Това е една малка книжка – почти брошура, от онези формати, така познати в Западна Европа почти от Просвещението насам, в които са се изливали апели и памфлети, послания до обществото. Въпреки развитието на медиите през последния век, тази форма на комуникация все още намира място във Франция – през 2011 година например излезе брошурата на Стефан Хесел „Възмутете се” (вж. бр. 25/2011 на вестник Култура). У нас тази традиция липсва, брошурата е позната само като рекламна брошура.
Ние искаме макове излезе преди месец, вестник К публикува откъс от нея, за да обърне внимание на читателите върху проблемите на екологията, които тя повдига и от които в най-голяма степен страда и България.
К
Въведение
Колко струва една светулка? За онези, които не знаят за тази красота, да кажем, че светулката е насекомо, разпръскващо светлина през летните вечери. Братовчедка е на нашите lampyris noctiluca (светещи червеи). Но дали светулките и светещите червеи все още ги има? И ако не – къде са изчезнали?
На 1 февруари 1975 г. на страниците на известния италиански всекидневник Corriere della Sera се появява текст, подписан от Пиер Паоло Пазолини. Познат автор, поет. Пише за тоталната празнота на политиката. Няма нужда да се губим в меандрите на статията му, която разпарчетосва християнската демокрация, управляваща Италия вече 30 години. Радостното е, че вече сме твърде далеч, за да ни е грижа за написаното тогава.
За сметка на това, визионерът Пазолини разкрива една друга реалност, която издържа проверката на времето и почти половин век по-късно докосва сърцата на хората. Партиите, на които симпатизира, не осъзнават, казва той, че „светулките изчезват. В хода на един мълниеносен (fulmineo) и светкавичен (folgorante) процес. Fulmineo предполага възможността за експлозия и съдържа в себе си непосредствена заплаха, думата не е използвана случайно.
За да ни помогне да разберем за какво става дума, Пазолини споменава 60-те години на миналия век и отравянето на въздуха и водата. По онова време никой нищо не видя, никой нищо не разбра и няколко месеца по-късно Пазолини напусна този свят, убит на плажа. Заключението на писмото му изплющя като шамар и още дълго време ще плющи като знаме, като нашето знаме: „Що се отнася до мен, нека бъда ясен, бих дал цялата Montedison за една светулка”. През 1975 г. Montedison е една от най- големите транснационални компании в Италия, нещо като октопод, чиито пипала са плъзнали и във фармацевтичната, и в нефтохимическата, и в електроенергийната индустрия. Светулка срещу чудовище.
Не е ли твърде късно? Тази есен на 2018 г. ние трябва да си кажем истината. През последните дванадесет месеца, след толкова много други предупреждения, две разтърсващи новини преобладават в информационното пространство. Първата – за насекомите. През октомври 2017 г. научното списание PLoS One съобщава резултатите от проучване, проведено в Германия. В 63 защитени зони, един вид резервати. За 27 години близо 80% от летящите насекоми са изчезнали – между 76% и 82% – в зависимост от сезона. Каква дума да използваме? Такава просто не съществува.
Шест месеца по-късно, през март 2018 г., нашият Природонаучен музей и Националният център за научни изследвания (CNRS) публикуват проучвания, според които за 15 години около една трета от птиците в селските райони са изчезнали и тази тенденция се разраства в ритъм fulmineo и folgorante. Отново е безполезно да търсим в речника дума, с която да опишем това явление. Бедствието е библейско.
Но какво толкова се чудим? Всички, които са над 40 години, имат спомени как, докато са прекосявали Франция с кола, е трябвало да спират, за да почистват предните си стъкла от натрупали се комари, пчели и пеперудите. В един момент започнахме да се спираме все по-малко, а днес дори престанахме да го правим. Ослепяхме ли? Как можахме да сме толкова глупави?
Тези безспорни факти все още не означават нищо и затова трябва да ги преведем, като че са на някакъв чужд език. Този срив неизбежно говори и за други. Трябва да си с някаква зловредна направа, за да не го разбираш. Ужасяващото намаляване на броя на насекомите необратимо разрушава безброй хранителни вериги, в които участват огромно количество организми. А както по-късно ще стане ясно, самите дейности на човека не могат да се осъществят без неговите доскоро послушни съюзници. В така сложното размножаване на растенията участват хиляди и хиляди видове и тяхното окончателно изчезване ни изправя пред един единствен въпрос: кой ще ги опрашва растенията вместо тях? Разбира се, някои растения сами се възпроизвеждат, като разчитат цветният им прашец да бъде разпръснат от вятъра или водата. Но за по-голямата част от растителните видове животните, а преди всичко насекомите, са жизненоважни.
И не става дума само за пчелите! Освен ципокрилите – пчели, оси, земни пчели, мравки – в процеса участват още три рода насекоми. Пеперудите – и други люспокрили – не се задоволяват с опияняващия си чар. Много от тях работят за наша сметка, без изобщо да се оплачат, че ние дори не се сещаме за тях. След това са мухите, по-специално сирфидните мухи – двукрилите – които проникват в най-дълбоките чашки на най-малките цветя. И накрая, твърдокрилите, като обикновената златка, чийто крилца са с цвят на стара мед и която, без да бърза, прелита от бъз на люляк, и от люляк на магарешки бодил.
Какво ще ни се случи, ако тях ги няма? Мистерия. Тъй като тях винаги ги е имало, ние всъщност не знаем до какво точно ще доведе изчезването им. Това, което знаем, е, че над 80% от цветните растения имат нужда от тях. В свят с два милиарда недохранени, включително с един милиард души, изпитващи хроничен глад, най-малко 35% от онова, което ядем, зависи от опрашването от насекоми. В свят със страна като Индия, където подземните води пресъхват. В свят, в който почвите губят своите качества, а цялото население гони 10 милиарда. Един по-различен поглед към този свят лесно ще види колко ненормални и чудовищни са били изборите, които човечеството вече е направило.
Дали промяната, на която ставаме свидетели, се е случвала вече? Не е сигурно. Биолозите почти единодушно определят времето, в което живеем, като шестата криза с изчезващи видовете. При последната, също толкова внушителна криза, загиват динозаврите и никое животно с тегло над 25 килограма не успява да оцелее. Това се случва преди 65 милиона години, но днес темпото, с което животинските видове изчезват, изглежда сто пъти по-бързо. И това са прогнози, направени преди гигантското унищожаване на насекомите, а те – след изчезването на динозаврите – удържаха най-упорито на масовия мор. В този ужасен момент ние с радост и безкрайна тъга препрочитаме отново прочутите „Ентомологични спомени” на блестящия Жан-Анри Фабр, починал през 1915 г.
Книгата не е само паметник на търпението и на човешкия интелект. Тя свидетелства и за едно толкова близко минало, че човек може да се излъже, че като се протегне, ще го пипне. През 1879 г. Фабр си купува къща край град Оранж в департамента Воклюз. Той ще я нарече Harmas, което на провансалски език означава „пустееща земя” – езикът, който Фабр толкова много обича. Именно там той ще може да прави някои от своите, граничещи с чудо, наблюдения. Едно от тях е свързано с любимия на познавачите жълтокрил сфекс лангедок[1]. Този убиец на щурци парализира жертвата си с три удара на жилото. Те са толкова бързи, че никое човешко око, с изключение това на Фабр, не успява да ги види.
Това, което днес, близо век по-късно, е най-поразяващо, е изключителната лекота, с която тогава изследователят намира насекомите. Защото са навсякъде! Ето защо, „за да си намерите живи щурци”, е достатъчно „да отместите някой камък”. Едно изгубено щастливо време, при което красотата на света беше достъпна на всяка крачка, а индустриалната машина все още не бе спечелила мача и не бе отнесла всичко със себе си.
В нашата книжка ще прочетете по какъв отвратителен начин пестицидите са се наложили у нас. Може би срещу това не е можело да се направи нищо – така единодушна е била нацията, празнуваща от сутрин до вечер огромния „прогрес” в производството на химикали. Ситуацията днес е променена. Безброй научни изследвания са показали, а и всекидневно отчитат, изключителната токсичност на пестицидите, които заплашват и атакуват всички форми на живот. Растения и зеленчуци и, разбира се, всички животни, включително и човека.
През 2007 г. издадохме книга за пестицидите, която вдигна страшен шум. В нея беше описана съществена част от този огромен скандал. Беше включен случаят с инсектицида „Гаучо” – неоникотиноидният убиец на пчелите. Както и инсектицидът „Хлордекон”, който за стотици години напред пресуши речните корита и унищожи банановите горички в Гваделупа. Говорехме и за съдбата на „невидимите болни” – на първо място селяните – в чието съществуване нито общество, нито институции, нито лекари желаят да повярват. Учехме много неща за размера на трагедията, защото става дума за трагедия.
Преди всичко, представяната от нас история беше озадачаваща, но просветляваща. Замърсяването има своята история, има и отговорни за него. В историческа перспектива „ядреният заряд” в аферата се дължи на нашия голям селскостопански изследователски институт – INRA. А поредица от земеделски министри и висши служители с всички сили помагат – първоначално от добросъвестност, а после, защото стават жертви на хитринки и дезинформация – да се инсталира системата, определена от нас като „пара-тоталитарна”. И ние продължаваме да използваме тази дума.
Не си правехме илюзии, че книгата ни ще спре вървенето към бездната. Но все пак! Очаквахме, че след като за първи път казусът е сложен на масата и е разказан напълно разбираемо, ще настъпи истински взрив. Но въпреки усилията на няколко групи, преди всичко на Générations Futures („Бъдещи поколения”), не се случи нищо.
Агрохимическата промишленост е предизвикала загниването на всички публични и надзорни органи, заради което употребата на пестициди продължи да се увеличава. Лудост? Абсолютно безумство.
Обществените и политически изказвания се разтварят в небитието в момента, в който бъдат произнесени. Гръмко разтръбените планове за действие, като смешния Écophyto[2], струват скъпо и винаги приключват по един и същ нелеп начин. А отравянето се задълбочава. Значи решението е друго. На него е посветена тази книга-манифест, придружена от призив за всеобща мобилизация, която би могла да продължи година или повече. Целта е очевидна: да покажем, че в основата си френският народ повече не би искал да чака нещо, което така или иначе няма да настъпи.
Необходимо е, трябва да си извоюваме забраната на всички пестициди. Това е единственото решение за нашите тела и умове, единствената надежда да си върнем птиците, пчелите и пеперудите.
Това не е обикновен призив, защото разчита на действията на всеки от нас. Не са само думи. И той трябва да бъде взет, преписан и разпространен навсякъде из Франция, като достигне и до най-затънтената махала. И това все още няма да бъде нищо, защото тепърва ще предстои сериозната работа.
Всеки според възможностите си ще трябва да предприеме действия, така че милиони французи да бъдат ангажирани с текста на призива така, както сметнат за добре. Организирайки събирания, хорово пеене по площадите, междусъседски партита, състезания по петанк или бридж-белот, засаждане на цветя или дървета, поставяне на билбордове по тротоарите; водейки приятелски разговори с пожарникари, полицаи, лекари, адвокати, акушерки; държейки речи в квартала, в затворите, пред министерствата; предавайки информацията по верижен път на между 10 000 и 100 000 души. Няма друг начин.
Този призив е отправен към човешкия род и при него не е важно кой кой е, за кого гласува и какво мисли. Това е вик, който трябва да обедини всички. Досегашното положение не може да продължава. Ние не искаме да живеем, изправени пред подобни заплахи. Отчаяно си искаме маковете и ще го покажем мирно, но мощно. Сега или никога.
Драги читатели, разберете, че историята, която ви разказваме, засяга и вас. Това е вашата история. Без вас за пореден път ще пропуснем шанса нещата да се оправят. С вас всичко е възможно и ще преодолеем това огромно общо нещастие.
Глава 1
Когато ДДТ беше чудо
Тази безумна история е начената от разумни хора. Втората световна война оставя Европа в руини. Във Франция, където купонната система е в сила до 1949 г., цари глад. Агрономите и селяните от онзи период си спомнят само за многото колорадски бръмбари. През 1917 г. този бръмбар кацва във Франция с багажа на американската армия и унищожава хиляди хектари картофи, без никой да може да му попречи.
Но става чудо. В рамките на няколко години, понякога на база военни изследвания, в лабораториите се създават напълно нови продукти, като органохлорните пестициди.
Сред тях е и прочутият ДДТ[3], синтезиран още през 1874 г., но по-късно забравен. През 1939 г. швейцарският химик Пол Херман Мюлер[4] открива невероятните му инсектицидни свойства. От веществото се прави прах, който се нанася върху кожата на децата и на войниците, изпратени да се бият срещу японците в Тихия океан.
А след разрушаването на нацистките лагери през пролетта на 1945 г., ДДТ се прилага и върху оцелелите от зверствата.
Именно благодарение на него изплъзналият се от Аушвиц Примо Леви е спасен от тиф. По-късно в „Примирието” той ще опише „механичните духала, с които ДДТ – прахообразният инсектицид – се разнасяше; абсолютна новост за нас, също както джиповете, пеницилина и атомната бомба, за която научихме скоро след това”. Това е било чудо, безспорно.
Не всички са загубили главите си под развалините. Във Франция началото на авантюрата с пестицидите е поставено от един предприемчив човек. Роденият в края на XIX век Фернан Вийом, от 20-те години нататък се превръща в уважаван инженер-агроном. Преди да започне да работи за Pechiney – по онова време мощна химическа компания – той издава статии и брошури – „Актуалните проблеми на инсектицидите”, „Ръководство за третиране на овощни дървета”.
През 1945 г., преди всички останали, Вийом разбира, че бъдещето принадлежи на новите пестициди. Онази епоха не се притеснява от думи. Вийом създава „Комитет по пропагандата с цел защита на растителните култури”. Той забогатява в резултат на бойното списание Fytoma, чийто броеве всеки път достигат до 35 000 читатели. Идеална целева група, в която бързо се обединяват учители-агрономи, зараждащият се Селскостопански изследователски институт (INRA), новосъздадената Национална федерация на съюзите на селскостопанските производители (FNSEA), Министерство на земеделието с неговите централни управления и, разбира се, индустрията.
Ключовата дума е „прогрес”. В толкова много ферми, където подът е от отъпкана глина, няма тоалетни, а какво остава за баня… Младите селяни от Католическата земеделска младеж (JAC), които току-що са излезли от редиците на Съпротивата, застават начело на разпространението на пестицидите. Някои от тях, като Мишел Дебатис, ще завършат дейността си, оглавявайки FNSEA, а други отляво – като Бернар Ламбер, след 1968 г. ще основат организацията „Земеделски стопани”, предшественик на Конфедерацията на селяните. Това се казва национално единодушие.
Жан Бюстарe е идеален пример. Той е отличен агроном, който преди войната работи много срещу вредителите, унищожаващи реколтата. Напразно. След края на германската окупация той докладва пред френския Държавен съвет проекта за създаването на нашия велик Селскостопански изследователски институт (INRA). Трудно е да се пренебрегне значението на INRA в новата ни история. И Бюстаре става негов кръстник, преди да го оглави като генерален директор през 60-те години.
Създаденият през 1946 г. Селскостопански изследователски институт (INRA) лесно попада в ръцете на пестицидната промишленост. Хора като Марк Рокур, ръководител на лабораторията по фитофармация, или като Бернар Трувло, отговарящ за отдела по земеделска зоология, не могат по никакъв начин да откажат на главния лобист Фернан Вийом. Особено Трувло, приятел на Вийом от 30 години. Следва се примерът на Америка – там, където в онези години отиват всички пионери в сферата на пестицидите. Те се връщат като хипнотизирани от невероятната производителност на американските земеделски стопанства.
Сред тях е и Бюстаре, който без особени затруднения пресича разделителната линия между изследователи и предприемачи. На 28 и 29 декември 1956 г. в музея „Гиме” подчинената на агрохимическата индустрия Национална федерация за защита на растителните култури организира семинари, на които са представени невиждани до този момент синтетични хербициди. Технолозите разясняват качествата на препарата 2,4-D – хербицид, който познаваме и днес – шестдесет години след първите реклами! – и знаем, че е канцерогенен. Показани са и карбаматни инсектициди, които също са страшно токсични. Но високопоставеният служител Бюстаре, превърнал се, без много да му мисли, в търговски агент, открива първото заседание.
Всичко върви добре. На 1 декември 1959 г. индустрията създава един от многобройните си паравани – Комитета за борба с плевелите (Columa), „челен отряд” в рекламирането на хербицидите във Франция, оглавяван от Жан Бюстаре.
Година и половина по-късно разпръскването на първите „оранжеви агенти[5]” започва от виетнамската гора. Близо шестдесет години по-късно излятата в почвата химическа отрова е проникнала във всички живи организми, включително и в хората. Трето, а дори и четвърто поколение страдат от петнадесетина патологии, често пъти тежки. Според внимателно направени оценки, има три милиона пострадали, които все още са живи. „Оранжевият агент” представлява смес от равните части на два хербицида: 2,4,5-T и 2,4-D. Нима това е същият онзи препарат, чийто качества Бюстаре хвалеше?
Точно той е!
Разбира се, никой нищо не е знаел. А кога са започнали да научават? Този важен въпрос продължава да бъде неудобен. За да разберем онова, което последва, нека положим усилие. Да се насочим към 1962 г. Алжирската война завършва с драмата на метростанция „Шарон”[6] в Париж, където са избити цивилни граждани от всякакъв произход. Жак Анкетил печели „Тур дьо Франс”. Де Гол се отървава от страшен атентат, подготвен от ОАС („Организацията на тайната армия“), а страната се къпе в еуфорията на Тридесетте славни години (1945 – 1975). Телевизията се разпространява. Колите също. И пестицидите не им отстъпват.
През юни 1962 г. американското списание The New Yorker започва да издава на части книгата Silent Spring („Тихата пролет”). Тя се появява на пазара на 27 септември 1963 г. Авторката й – Рейчъл Карсън – е морски биолог. Карсън е добре известна с други свои научнопопулярни книги. Но Silent Spring няма нищо общо с The Sea Around Us („Морето около нас”). Тя е истинска бомба.
Публикуваните откъси поставят в бойна готовност всички лобисти и дезинформатори – химици в Америка. Не е изненадваща незабавната мобилизация на Monsanto. Карсън описва свят, в който е напълно възможно птиците повече да не могат да пеят. Защо? Според нея, е кристално ясно: За първи път в световната история човек живее в контакт с токсичните продукти – от зачатието си до смъртта Тези „еликсири на смъртта” са много по-опасни от по-старите препарати, дори и от онези, съдържащи арсен, защото „проникват в най-недостъпните клетки на живия организъм, сеейки неприятности, а често пъти смърт.
И при тези условия, пише Карсън, ако сме обречени да живеем с тези продукти, хранейки се с тях, пиейки ги и складирайки ги в мозъка на костите си, то ние трябва да се информираме за тяхната природа и сила. Как да не ви се прииска, през разстоянието на всички тези десетилетия, да разцелувате Рейчъл?
Трябва да бъдем и осведомени. Рейчъл Карсън ни предлага нови перспективи, които черпи от най-добрите научни източници. Тя е изключително предпазлива и препрочита най-деликатните моменти в текстовете на светила в науката. „Без съмнение” – казва тя – синтетичните пестициди, и на първо място „чудодейното” ДДТ на Примо Леви, атакуват живите организми. Птици, насекоми и хора. Вече е съвсем сигурно, че ДДТ е канцерогенно. Опасността е глобална и може единствено да се задълбочи.
Но Рейчъл не се спира дотук. Тя по символичен начин си подписва смъртната присъда, като изобличава както индустрията, виновна според нея за дезинформацията, така и управляващите, които се поставят в нейна услуга, без да се съобразяват с общественото благо. Когато цялата книга излиза на пазара, враговете на истината застават удобно зад тежките си картечници. Какво зловещо съвпадение – Рейчъл трябва да се подложи на тежка серия лъчетерапии, борейки се срещу рака, отнесъл я в гроба на 54-годишна възраст.
Но нека започнем със смешната част: The New Yorker получава огромно количество възмутени писма, някои от които, без съмнение, са написани напълно спонтанно. Вестникът публикува някои от тях, като например това, в което се казва, че Miss Rachel Carson’s reference to the selfishness of insecticide manufacturers probably reflects her Communist sympathies, like a lot of our writers these days. We can live without birds and animals, but, as the current market slump shows, we cannot live without business. Което на френски звучи така: „Това, че госпожица Рейчъл Карсън намеква за егоизма на производителите на инсектициди, вероятно отразява факта, че тя симпатизира на комунистическите идеи, нещо, което в наши дни се среща и при много от нашите автори. Можем да живеем без птици и без животни, но както го показва настоящето свиване на пазара, не можем без бизнеса”.
А бизнесът не е доволен. През лятото на 1962 г. DuPont, голям производител на 2,4-D, и Velsicol – друга голяма компания от химическата индустрия, се опитват да предотвратят издаването на книгата. Но усилията им са напразни. След това срещу Рейчъл се организира кампания, за която се знае, че по онова време е струвала стотици хиляди долара. Това е поток от клевети, често пъти анонимни. Основното послание е, че Рейчъл е една много сантиментална жена, която мисли твърде нерационално. За по-голяма тежест се добавя, че тя всъщност е истеричка и лесбийка, защото в противен случай щеше ли на 47-годишна възраст да е все още неомъжена? Освен това, не е и добра американска гражданка, защото иначе не би и помислила да атакува богатството на страната си. Единственото обяснение за поведението й е, че тя е неудовлетворена от това да бъде само комунистка и заради това започва да работи за КГБ, могъщата политическа полиция на Съветския съюз.
Monsanto, където са наясно какво означава дезинформация, се подиграват с първата глава на „Тихата пролет” в есенния брой от 1962 г. на широко разпространяваното им списание. И как мислите, че са озаглавили текста си? „Годината на опустошението”. Разказва се за един обезлюден свят, пометен от глад, болести и насекоми. Причината за това е, че някой е имал глупостта да забрани синтетичните пестициди. От този момент нататък агрохимичните лобита разполагат с всички доводи, с които могат да се защитят.
На първа линия са учените – но, разбира се, не онези, които подкрепят Рейчъл. Робърт Уайт-Стивънс, който подчертава миналото си на биохимик, но забравя за настоящата си служба в химическия гигант American Cyanamid, кратко и точно казва: „Ако хората бяха последвали ученията на госпожица Карсън, ние щяхме да се върнем в Средновековието”.
Всички служби на мощното американско Министерство на земеделието подкрепят и усилват обстрела срещу Карсън. А във Франция? През 1963 г. издателят Оноре Пион публикува превод на „Тихата пролет”. Предговорът е толкова необикновен, че не може да не му обърнем внимание. Роже Хайм пише: Ние арестуваме „гангстерите”, стреляме срещу извършителите на кражби, гилотинираме убийците, вдигаме оръжие срещу деспотите – или срещу онези, които се смятат за такива. Но кой ще прати в затвора обществените отровители, които всеки ден вливат продуктите на синтетичната си химия, които им носят печалби, но носят и вина?
Роже Хайм е легендарна фигура. По образование е инженер-химик, преди войната е световен специалист по гъбите, след 1 юни 1942 г. се присъединява към антифашистката съпротива, като в онзи момент нещата изглеждат така, че Германия може да излезе и победител от конфликта. Той е заклеймен, а на 26 август 1943 г. е арестуван и депортиран в „Бухенвалд”, след това в „Маутхаузен”, в малкия лагер „Гусен”, пазещ страховити спомени. През 1948 г., уплашен от ударите, нанасяни върху екосистемите, той участва в основаването на известния Международен съюз за опазване на природата (UICN), като през 1952 г. публикува в издателство „Арман Колен” „Унищожаване и опазване на природата”.
Когато през 1963 г. Роже Хайм пише предговора към книгата на Рейчъл Карсън, той, без всякакви колебания, ангажира името и репутацията си с нея.
Това е впечатляващо, тъй като по онова време Хайм е едновременно и директор на Националния музей по естествена история – храмът на естествоизпитателите, и президент на Академията на науките, където заседават изключително много физици, математици и… химици. Дали думите на Хайм могат и днес – през 2018 г. – да бъдат все още написани?
Подкрепата, която той осигурява за книгата, е важна, толкова повече, че и след смъртта му през 1957 г. лобистите, подкрепящи пестицидите, започнали тържествено дейността си с Фернан Вийом през 1945 г., продължават да процъфтяват. На мястото на Роже Хайм застава Франсоа Ле Нел. През това време всички важни фигури – които решават и които продават, включително и всемогъщият синдикат Национална федерация на съюзите на селскостопанските производители (FNSEA), атакуват „Тихата пролет”, гледайки на нея като на обида срещу специалистите.
Ги Виел – директор на лабораторията по фитофармация в INRA – отдавна е в близки отношения с индустрията, без изобщо да го крие. На 12 юни 1963 г. той произнася това велико изречение: Първо трябва да подчертаем, че документите [на Рейчъл Карсън] са по същество американски. Ето защо е пагубно да оставим френскоговорящата публика да си мисли, че и при нас се срещат подобни крайности. За Виел книгата на Рейчъл е „едно вредно произведение”.
Друга важна фигура, Люсиен Буикс, призовава държавата да наложи цензура. През 1963 г. Буикс е шеф на мощната Служба за растителна защита (SPV), създадена през 1941 г. в рамките на Министерството на земеделието. На 20 април 1964 г. в писмо до началниците си той настоява книгата на Карсън да спре да се цитира в официални документи. А за да ви стане още по-интересно, ще ви обърнем внимание, че по онова време Буикс е сътрудник на списание Phytoma, създадено през 1945 г. от огряващия навсякъде Вийом. Колко е малък светът.
Но палмата на първенството за най-яростно отношение несъмнено е в ръцете на един високопоставен служител на Френската република – Анри Сириез – администратор в SPV на Буикс. Негови са думите: Омразната и истерична кампания срещу агрохимикалите, която днес се насърчава от всяващи паника безотговорни природозащитници, тръгва от „Silent Spring” – един бестселър, хибрид между научно изследване и фантастика.
Случаят с Рейчъл маркира важна разделителна линия. Преди появата на книгата би могло да се прощава, да се говори за някаква добросъвестност. Нека да не забравяме, че това е времето на атомната енергетика, на огромните инженерни проекти, на космическите полети, на рекордния икономически растеж, на зелената революция. Хората вярват в бъдещето и очакват, че през 2000 г. по целия свят ще цари благоденствие. Но след Silent Spring вече нито един специалист, служител в министерството на земеделието или индустриалец, не може да пренебрегне факта, че синтетичните пестициди създават огромни проблеми.
Свестяваме ли се след Silent Spring, избираме ли един друг път – на морала, в услуга на хората и живота? Не. Преплетените интереси са станали твърде могъщи и затова никой няма да приеме да се оттегли. Ето че настъпи времето на дезинформацията и тя ще бъде престъпна.
Големият призив
Защо се надигаме в защита на мака? Защото е красиво цвете. Преди агрохимията се срещаше из житните поля заедно с метличината и къклицата. Но пестицидите убиха милиарди. Макът е крехко цвете и днес, с изключение на няколко защитени места, се среща рядко. Но той е и издръжлив и е в състояние само за един сезон да разпръсне десетки хиляди семенца.
На универсалния език на цветята макът означава едновременно и утешение, и гореща страст, и плодовитост. Какво повече да искаме от света? Призивът за маковете е и призивът на Стоте, тъй като още в самото начало бе подписан от стотина души. Техните имена нищо не говорят – това са обикновени граждани, които извън приятелския им и семеен кръг не са знаменитости. Ние самите ще го подпишем по-късно, защото призивът е огледало, обърнато към цялото общество. Писали сме го така, че да не изключим никого, и всеки, независимо какво мисли, да може да се идентифицира с него. Той принадлежи на всички и вие ще може да проследите развитието му на електронния адрес: nousvoulonsdescoquelicots.fr. Също така ще можете да си купите и сувенирите, съпътстващи голямото ни движение, макове от плат.
А кой стои зад движението? Създаденото за целта сдружение „Ние искаме макове” обединява петнадесетина доброволци около авторите на тази книга. За останалото разчитаме на вашето колективно желание. Започнете с първите метри от състезанието по издръжливост, в което ще тичаме рамо до рамо. Да си припомним Примо Леви: „Все още имаме ресурс и трябва яростно да го защитим, защото ни е последният: трябва да откажем съгласието си”.
Ние искаме макове
(текст на призива)
Пестицидите са отрови, които унищожават всичко живо. Те са в дъждовната вода, в сутрешната роса, в нектара на цветята и в стомаха на пчелите, в пъпната връв на новородените, в гнездото на птиците, в млякото на майките, в ябълките и черешите.
Пестицидите имат трагични последици върху здравето. Те причиняват рак, Паркинсон, психомоторни нарушения при децата, безплодие, вродени аномалии. Излагането на пестициди се подценява от една полудяла система, която си е избрала единствено да бяга напред. Когато се забранява един пестицид, десет други заемат мястото му. А има още хиляди.
Вече не можем да познаем страната си. Природата е обезобразена. За петнадесет години изчезна една трета от птиците; за двадесет – половината от пеперудите; пчелите и опрашващите насекоми умират с милиарди; жабите и скакалците сякаш са безследно изчезнали. Дивите цветя са рядкост. Този свят, който се обезцветява, е нашият. Всеки цвят, който се губи, всяка светлина, която гасне, причинява болка. Върнете ни маковете! Върнете ни красотата на света!
Стига вече! На никаква цена! Ние искаме защита. Настояваме нашите управляващи да забранят всички пестициди[7] във Франция. Стига приказки, нужни са действия.
От книгата „Ние искаме макове”, издателство „Les liens, qui liberent”, 2018
Превод от френски Иван Николов
[1] Сфекс лангедок е вид оса.
[2] Écophyto е план за действия, изпълняван от 2008 г. под ръководството на френския министър на земеделието. Той има за цел да намали употребата на пестициди в страната, като запази икономичността и ефективността на селското стопанство.
[3] ДДТ или дихлоро-дифенил-трихлороетан е безцветно кристално вещество. Използва се като инсектицид със специфична миризма. Парализира нервната система на насекомите. Употребата му е забранена, защото при човека уврежда черния дроб, сърдечносъдовата система, централната нервна система, предизвиква много мутации, някои злокачествени. Заради него белоглавите орли са застрашени от изчезване. Не на последно място, може да се задържи в почвата десетки години.
[4] За откритието си през 1948 г. Мюлер получава Нобелова награда за медицина. Причината е, че в началото на Втората световна война ДДТ се използва за предотвратяване на епидемии от коремен тиф, малария и други силно заразни болести.
[5] Дефолиант, разпръскван със самолети над Виетнам от американската армия между 1961 и 1971, част от борбата й с партизаните от Виетконг.
[6] На 8 февруари 1962 г. близо до метростанция „Шарон” в Париж е организирана манифестация за мир в Алжир. Тя е разпръсната от специалните полицейски части, при което загиват 9 души, а стотици са ранени.
[7] Става дума за синтетичните пестициди.
