Йорданка Белева. „Кедер”. Пловдив: Жанет 45, 2018
Сред сборниците с разкази, които направиха впечатление през 2018 година, се намира „Кедер“ от Йорданка Белева, вече утвърдена поетеса и писателка с три стихосбирки и две подобни белетристични книги. „Кедер“ е малка книжка с двайсет съвсем кратки разказа: сърдечна, интимна проза с оскъдно фабулиране, затова пък прочувствено ориентирана към емоционално въздействие върху читателя. Жанрът напомня по-скоро за 80-те години, но намери своята публика и днес, разкривайки ниша с емоционален дефицит в литературните предпочитания на съвременния човек. Заглавието, макар че е просто название на един от включените разкази, е много подходящо. Кедер е турска дума, която означава мъка, особено (според авторката) мъка по нещо незавършено, неизживяно докрай. И наистина, мъката в различни свои вариации и ситуации на сюжетно случване е всеприсъстващата и почти единствена тема на сборника. Герои на мъката са „малки“, невзрачни, почти незабележими хора, разпръснати на село или в панелните квартали на някой (неназован) български град. Авторката безспорно има усет за техните драми, успява да улови и да внуши дълбочината на невидимото в техните „обикновени“ съдби. Сред нейните герои има доста деца, самият разказ често се води от гледната точка на детското мислене – похват, който по принцип служи не само за отстраняване, но и за остранностяване на повествователния глас. По този начин авторката си осигурява алтернативна позиция, от която светът на порасналите хора изглежда престорен и груб. Децата обаче не са единственият субект на внушението за отчужденост и самота. Към същата група принадлежат и възрастните герои, или старците, които са „естествено“ маргинализирани в нашия свят. Към тях авторката има особено силен афинитет, защото лесно влизат в ролята на отхвърлени и забравени, пренебрегнати хора: най-вече старици, които напразно чакат вест от своите изчезнали деца в някое опустяло село или дремят по балконите на града с последни спомени за отминалите години. Все така в групата на хората с „кедер“ присъства и традиционният образ на различния, на този, когото общността отхвърля заради неговата несъвместимост с правилото за щастливо неотличаване от другите хора. „Различен“ може да бъде странният сирак, израснал в църквата и наречен Амин, но също така най-красивото, най-способното момче от класа. В тези случаи авторката драматизира (по начин, който ни връща към Йовковата „Албена“) озлостяването на общността, импулса към разрушителна нетърпимост от страна на групата, която има потребност да изхвърли от себе си „натрапника“, за да си осигури уютно сцепление.
Поетиката на разказите в „Кедер“ не ни позволява да забравим, че авторката е най-напред поетеса. Изказът е силно, понякога и пресилено, поетичен, а стремежът към ефектно, по възможност метафорично изразяване понякога затъмнява смисъла и го препраща към зоната на безсмислицата. Трудно могат да бъдат похвалени твърдения като: „Загадъчното у някои хора е като кал под ноктите, колкото да си въобразят, че го имат…“ или пък „Пъпната й връв навярно е била така, подаваща се от изчислителен център за успешни комбинации в живота“, да не говорим за баба Вичка, която „живя като малка монета, но тази Коледа ме прегърна като банкомат“. Изглежда, че преходите от поезия към проза (или обратно) предразполагат към риска от обмен на несъвместими похвати. Все пак „Кедер“ е привлекателно четиво: сборникът ни напомня за неща, които знаем, но сме склонни да забравяме в своето ежедневие на пораснали хора.
