През 2007 големият американски архитектурен критик (всъщност, последната жива легенда на съвременната архитектурна критика) Пол Голдбъргър изнася една от най-известните си лекции в университета в Йейл. Темата е “Да пишеш за архитектура”, а думата му е дадена от Джон Донатич, директор на Yale University Press, с въпроса “Трябва ли архитектурната критика да образова?”
Трябва, отговаря Голдбъргър. Ако не звучеше отчайващо помпозно, бих казал, че основната роля на критиката в масовите медии е да създава по-образовани, по-критично осъзнати, по-визуално грамотни потребители на архитектура, а оттам – да повишава нуждата на обществото от добър дизайн. Ако вярвате в образованието и ако вярвате, че има някакъв начин, по който добрият дизайн може да даде на обществото по-високо качество на живот, тогава трябва също да вярвате, че това е една от причините за съществуването на дизайн критика и че е много важно архитектурната професия да не говори само на себе си.
Разбира се, трябва да сме наясно с едно. Златните години на архитектурната критика започнаха в края на 60-те и приключиха в края на 80-те години на миналия век. Това бяха времената, когато архитектурните критици създаваха стилове и имена, когато водеха войни и печелеха битки. Времената на Ейда Луис Хъкстъбъл, първият архитектурен критик на щат в стандартна медия, която поддържа колонка в “Ню Йорк Таймс” от 1963 до 1982, а през 1970 става и първият носител на наградата “Пулицър” в новосъздадената категория “Критика”. И времената на самия Голдбъргър, който я наследява в “Таймс”, а след това преминава в “Ню Йоркър”. Времената, когато архитектурната критика е силна именно защото успява да повлияе на разговора за архитектура отвъд тясната архитектурна среда, да стигне до широка аудитория, а хората в нюйоркското метро да четат в захлас поредната колонка на Майкъл Соркин във “Вилидж войс”. И да се смеят или спорят на глас.
Наскоро дълго спорих с един познат дали архитектурната критика днес е мъртва. Силна критика в момента не съществува почти никъде по света, защото от няколко десетилетия архитектурата се е превърнала в нещо средно между тясно затворено технократско поле и пиар стархитектска медийна афера. Освен това, обществото е разделено в социални балони и те все по-малко си говорят един с друг, твърдях аз. Не е вярно, твърдеше той, просто не е вярно. Критиката днес може да е мъртва, но глад за такава има. И днес обществото има нужда от всякаква силна критика, включително архитектурна.
Архитектурата обаче е малко по-различна област от всичко онова, което обикновено е предмет на оперативната критика. Човек може да избира музиката, която да слуша, филмите, които да гледа, книгите, които да чете, театралните постановки, на които да отиде или не. Но архитектурата е незаобиколима, навсякъде около нас. Живеейки в урбанизирана среда, живееш сред архитектура, която е наложена често от сили, над които малко хора имат реален контрол. Архитектурната критика помага точно в това – да обясни тези сили и процесите, които определят средата около нас, да покаже голямата картинка през конкретния резултат – как се е стигнало дотук, защо нещо изглежда точно така, как би било иначе.
Факт е, че с края на вестник “К” (а преди това и на вестник “Култура”) си отива единствената не тясно специализирана, а масова (макар и културно насочена) медия, която поддържаше редовна архитектурна колонка у нас и беше отгледала едно цяло поколение архитектурни критици. Говореше редовно за архитектура и провокираше архитектурни дебати извън архитектурните среди.
В днешните времена на социални балони и умиращи авторитети именно такива медии са още по-важни в ролята си да свързват “балоните”, да срещат отделните полета и да легитимират архитектурата като част от културата отвъд нейната собствена, тясно затворена технократска област. Архитектурата е обществена дейност и тя трябва да бъде разказвана увлекателно, ясно и интригуващо. За архитектура трябва да се пише и говори, още повече днес, в света на социалните медии, в които, видно е, проблемите на градската среда, културното наследство и изобщо застроения свят около нас вълнуват все повече хора.
Едно време очаквахме твърде малко от архитектурата, завършва онази своя лекция Пол Голдбъргър. Опасявам се, че днес може да се окаже, че очакваме твърде много от нея. Архитектурата не може да лекува рак, нито слага хляба на масата ви. Тя не носи справедливост в съдебната зала, нито мир на бойното поле. Архитектурата сама не може да реши никой от нашите проблеми. Но може да направи живота ни по-смислен и по-приятен, а работата на архитектурния критик е именно това – да наблюдава, окуражава и подкрепя с всички сили този процес.
