от най-интелигентните ни актриси, но сякаш го криеше. Разказваше, че е била немирно дете, което предпочитало игрите на улицата пред уроците по пиано. Свидетел съм, че беше вярна на онова дете в себе си до края. Каквото и да играеше, палавото непокорно същество си подаваше главата отвсякъде. Сама си изгради, въобрази образа на някакъв безгрижен и безобиден хулиган, на някакво странно човешко бедствие, което будеше и смях, и възхита. Тя „съчини” своя си образ, създавайки го от обилния материал на грубост, простотия, невъздържаност и пошлост, с които я заобикаляше светът през целия й живот. Тя се присмиваше на този свят и смехът й беше оглушителен. Хората я обичаха, както се обича нещо, без което в живота ти ще има няколко цвята по-малко… Раздаваше се до края – във всички смисли на този израз. Тя не можеше без сцената, а и сцената трудно ще се лиши от нея. Телевизия, естрада, вестникарски интервюта… – не знаеше умора. Сякаш не искаше да се прибере у дома, където да чете любимия Аристофан… Известно е, че извън сцената, комиците са тъжни. При нея това се четеше в очите й…
Преди повече от 50 години тя, в ролята на Крокодила, уж смешно, но по-скоро горчиво, произнасяше, почти скандираше думите на Йордан Радичков от „Суматоха”: „Ние сме жената/на вечните времена!/Прелъстявани сме, но сме и прелъстявали…”
Ето така, вярвам, се чувстваме всичко: прелъстени и захвърлени в същия този живот, който тя така обичаше, но и над който така мощно се присмиваше…
