Метафора
Преди време започнах да пиша разказ, но така и не го довърших. Започваше приблизително така:
Привечер. Млада жена стои пред прозореца на апартамента си на дванайсетия етаж. Градът се разстила пред погледа й, тук-там в по-мрачните апартаменти започват да проблясват електрически светлини, други прозорци все още отразяват последните отблясъци на залязващото слънце. И покриви, много покриви като покрови над човешкото общежитие. Зад гърба на жената, върху дивана е заспало бебето й, в ъгъла свети и едва-едва жужи телевизор. Жената гледа и същевременно се ослушва, може би чака мъжът й да се прибере от работа. Стъпки не се чуват, но до напрегнатия й слух достигат думи от екрана, жената постепенно ги различава и вниманието й се насочва към тях. Мъжки глас казва, че населението на земята е достигнало седем милиарда, само след още тридесет години, ще бъде единайсет милиарда…
…седем милиарда, единайсет милиарда, седем милиарда, седем милиарда – започва да повтаря умът на жената и числата някак не напускат съзнанието й, остава и не се разсейва. Покривите на сградите и прозорците пред очите й се преумножават, седем милиарда продължава да кънти в главата й, тя вече не чува телевизора, който вероятно е сменил темата… Става дума за някакво „късо съединение” в ума й и то може да се опише надълго и драматично, може и съвсем кратко и неутрално. Докато трае обаче, бебето на дивана се размърдва и издава звук, жената се обръща към него, то протяга ръчички и я гледа с широко отворени очи. Жената не помръдва. Продължава да го гледа и гледа, става ясно, че е стъписана. Бебето й е съвсем чуждо, допреди да се събуди, то е имало ясно сини, прозрачни очи, сега те са тъмни, почти черни и светлината не прониква в тях, не може да бъде, мисли жената и продължава да гледа… Във въображението й изведнъж възниква картина, всъщност невъобразима: седем милиарда креватчета и бебета в тях, някое от всичките е нейното.
Жената не може да помръдне, тя не намира сили да стигне до бебето, то се взира в нея, но не плаче, само я гледа с черни очи.
–
Преди години ми се случи да посетя Франция по „литературни причини” заедно с група български писатели. Наред с другите мероприятия, имахме среща с редактор в престижно издателство, той ни разказа за издателския бизнес и господстващите концепции в него. Вече нищо не помня, незабравим остана само един факт, който научих тогава. Във Франция, каза той, се издават около 50 000 романа годишно. Всеки един роман преседява в книжарници между шест месеца и година. После се връща в издателството, а издателството го претопява. Въпросът с „претопяването” се оказал особено важен за оцеляването на издателствата, защото складовите помещения са много скъпи и не е рентабилно книгите да се съхраняват. Проблемът е решен със специални заводи за претопяване. Книгата, значи, е средно ликвидна стока, разваля се след около година, мина през ума ми…
Тогава започнах да пиша и разказа за майката и нейното бебе, но той остана недовършен. Вероятно съм искала да дам форма на една мисъл-интуиция, загнездила се в съзнание ми, която гласи следното: „глобалното” и „световното” не са синоними, глобалното изяжда и оглозгва „световното”, докато лукаво се предрешава като „синоним”. На бебето очите са черни и без светлина – някаква далечна асоциация се яви и започнах да пиша разказ, но после забравих, а това „откровение” в парижкото издателство се случи отдавна. Оттогава нещата още и още се промениха, може би е дошло времето да превърна интуицията в що-годе разбираема мисъл или поне да довърша разказа. Ако се опитам да „дефинирам” мисълта, то тя би звучала така:
Понятията за Глобално и Световно не съвпадат, те вече не могат да са синоними, дори напротив, в напрежение са едно спрямо друго. Войната между тях, дори и краят й да е предизвестен, би могла да е драматична и да стане предмет на разказ с неочакван край.
Ако сега пишех тези редове в „глобалната мрежа” и споделях „умни” мисли с приятели във фейсбук, вероятно щях да сложа емотиконче с усмивка, за да придам известен ироничен оттенък на „разказа” или „войната” и така да се оправдая за странната мисъл. Аз обаче не съм в „глобалната мрежа” и не разполагам с подобни средства, тъй че ще се наложи да описвам и обяснявам „времето” и „мястото” на действието, обстоятелствата, това все още е препоръчително в теорията на разказа, дори ако разказът е фантастичен.
Пиша тези редове в къщата си на село, днес, през август. В селото повечето къщи са празни, в него живеят 10 зимни и около 40 летни жители, тези, които се преселват от града през май и се изселват през октомври. Аз съм от вторите с перспектива скоро да се превърна в единадесетия целогодишен жител, защото в селото въздухът е чист, а градският не ми понася. От едната ми страна е гората и поток, който ромоли, от другата ми страна е пътят, по който минават няколко коли на ден, не винаги. Над мен е небето, съвсем истинско и далеч от самолетния трафик. Защо казвам всичко това? Защото има значение от къде пишеш, особено когато въпросът, който е поставен, е за „мястото” – в света или върху глобуса, – пък било то и на една литература, която едва ли има място. Въпреки това, отбелязвам „във” и „върху” в курсив, защото са важни указатели за „място”, ако успея да открия такова. От перспективата на селото с десет зимни и четирийсет летни жители, необозначено върху глобуса, този въпрос е абсолютно ненасъщен и поставя автора на подобен текст в неловко положение и нужда да се оправдава, бедата е, че няма пред кого, а оневиняващи емотикони в природата липсват. Затова обръщам очите си нагоре, където летят птиците и казвам в ума си: „Прощавай. Това са излишни неща, и все пак напрежението между световното и глобалното нищо чудно да затрие литературата. Не би било голяма беда, но току виж затрие и селото, което вече е катастрофа.”
Чувствам се донякъде оправдана: питат ме и ще отговоря като ученичка, на която учителят е задал реторичен въпрос, и ученичката трябва единствено да го разясни и опише. Реторичността на въпроса е несъмнена: ако се пита дали българската литература е и може да бъде „световна”, единственият политически коректен отговор е „да” със съответните доказателства. Всеки друг отговор би бил неприемлив, направо дискриминационен. Същото се отнася и за въпроса дали се вписва в „глобалния свят”, защото „световно” и „глобално” до голяма степен се мислят като синоними. А щом отговорът е очевиден, той може да се види и ученикът трябва единствено да го разясни и опише, т.е. да го „илюстрира”.
Илюстрация
Всичко започва от тялото, то е безспорно поради мястото, което заема; и ако искам да намеря място на българската литература, трябва да видя къде е положено тялото й. Библиотеката е единственото реално „място” на литературата като пространство, там тялото й почива, там литературата си е у дома между кориците на книгите (както аз съм у дома на село), затворена и прибрана, дори бих казала съхранена, докато някой я посети и я изтръгне от нейната уседналост. Това нейно „място” е и насъщен проблем, който литературата създава за много хора в тяхното състояние на градска пренаселеност, досущ като проблема на издателствата със складовите помещения, но напоследък той се смята решен и решим в личен план, защото й е придадено виртуално битие, битие като „холограма”, което решава пространствения въпрос. За мене това не е решение, аз съм от старото поколение, за което виртуалната любов е загадка. Поради това за кратко влизам вътре в къщата, за да потърся помощ по моя въпрос от библиотеката и като несъмнена реалност да огледам „тялото” на литературата – къде и точно как е положено. Една библиотека понякога може да разкаже повече от всички витиевати мисли, способни да размият реалността. Още повече, тази библиотека е моята библиотека, личната, литературата в мястото на нейната скритост за мен, литературата като моя, защото тя е винаги нечия, а не ничия. Надеждата ми е тя сама да ми разкрие въпроса за световното и глобалното си предназначение и употреба, въпрос, на който съвсем неразумно приех да отговоря, без да ми е насъщен в това място на 40 летни и десет зимни жители.
Моята библиотека е голяма. Като за село, необозначено на световната карта, та камо ли на глобуса, дори огромна. Състои се от една стена с рафтове отгоре до долу и два шкафа на двете странични стени. На стената книгите са видими и открити, в шкафовете са скрити, изваждането на книга от тях изисква специално усилие. Централната част обаче е идеално подредена, там е мястото на световната (по всеобщо и мое мнение) литература и смея да твърдя, че библиотеката ми е съвсем представителна, тя съхранява всичко значимо – от Омир до Пруст, Томас Ман, Джойс, и свършва с плеядата около него. Бедата е, че наистина „свършва”, това трябва да се приеме съвсем буквално, физически, претъпкана е и, струва ми се, дори една книга повече не може да побере. В последните десет-двайсет години успях да прибавя върху рафтовете й само няколко тома на Томас Бернхард и „Доброжелателните” на Джонатан Лител, но те, заедно с Борхес и някои по-скорошно мъртви, вече са в хоризонтално положение върху другите, вертикално място няма, но пък така пазят от прах книгите под себе си като своеобразни покриви, и бих могла да продължа този хоризонтален ред… само че, да си призная, вече доста рядко купувам книги, човекът е лимитирано същество и тези в библиотеката май ми стигат, предпочитам да ги препрочитам. Когато дълго време не срещаш нищо, което да задържи вниманието ти, постепенно се отказваш да търсиш. След една определена възраст времето твърде се скъсява за „актуални новини” и любопитството намалява, световната литература се оказва достатъчна. Изпълнена, свършена и съвършена.
В тази централна секция българска литература няма, тя почива в шкафа вдясно, но причината би могла да е в специалния й статут за мен, защото съм част от тази литература. В този смисъл, нейната изнесеност навярно нищо не означава, трябва само да разбера дали може да има място в „световната секция”, ако хипотетично си представя един допълнителен рафт. Тази вероятност не бива да се пренебрегва, въпросът обаче в момента не ме занимава, въпрос на интерпретация е, а сега просто съзерцавам. Обичам да съзерцавам тези книги, защото те „лъчат” светло и подредено, далеч по-трудно е да се съзерцават шкафове, но пък книгите в тях не се прашат като компенсация за това, че не се виждат.
Българската литература в шкафа може и да не се вижда, но той също е подреден и редът му някак стои в съзнанието ми, нямам нужда дори да отварям вратите му, за да го опиша – от „Мамино детенце” през „Вечери в Антимовския хан” до „Осъдени души” и т.н., та до днес, в очакване внуците ми да го четат някой ден, въпреки че надеждата не е голяма. Това, че Джойс не е в по-благоприятно положение по отношение на прочита, не е утеха. Все пак имам съзнание, че не мога да им оставя шкафа в безпорядък.
Шкафът вляво обаче ме кара малко да се срамувам. Не бих го отворила пред чужди очи, защото в него цари пълен хаос, книгите са натрупани една върху друга и ми е трудно да си призная такова немарливо отношение. Когато се препълни, книгите поемат път към гаража, това също ме кара да се срамувам, защото така съм принудена да се съглася с онзи редактор от парижкото издателство и неговите заводи за „аутодафе” на излишните книги. Гаражът е „крайно място”, което ще се изчерпи и няма да може да приема „оборотните” книги, но тогава и мене няма вече да ме има, затова не го мисля.
Този шкаф „не за пред чужди очи” крие литературата, стигнала до мене от последните двайсет-трийсет години. Ще се въздържа от имена, защото не в имената е въпросът, а и някой може да се обиди, ако спомена нобелов лауреат например. Важното е, че това е шкафът с известната литература (неизвестната не мога да преценя, въпреки че силно вярвам да съществува) от времето, когато светът от свят се превърна в глобус, нейният контекст е глобусът. Мога да я нарека и „глобусна литература” и дори да патентовам това понятие със съответно обяснение: глобусът е онази „топка”, която можем да въртим, да прехвърляме в ръцете си и да притежаваме, ако си спомним гениалната сцена на Чарли Чаплин в ролята на Хитлер. Обозримото необозримо. Имам известно извинение за безредието в този шкаф, просто не намирам принципа, по който да го подредя. В „световната” ми секция това са езиците. Литература, писана на немски, на френски, на руски, на полски и т.н…. ясен принцип, нищо, че повечето книги са преведени, въпреки пре-ведеността им, тези книги остават в езика си, обогатен в друг, и особено ако преводът е добър, „почвата” им е пренесена. „Почвата” на литературата безспорно е езикът, тя е тежък материал с много пластове и изисква усилия, за да се пренесе, изисква и „място”. Ливада, гора, долина, небе… каквото и да е собствено „място” за собствения й контекст. Ако бях мистичка или героиня на Борхес, бродеща из някоя Вавилонска библиотека, щях да напиша, че бродничеството ми е разговор с френския „дух”, немския „дух”, руския „дух”… но аз не съм нито едното, нито другото. Лишена от този принцип, изоставих шкафа на произвола, в него просто трупам книги. Тези книги имат автори, но за повечето бързо забравям откъде са, както и езика, на който изначално са написани, освен ако името не е много характерно, помненето обаче е излишно, защото всъщност тези книги са написани много добре на един език (не съхранявам „недобре” написани книги, те директно биват отпратени в гаража). За изключения сега няма да споменавам, важен е принципът и причините за липсата му, довела до неразбория и срам да споделя този шкаф с чужди очи. Ако някой ме обвини в немарливост, мога да се оправдая с един откъс от любима книга в централната секция: в съветската лудница попада поетът Иван Бездомни. Неочаквано през нощта при него влиза посетител – Майстора. Пита Бездомни с какво се занимава и той си признава, че е поет. „Колко жалко!”, възкликва Майстора. „Толкова ли са слаби стиховете ми?”, покрусено пита поетът. „Слаби са.” „Кои сте чели?”, „Не съм чел”, отвръща Майстора, „Откъде знаете тогава, че са слаби?”, „Други съм чел”… завършва разговора посетителят, защото лудите са съвършено откровени и темата се сменя.
И за да сменя и аз темата, ми е нужно само да добавя нещо добро – този шкаф е съвършено либерален и спокойно би приел и автори, които са написали книгите си изначално на български, аз обаче не слагам там книги на приятели по сантиментални причини. Продължавам да ги редя в десния шкаф, независимо от всичко, понякога дори правя компромиси, защото някои от тези книги са достойни за „левия шкаф”, няма особена разлика. Поради това и много днешни автори се чувстват ощетени, причисляването към „левия” носи конкретни житейски ползи, принципът на причисляване обаче е мъгляв и докато се лута из него, авторът най-често пропуска литературата. А и пропускът не е фатален по отношение на причисляването, понякога то зависи от случайността, понякога от политическите стратегии на автора, може би най-вече от тях, защото единственият контекст на глобуса е емоционално-политически. По повод на Кафка Дельоз и Гатари казват: „малката литература е винаги политическа”[1]. Аз съм напълно несъгласна с тяхното тълкувание на Кафка, но тази мисъл ми хареса, без да я отнасям към Кафка, днес тя е валидна, защото литературата е „проект”. Напоследък се пита точно така: какъв е вашият нов проект? Не творба. Няма и как да е иначе, върху глобуса, който е „модел”, литературата е проектиране. Творбата изисква „почва”, такава има в света, но няма на глобуса. Тази мисъл я дължа на Хайдегер и обувките на Ван Гог[2], открадната е, но това са мисли от онзи свят, който е вече отминал и повече нищо не може да поеме. Глобусът обаче е приемаща плоскост, той е „всеяден” и няма никакъв проблем с пространството за съхранение, защото в-същност е безпространствена мрежа. Авторът, идещ от страна като България, въпреки неблагоприятното положение, в което се намира, има всички шансове, но те едва ли имат нещо общо с „българската литература”. В подобно положение са и други автори от „трудно забележимите” части на глобуса по причини от отвъдлитературно естество. Няма как да е иначе, книгите трябва да се купуват, докато са в срока си на годност, а интересът, когато в годината се издават 50 000 романа, зависи не от романа. В последна сметка, върху глобуса борбата за „глобална слава” е борба с количеството, не с качеството.
Моето село обаче не е „трудно забележимо”, то е съвършено незабележимо и неотбелязано върху глобуса, което е изключително основание за свобода. Вероятно и поради това въпросите и проблемите на тази литература са ми ненасъщни. Ненасъщни са и защото глобусът не е нищо друго, освен модел, абстракция, върху него няма нито пръст, нито трева, а аз, когато свърша със съзерцанието на библиотеката и на прилежащите й шкафове, ще седна на масичката под ореха, ще гоня мравките, устремени към лаптопа, и ще слушам кълвача, който потропва ритмично по дърветата, все неща, за които почвата е насъщна, както впрочем и небето поради насъщността на дъжда. Спокойна съм и дори мога да обобщя: книгите от този шкаф нямат място в централната секция със световната литература, защото те, по своето същество, вече нямат „място”, те са безезични и подвластни на онази любов, която е за мене загадка.
За „моята” българска литература обаче, добре подредена в собствения си шкаф, трябва да кажа още няколко думи, независимо от всякаква „световност” и „глобалност”. Когато е част от нея, човек е длъжен да я притежава, а и тя се побира в един средно голям шкаф и никого не затруднява, защото е „млада” и „нова”, така твърдят изследователите й и донякъде са прави. Когато казвам, че е „млада” и „нова”, изпадам в известна неточност спрямо собствената си библиотека, т.е. спрямо това, което виждам. Защото плоскостта върху шкафа също играе ролята на рафт и върху него са подредени още книги, стари, черни, някои доста прокъсани, но има и някои по-нови издания. Неслучайно са изнесени отгоре и не могат да се смесят с книгите вътре в шкафа, техният език е „друг”, той е от друг „порядък”. Български е, но като „друг”, нещо като „своето-друго” и като смисъл на езика, и като основания да се използва. Това са книги на старобългарски, видоизменил се донякъде като „църковнославянски” поради богослужебната си употреба. Тези книги съдържат слово, което само условно и по инерция се нарича „литература”, защото е всъщност книжнина. Книжнината е литература, която не се интересува от литературата. Ако някога трябва да напусна къщата си, несъмнено бих я взела със себе си. Нея, защото е почвата на езика, на който пиша, неговият най-дълбок слой, без който езикът ми би изсъхнал. И като споменах „отнасянето”, си спомних за още един рафт, който не е пред очите ми, но също бих отнесла по „освенлитературни” причини, и като вметка ще го опиша. Логичното му място е в „световната секция”, но за мене този рафт е някак интимен, закован в спалнята ми и го споменавам заради пълнотата на илюстрацията. Там са томовете на Достоевски и тези на Кафка. Освен че твърде често ги чета, поради което ги държа близо до леглото си, обичам и да ги гледам. А когато журналисти ми задават най-глупавия си въпрос кой е любимият ми автор, имам сигурен отговор, който при това е истина: Достоевски. Защо? – ме питат. – Защото е единственият писател, който може да променя живота на човека, това го прави писател „пред скоби”, всички други просто заскобяват живота. Обикновено не споменавам Кафка, твърде дълго е за обяснение, а и отвежда до почти същото по косвен път. Просто единият отваря живота нагоре, към достижимо небе, другият надолу, към абсурда под недостижимо небе. Поучително е. Този рафт го споменавам мимоходом, той е твърде личен и книгите върху него не са ме учили на „литература”, а на други, по-важни неща, за които сега не става въпрос, и това е единствената причина, за да са отделени. Тези книги, заедно с книжнината на моя „друг” език, са „освен литературата”, затова са ми най-ценни.
Това е очевидността на моята библиотека, бих могла да приключа с описанието и да оставя всеки да си мисли за това, което е видял. Чувствам обаче ясна недостатъчност: въпросът защо литературата в централната ми секция е „световна” и защо с такава подвеждаща очевидност я противопоставям на „глобалната”. Причината за това мое твърдение е тавтологията, в която изпада всяко обяснение поради езика, на който пиша, и несъзнаваното му, в което съм вплетена. Защо една литература е или може да бъде „световна”, на моя език е очевидно, ако, както твърди Хайдегер, имаме истината в екзегезата на езика.
Българската дума свят е пряк наследник на старобългарската свѣтъ – „светлина“ и „свят“, която пък произлиза от праславянската světъ, отново „светлина“. Оттук тръгват и много производни, все със смисъла на „светлиността” и „осветеността”, от този старобългарски език произлиза и езикът, който обичайно наричаме „църковнославянски”, защото и до днес именно него употребяваме в Църквата. Там пък основната дума, около която се върти всичко, е отново думата „свят”, само че в един особен и дълбинен смисъл на „святост”. Би могло да се каже, че ядката на света е светлината и светостта, това е тавтологично-прозирно през моя език, и играейки си с думите и етимологиите, бихме могли дори да зададем въпроса: има ли свят без святост? В „моя” език няма. От светлината през осветеността (видимост и явимост) до светостта, всички понятия се надграждат във вертикални йерархии, буквално кодирани в тази дума, с която простичко казваме „свят”. Светът, в който хората сме едновременно със света-в-който-сме-призовани-да-бъдем, и който е свят. Не знам дали целият този ред на смислите има смисъл в друг, извън славянските езици, но знам, че езикът има несъзнавано и единственото истинско писане, бих се изразила дори – единственото писане в истината – е писането откъм това несъзнавано на езика. Това Хайдегер го е формулирал като „езикът нас ни говори” в един по-общ смисъл, в писателството обаче то може да се случи като емпиричен опит. Вероятно не за всекиго е така, затова казвам „може да се случи”. А езикът не е един, езиците са много, светът е съвършено многообразие на езици, многоетажие от езици с тяхното несъзнавано и с техните „откровения”. Под сянката на ореха и в ритъма на кълвача лесно се чува езикът, а по пътя на отклоненията, които той прави, за да ни заведе в мислите ни където трябва, мога да стигна до още едно „определяне” на „световността” във връзката й с езика. На същия този старобългарски, превърнал се после в църковнославянски, думата „язик” означава „народ”. Народът е език. Едно красиво църковно песнопение, което се пее в първата седмица на пасхалния пост, се казва: „Разумейте языци!”. Преведено буквално, казваме просто „разберете, народи!”. Думата „език” като означаваща „народ” се е изгубила в новобългарския, останала е само в значението на „език”, за „обречения на несъзнаваното” обаче пластовете и трансформациите на думите не са случаен лингвистичен интерес, а битие, което действа със силата на предопределеност. Оттам и иде потенцията на литературата да бъде световна, такава тя е била, когато е можела и искала да бъде „световна” – о-светеност на езиците в тяхната история, всекидневие, падения, възходи: разкази за човешкото битие на езиците. Може би и поради това, и единствено поради това не е имало „просто литература”, а всяка световна литература е конкретна и освен името на автора си, което обикновено говори в определен именен език, винаги е „френска” или „немска”, или „българска”. Литература на някой о-светен език, език, който може да бъде видян поради светлината в него, освобождаване на гласа на езика, извещаване на гласа му, в този смисъл, литература се родее с мита като „битие в образ”. „Не аз говоря езика, езикът мене ме говори”, това е бил писателят (поетът) във времето, когато литературата е носела интенцията за световност, о-светеност, а „мястото” й е било вертикално разположено от почвата до небето на земята й.
Това е минало, скрито в езика. Днес литературата е глобална, тя иска да е глобална, един подвеждащ опит, който изтрива и трансформира изначалния смисъл на раждането й в лоното на езиците (народите). Световна литература вече няма, мястото в библиотеката е изчерпано. Това не е болезнена констатация, просто светът се трансформира в „глобус”, „контекстът” на глобуса може да бъде само политически или общочовешко-психологически, хоризонтален, а литературата неизбежно е принудена да трасира нови пътища за себе си, да се откъсне от корена на езика и да се впише в мрежовия трафик на новите технологии и мисленето като „новина”.
Мястото на българската литература в тази вертикала и хоризонтала е наистина необикновено и специфично. Като книжнина, тя буквално сътворява език, а значи е сътворила свят, осветен и с интенции за святост. По исторически причини тази книжнина не се трансформира в литература в онзи момент и време, когато литературата встъпва в своята световност като значимост за човека и човешкия свят. Възниква наново едва в XIX век и в този смисъл „моята” литература е наистина нова, винаги догонваща „световността” и оставаща отвъд нея, късна, „пристигнала”, когато световността си тръгва от света, може би и защото в бързината на модернизацията си трудно се е обръщала назад, за да осъзнае значимостта на онзи свят, чиято почва е сътворила като език. Когато най-сетне, след всичките си перипетии, включително социалистическо-идеологически, световната „сцена” сякаш се отваря пред нея, светът от свят се трансформира в глобус, а място за „световна литература” просто не е останало. Терминът „глобален свят”, разгледан под лупата на „екзегезата” в „моя” език, се явява противоречив до степен да бъде наречен и „оксиморон”… подобно прекрасното заглавие на филма на Стенли Кубрик „Широко затворени очи”.
Това ми казва моята библиотека, която никого с нищо не задължава. Подредбата, в крайна сметка, е личен акт. Аз само я описах. А сега, в края на този текст, може би трябва да опиша какъв би бил краят на онзи разказ, с който започнах, ако някога го напиша. Така и за мене самата текстът ще се „осмисли”.
–
След като майката излиза от своя ступор, тя грабва бебето, което я плаши, и хуква към поликлиниката при доктора му с надежда за помощ или може би за обяснение. В този повечерен час, когато денят се е изчерпал и изкуствените светлини на уличните лампи са вече запалени, докторът тъкмо е събул белите „работни” обувки с копнеж за почивка, но още преди да успее да обуе своите, жената нахлува в кабинета му с бебето си, така че той я посреща бос. О, не!, мисли и почти го изрича, само че няма как да я изгони, все пак за бебе става въпрос. Разговорът между тях е леко абсурден: Температура ли има, пита докторът, защото това е обичайно бебешко разболяване, но бебето няма температура. Какво му е, пита докторът в очакване на симптоми, а майката просто не знае как да ги изрази. „Душата на бебето ми е болна”, казва и така сама себе си вкарва в капан, защото никак не би могла да обясни какво точно разбира под „душа” и го е казала по някаква езикова инерция. Докторът веднага разбира, че работата му не е с бебето, а с майката; и всъщност няма работа, защото е детски доктор. Все пак, пита какво точно иска да каже и разбира за неочакваната промяната в очите на бебето. О, възкликва радостно, това е съвсем нормално, на всички бебета очите се променят с времето… и с усмивка сочи черните очи, с които то внимателно се взира около себе си и изследва пространството, дори добавя, че са прекрасни. Жената обаче не се убеждава, защото работата не е просто в цвета, а в отчуждеността, с която бебето я е гледало… и още нещо, и още нещо, което тя пак не съумява да изрази. Докторът решава, че майката се опасява от аутизъм и се опитва да я убеди, че на тази възраст аутизмът не може да се установи, за всеки случай задава нужните въпроси – бебето гука ли или не гука, смее ли се или не се смее – то прави всичко както е редно, потвърждава майката, и все пак… и все пак… какво „все пак” продължава да се прави на любезен докторът. Бебето вече не плаче – спомня си изведнъж майката и отново се стъписва, защото това е „прозрение” – то от седмица вече не плаче… Докторът отново демонстрира радост, „значи имаме работа с едно много спокойно бебе”… и се усмихва умилено. Майката обаче остава крайно неубедена и просто излъчва тревога. „Човекът престава да плаче, когато всичко му е ясно и това е болест, защото…” – и отново не успява да формулира мисълта си.
…докторът вече е убеден в диагнозата и започва да пише талон, за да препрати майката при друг доктор.
Какво е това? – пита майката.
Направление за психолог – отвръща докторът и подава талона.
Има ли психолози за бебета?
Няма. На бебето психиката още не е развита. Направлението е за вас.
Жената загръща бебето в пеленката и излиза от кабинета, докторът обува обувките си. Изведнъж си дава сметка, че бебето е стояло през цялото време беззвучно и кротко гледащо, това наистина е странно, мисли, но няма време за повече мисли и също излиза.
…и сега идва финалът… но аз никак не съм сигурна в него, по-скоро имам два финала, някога може би ще избера между тях:
Вън е почти тъмно и жената бърза. Когато стига до кооперацията, забелязва, че прозорецът, от който е гледала, свети. Прибрал се е – мисли, докато се качва в асансьора. После звъни и мъжът й отваря вратата. Прегръща я, нея заедно с бебето, взима го от ръцете й и започва да си играе с него. Не забелязва никаква промяна. Майката ги гледа, гледа ги и решава: може и така.
Отива в кухнята и започва да приготвя вечеря.
Другият финал е фантастичен:
Вън не се е стъмнило съвсем, това е повечерният час, идеален за разходка на бебета в летни дни. Майката върви бавно по улицата с бебето в ръце и е съвсем отчаяна, разбрала е, че никой не може да й помогне. Свръща в една градинка и вижда много майки с бебешки колички. Върти се между тях, но не си намира място, всички пейки са заети. Вижда все пак една, пред която има количка, но няма майка, тя явно е отишла до будката в средата на градината, където правят кафе. Сяда. В количката има бебе, досущ като нейното, то я поглежда със сини очи и се усмихва.
Това е! – мисли майката.
Взима бебето от количката и поставя своето там. То не се разплаква.
Сега вече тича към къщи, защото мъжът й сигурно се е върнал от работа и трябва да приготви вечерята.
Емилия Дворянова
[1] Дельоз и Гатари, „Кафка. За една малка литература”
[2] Визира се текстът на Хайдегер „Началото на художествената творба”
