Концерт на Софийската филхармония, диригент Найден Тодоров. Солист Виктория Муллова (цигулка). В програмата: Концерт за цигулка № 1 от Дмитрий Шостакович, Рапсодия „Вардар” от Панчо Владигеров, Сюита „Жар птица”. Зала „България”, 2 декември 2019 г.
В София Виктория Муллова гастролира за първи път. Не съм сигурна дали не е свирила на фестивала „Варненско лято” като млад лауреат на конкурса „Чайковски” преди екшън-бягството си от Съветския съюз през 1983 г. Но по-същественото е, че можахме да я чуем днес, когато Муллова продължава да е сред най-интересните интерпретатори в света и да разпределя времето си между класическия репертоар, бароковите практики и джаз-страстите си, в които сериозно й партнира синът й, контрабасистът Миша Муллов-Абадо. В този смисъл, програмната политика на директора на филхармонията Найден Тодоров извежда институцията много, много напред с гостуванията на артисти от световната музикална сцена.
Концертът започна с Муллова и нейния много личен прочит на Първия цигулков концерт от Шостакович. Тя изгради драматургията му като цялостен разказ, пропит от дълбока трагика. Отличителна и много ярка черта на нейната интерпретация е аскетичната строгост в графичния звуков рисунък на събитията, без никакъв външен артистизъм. И в същото време, потресаваща експресия на звука, която рядко изригва, но ври от напрежение, подсказва, напомня… Защото Муллова избягва пластичния израз на предполагаемото емоционално внушение, не прави ефектни движения… Достатъчно в тази посока работи с лъка, с неограничен технически ресурс, който в дългия си концертен опит е насочила основно към субстанцията, към философския смисъл на музикалната творба. Този подход бе особено съществен в музиката на Шостакович, която, независимо от своята инструментална проблематика, е преди всичко преживян, трагичен разказ. В първата част на концерта тя започна този разказ смълчано, като промълвяваше всяка фраза различно нюансирана от другата – без да налага, без да иска да влияе. Този тих, сдържан маниер на произнасяне на музикалния текст прикова изцяло вниманието, но не с лирическа красота (както удобно се пише), а с някакво обречено, но гордо смирение, че трагичните събития идват, не могат да бъдат предотвратени. Характерът на ламенто ме порази – както и гласът на цигулката й, който разказваше, сякаш задавен в сълзи. С една патинирана звучност, някак повлияла и на оркестъра в тази част. Преди година на същата сцена Репин свири същия концерт – той играеше много с черния цвят и беше по-директен, прям в изказа си, във внушението си. Муллова сякаш бе влязла в кожата на композитора, чието слово бе тихо и изповядващо, че истината звучи най-страшно, когато е споделена едва ли не беззвучно. Скерцото бе зловещо със своята категоричност. То би било още по-впечатляващо, ако оркестърът бе по-рефлективен (имаше няколко неприятни разминавания на важни места), ако се вслушваше повече в идеите на Муллова и се опитваше да се приближи до безпощадното звуково артикулиране, което при нея означава не динамичен тормоз и пробивност, а щрихов абсолют. Абсолют, който насища музикалното слово с ясен смисъл и уплътнява зловещия разказ, в който демоничното застрашава много по-осезаемо, когато се загатва, когато не се представя с обем и маса, а с неочакваност и непредвидимост. Муллова е не само сензитивен, но и рядко умен музикант. Незабравима ще остане за мен третата част – пасакалията, в която и Тодоров, и оркестърът бяха „на линия” – и в хоралите на медните, изпети с благороден звук в удържано легато, и в басовата линия, контрапунктираща словото на Муллова. И в почти театралните моменти, в които ниският брас застрашава високия светъл, някак мятащ се мелодически глас на солиращата цигулка, който Муллова променяше според движението на гласа – той се огъваше, простенваше, отслабваше, ставаше драстично дрезгав, но не заглъхваше, изплуваше с нова енергия. И надделяваше. За да се излее в един монолог/каденца – тук изпълнен с метежна мисловна енергия, с „набиране” на все повече интензивност в тази нечовешка изповед, която Муллова изгради невероятно, неописуемо. Мисля, че така да свирят Шостакович, е дадено на личности в музиката, които знаят какво е страдание. Бисът й, първа част от сол минорната солова соната на Бах, ни вкара в бароковата инструментална култура на цигуларката – с „късия” лък, с общозвучащите бързи ритмични фигури, просветващи магично във фактурата, със специфичната фраза. Проследявайки философията и интересите на Виктория Муллова, силно се надявам, че може да имаме шанса да я чуем отново.
Комбинирани във втората част бяха Владигеровата рапсодия „Вардар” и сюитата „Жар птица” на Стравински във версията от 1919 г. Спирам се на „Жар птица”, защото всяко изпълнение на „Вардар” в нашата музикална среда е като изпълнението на националния химн. Добре е в печатната концертна програма да се нанасят частите на сюитата. В нейното изпълнение чухме изработена интродукция, подвижни динамически и ритмически гъвкави танц и вариации на Жар птица, замечтани сола в хоровода на царевните – чело, пиколо обой, кларинет, корни, заедно с един обединен щрайх и музика, която върви естествено, търпеливо по отношение на фрази и дъхове, без пробойни и темброво прозирна. Танцът на Кашчей бе откровено необуздан (и това е вид въздействие), но, струва ми се, би бил по-убедителен, ако общо силният звук бе малко по-овладян, фокусиран и нюансиран. Финалът на частта бе по-организиран, естествено премина в небулозната вълшебна атмосфера на приспивната с тайнствения лик на изразителни пианисими, постигнати от диригента, на фона на които и солото на валдхорната (Михаил Михайлов) избистри необходимия характер на обобщение/завършване на приказката. Ако се изчисти от някои ненужни акценти, които излишно афектират, дори нараняват музикалната линия, изпълнението би станало още по-убедително.