Популярното утешение: „Една врата се затваря, друга се отваря” в случая не върши работа. Защото си мисля, че тази, другата врата може да се окаже широко отворена към отвъдното. Но като се огледам, установявам, че това не е толкова лоша перспектива. Защото този, родният амбианс изобщо не ми създава усещане за тъга от предстоящото ми оттегляне от него. Твърде тягостен е – фалшив, лицемерен, повърхностен, кух. Среден. Евтин.
Все пак си мисля, че смъртта на един вестник като „Култура” и неговото продължение „К” е доста по-трагично за определена част от обществото събитие, отколкото, примерно, моята собствена. Е, не съвсем по Вапцаров, макар че, мисля си, може би и съвсем… И си го мисля, защото съм реалист и помня много факти, които ме подкрепят. За съжаление. Например, как Георги Дюлгеров съобщи, че няма да прави повече филми, защото киното, което го интересува, вече не интересува никого (у нас). И как една огромна въздишка на облекчение се разнесе така, че прокънтя и в моите уши – така де, теренът се освобождава, парите стават повече… Най-после тези, старите, да спрат да ни се навират. Впрочем, състезанието с предишните – това е друга тема.
Сега темата е за личностите и тяхното оттегляне (доброволно или принудително). Защото именно личности правиха вестник „Култура”, който после стана „К”. Различни, но все пак личности, експерти – особено в контекста, в който прецеждаха, представяха и интерпретираха стойностното във вече все по-разводнената територия на всичко, което днес наричат култура. Личности също купуваха, разгръщаха страниците на това уникално издание, четяха го с радостен интерес. Свидетел съм на това. Но и едните, и другите се оказахме малцинство, неспособно да се пребори с известните на всички обстоятелства в нашия живот, диктуван и определян от хора, чийто манталитет няма как да допусне това, което им напомня някакъв техен недостиг. А в България те държат лостове от най-различен характер – няма да ги изброявам, вече е отегчително.
Сега лайфстайл трендът марширува така, че го усещам като физическа заплаха. Ако си знаеха мястото тия, дето ми го навират в съзнанието, нямаше да е драматично. Ама те имат претенции, огромни при това. Съобщават ми, че произвеждат, пардон, „творят, създават” стойностна култура. Че си го и мислят. Пробутват продукти на индустрията за творения на културата. Фабрикуват си ги, после си ги рекламират, накрая се опитват да ги коментират в пиар режим и така делото преуспява. „Културата на добрите новини” се пръкна от доста години и създава зловещо за мен усещане, че 70-80% от т. нар. българска интелигенция, че и от т. нар. интелектуален елит се чувстват най-добре в уюта на бартерните хвалби, в пространството на рекламата с колкото се може повече добавена стойност. Във финикийски знаци, естествено. Това, което се нарича изкуство, днес не е контрапункт на материалния свят. И тук „трендът” е друг. Сега ни се съобщава, че изкуството трябва да създава материален свят. Печалбата, парите, този стремеж, древен като някои други древни професии, отново е господар на положението. Каквото правиш, трябва да го изтъргуваш добре. Иначе си аут! Морал, идеал, етика, достойнство, чест, почтеност, толерантност, лоялност – вече не е удобно някак дори да се споменават. Празни думи са вече, дори се произнасят с неудобство. Често чувам и да се извиняват, когато ги произнасят. Още по-често лъжат, когато ги употребяват – пак за да изтъргуват нещо.
Искаш ли да си „в тренда”, искаш ли да те забележат, да нямаш неприятности, да не плашиш „крехките” творчески натури, трябва да спазваш няколко прости, много елементарни правила на поведение – да се усмихваш, да владееш критическия бон тон (нашенски патент) и да не пропускаш да употребяваш думите „гениален, световноизвестен и виртуозен” поне по веднъж на ден. С една дума – да защитиш провинциализма на средата (в която мислиш, че живееш, а все повече само живуркаш).
Преди много години, по-точно през 1935, един друг класик, само че на българската историческа наука, Петър Мутафчиев, пише: „Не от свръхкултура, за каквато може да става дума на Запад, а от истинска културна анемия с всички нейни последици е обхванат животът ни. И главно поради това се оказва той днес лишен от всякакви опори.” Може би е добре да си спомняме от време навреме колко светли български умове са стигнали до подобни констатации през последните 120 години. Ама пак ние, малцинството, можем да ги помним. Властта и масите няма да ги помнят, защото не са ги чели. Това не обнадеждава, а само убеждава, че без един екзистенц минимум познания (дори за пред хората) общество не се образува. А когато липсва такова общество, независим вестник за култура с висока степен на критичност към политически, обществени и културни процеси съвсем не липсва.
