Пиша в този последен брой като наблюдател – театралния наблюдател на „К“. Да, отдавна се занимавам с театрална критика толкова, че някои я имат за единствения ми занаят. Аз съм обаче философ и преподавател по философия, както твърди и дипломата ми. Работа ли му е на философа да рецензира театър?
Професионалната ми специализация е диалог с философията от т.нар. Средновековие. База на всяко отделно изследване е затъването в мисъл, опредметена в купища древна книжнина. Динамично разгръщала се някога, сега тя е субект, статичен достатъчно, че да предполага многократно завръщане към себе си от разни времеви точки. Едно възможно изследователско заболяване е успиването в рутина.
За философа театърът е съблазнителен със съвършено различния си характер. Внушенията му се осъществяват в мига, който мигом прехожда. Анализът им изисква свръхконцентрация тук-и-сега. Налага пъргава реактивност на мисълта и умствена интензивност, без шанс за отлагане или по-късно прецизиране. Дотук добре, но с какво театърът да е инстанция тъкмо за философска бдителност?
Най-късно от софистите и Сократ насам философията е в сърцевината си неситуативен анализ на антропологическото, а действителният театър е по своята същина фундаментална антропология. Той е извеждане на екзистенцията в гранична ситуация така, че чрез конкретни действия (простакът ги нарича „конкретика“) екстремно проявява антропологически особеното. То именно е съществен „предмет“ на философските експертни умения (простакът ги нарича „експертиза“). И дотук добре? Добре, но само дотук.
Днешният български театър масово се отдалечава от същността на театралното. Той все по-охотно се заиграва със смешновати или сълзливи хоризонтални ситуации, гъделичкащи най-много любопитството, но не и предизвикващи познание и самопознание. Тук философският анализ е неадекватен и затова излишен. Театърът е обаче само симптоматичен феномен на процеси, формиращи съвременната българска култура и общество.
Все по-категорично тяхна императивна норма става простащината. Тя не е просто арогантност, агресивно невежество и цинизъм. Ако латинското idiota значи в широк смисъл „някой, който не познава нормите на високата култура“, простакът дейно похотства срещу тях. Днес социо-културната структура в България се формира и регулира в щастлив брак между присъщата на масите (не само на низините) и насъщната на сега овластените („елитите“, с извинение) простащина.
Простащината не се характеризира с липса на разум. Още от късната античност се прокарва разлика между homo sapiens и homo doctus. Тя полага тези видове като две поредни нива в йерархията на земното битие (от минералите през растенията и животните – до тях).
Човекът е разумен по природа. Необходимото действие на разума осигурява рефлексивно ориентиране в околния свят. Тъй като светът застава пред човека неизменно като конкретна ситуация, ориентирането става чрез разпознаване на функциите, с които всеки и всичко участва в нея.
Способността на разума да абстрахира произвежда отъждествяване на функцията (респ. функциите в обозримия набор от ситуации) с техния генератор и носител. За просто разумния човек истината на ябълката е да бъде изядена.
Простакът е рационален на това – най-висше за него – ниво. Той разпознава „значенията“, но няма как да има достъп до „смислите“. Затова не е в състояние да поеме и действителен антропологически ангажимент, обвързвайки се само с набор от хора, „позитивно функционални“ лично за него. Останалите са фира.
Ученият човек работи и с ума си – νοῦς. Умът разпознава отвъд-ситуативно – оттатък функциите, мутациите, исторически актуализираните модуси: той познава същностно. Това познавателно действие не е автоматично. То е ефект от дългосрочен труд, продължително образоване и иновативно вписване в дълга интелектуална традиция.
Винаги малобройният слой от homines docti е пазителят на смислите. За обществото като цяло той става неотменно значим в периоди на системна криза и при усилията за нейното преодоляване.
Простакът не е в състояние да различи система от ситуация. Простащината, превърната в единствена културна норма, прави кризите да остават незабелязвани. В българския случай иначе спонтанният нагон към това действие е вече съзнателен. Елемент от тази програма е налагането на език, неспособен да изказва смисъл.
В днешно време homo doctus няма шанс да се изказва адекватно, въпреки уж пълната свобода на словото: той не може да бъде разбиран. Казвам „уж“, защото успешно властващата простащина създава обективна илюзия за социална излишност: на неговото слово и на самия него. Произвежда се липса на „търсене“, обезсмисляща „предлагането“.
Една басня на Федър започва с „Homo doctus in se semper divitias habet“. Може да се преведе като „Ученият човек винаги има богатство в себе си“ или като „Ученият човек постоянно открива богатства в себе си“. Той е в един висок смисъл на думата самостоен. Вписването му в Червената книга би било прибързано, но става публично ирелевантен. И оттук накъде?
Най-унизително е старанието да превежда словото си на езика на простащината, който той в последна сметка проговаря. Опитите за адекватно устояване в сегашната българска действителност пък стават все по-безуспешни. Вече е май по-ефективно един текст да бъде разпратен като писмо до малцината познавачи, отколкото да бъде публикуван. А за естествения стремеж към широка компетентна аудитория – дал Господ чуждоземни езици и култури.
Пред homines docti два са сякаш достойните пътища през сегашната българска публичност. И двата горчиви. Единият е да влизаме от една предрешена в друга предрешена битка, чак до „сабля на две строшена“. Другият е да сгънем грижовно флага, да се строим на палубата и да потънем с чест. Появи ли се поколение, в което се усети глад за стореното от нас, все ще се намери начин да бъде откопано. Както откопавахме ние.
Многолетният ми стаж прави да се чувствам динозавър в едни или други професионални „дълги разкази“, усетът за полезно изкопаемо е обаче нов. Остава да се пита: полезно за кого?
