Не зная защо правя неголямото, но безсмислено усилие да представям диск с нова музика от български композитор. Може би защото ще го направя за последен път, защото съвсем скоро няма да има място, където да го правя.
Дискът е с музика на Симеон Симеонов Пиронков и включва 4 относително скорошни негови пиеси. Бих нарекъл изданието „Автопортрет с акордеон“, тъй като акордеонът доминантно присъства във всяка от пиесите – от участие в квинтет, през трио, дуо – та до голямо соло. В България акордеонът се свързва главно със сватби или с „Разтегни, Андрей, акордеона“; в Централна Европа пък той е нещо като „орган за бедняци“. За величаво остаряващата нова музика обаче инструментът е един от последните и най-обичани фаворити. С удоволствие си спомням как прогледнахме тук за акордеона като инструмент на модерността на един забележителен концерт на Красимир Щерев на фестивала МУЗИКА НОВА през 2000. Добре, като за ново хилядолетие.
Музиката на Симеон С. Пиронков сякаш е в непрекъснато приближаване към нееднозначната, сложна простота на изказа при Симеон А. Пиронков. Импулсивна, крайна, изострена, с нечакани и шокиращи жестикулации, тази музика съдържа и нещо съкровено неизповедимо. Нещо неуловимо, a peine défigurée, нещо убягващо.
Въпреки ясната процесуалност, тук има и усещането за кръжене в лабиринта, толкова отчетливо при бащата-композитор. Минималните изменения на звуковите частици носят неусетно голямото време на промяната. Непостижима цялост се мержелее зад летящите звукови трески, които се конфигурират и разпадат в двойствен процес, който мога да определя като ритмическа центрофуга. Много изисканата работа със специфичните инструментални похвати, с детембрирането, със смесването и прехождането на тембрите е свързана нетривиално с опита на спектралната музика; пост-опит, манипулации на материала – без самия материал обаче… Познатото се приема като чуждо; новото – като привично: обърнат фокус. Фокусникът, който живее в тази музика, не обяснява тайните си, напротив, той сякаш отскача рязко от всеки опит за аналитично или медитативно взиране и ни предлага в отговор все нов и удивителен секрет. Това е музика с двойно дъно, а естетическите митничари откриват все нови и нови двойни дъна. Самите заглавия на композициите са попили съмнението, колебанието на границата, Янусовското, амбивалентното, заплитащо/разплитащото се. Skin.double, Fall/Wende, nach dem (vor)bild (oder vor?) – последната пиеса с пулверизираните звукосенки на Дебюси и Барток, едновременно сардонична и носталгична. Според или След?
Заплитане/разплитане… както в картините на Виейра да Силва; процес, който преодолява себе си, превръщайки се в лабиринт, лабиринт, из който кръжим – и това е всичко, лабиринт без параден вход и без изход за слугини. Музиката на Пиронков има свои ясни профил и ритмоцветове сред тази на неговите връстници (сред които съм и аз). Всеки копае сам своята композиторска леха, но колко много неща ни свързват – трескавостта, разсъждението, поливалентността, неокончателното, тревогата и насладата от разпада… смътно историчното
Протеевски универсален, разнолик като звук и артикулации, тънко чут, акордеонът е идеалният събеседник на струнните, духови и ударни инструменти тук. В това число – с китайския духов орган шенг в дискретната, но откровена красота на подобието във Fall/Wende. Стряскащи изревавания и нежно изплетени текстури, дълги вслушвания в променящия се звук, мощ и въздушност – всичко това има невероятна убедителност под ръцете на Красимир Щерев. Който свири тъй вглъбено и персонално, тъй „чутко“, че може да се каже: това е Автопортрет с Красимир Щерев – и с останалите отлични музиканти: AMOS – трио, Wu Wei (шенг) и музикантите от ансамбъл Musica Nova Sofia.
Дискът е издание на Gega New.
