Мислех да започна така: отскоро притежавам (запис на) три симфонии на Емил Табаков. И се замислих над глагола „притежавам“, защото всъщност тази музика е обсебваща. Също и обсесивна, опустошителна, ограждаща и окончателна. Тя съдържа крайни музикални решения, крайни звукови състояния, безкрайно съзерцание на пустотата, безкрайна чувствителност към гласа на пустинята.
Тези симфонии са свидетелство за гигантомахия; някои лесно, пък и охотно бъркат това с гигантомания. Говорим за борба на гиганти. Музиката е някак призрачна в огромността си, в надмогващата си огромност. Мисля си, че цифровият запис на такава музика, колкото и хубав да е, е като фотографирана в луксозен каталог живопис; мястото на тази музика е в зала – или в пустиня. Слушането – обсебващо – на тези симфонии ми припомни за гигантските концепции на Щокзаузен: неговите Licht, Inori, Carre, Gruppen, Sternklang. За гигантските концепции на Оливие Месиан; тук времето не е на човека, нито на дискурса, нито на насекомите; тук времето е на пустинята. Сетих се и за благодатните „Пустини“ на Варез, за неговите Ameriques и Arcana, за тези колосални звукови описания и заклинания. Огромното при Емил Табаков е чудовищно пораснало малко, внезапното обръщане на оптиката в музиката му е смайващо и безотказно въздействащо. Затова имат право и тези, които привиждат в музиката му минимализъм, но и други, които пък откриват в нея звуков, а и етически максимализъм. Спомням си, че за това говори Стоян Камбарев във връзка с Радичковия „Януари“ – че уголеменото дребно веднага губи своята умилителност и става страшно, присъствайки невидимо в един свят, паралелен на нашия. За този свят свидетелства Емил Табаков чрез своите симфонии, да – свидетелства, правейки го видим, като му се наслаждава и същевременно предупреждава. Веднага искам да кажа, че това свидетелстване е нямо – в огромността, а често и във величието си. Този език не е дискурсивен, той поразява, оставайки неразбираем. Пределно лапидарният език на Табаков сякаш настойчиво показва, без да изговаря, затова и неговите симфонии са симфонии-експозиции (разработката принуждава материала да говори). Симфониите му ексцесивно нарастват, но не се развиват (развитието все пак съдържа някаква утеха). Известно изключение е Първа симфония, която като че ли изчерпва традиционния симфоничен модел чрез максималното му изпълнение; това е донякъде вярно и за Трета симфония.
Радичковско-камбаревски видения са Българските танци или Втора част на Симфония № 4 – бесове, тенци, верблюди, изпълнени с „патос и вдъхновение“, неуморими и слепи в унищожителното си веселие. Такива са и колебаещите се, глисандиращи контури на звука в Осма симфония, такъв е несекващият, усилващ се плач в началото на Четвърта, това infinito nero, което става пренаселено прозрачно, когато очите, слухът ни свикнат да се ориентират в глъбта му. Като споменах патос, трябва да кажа, че той не изригва само при кулминациите в тази музика, а е неин същностен белег, нейно основание.
Днес е безкрайно трудно да се пише дълго, съществено дълго. Сякаш Ондрей Адамек е единствен, който успява днес, доскоро успяваха Аурел Строе и Хорациу Радулеску. И Емил Табаков. Под „същностна дължина“ нямам предвид отрязък физическо време, а дарбата да пораждаш време. Неподвижно танцуващото време или стелещото се, умножаващо се по себе си време, или трептящото на границата на разпада време. Симфониите на Табаков са едновременно чудовищни времеви агрегати и огромни контейнери за време. Ето защо ми се струва, че за разлика от Густав Малер, който според известното си изказване строи или събира светове в симфониите си, Табаков замества – или отмества света в своите.
Такъв отместен свят чуваме в неговата Концертна пиеса за оркестър от 1985 г. с невероятния ефект на имплодиращ, срутващ се към центъра си оркестър, със сатиричния й бяс; свидетелство за едно обществено състояние на прага на катастрофата, едно описание и отместване на свят от папие-маше, безлики паметници от гипс, мумии, гърмящ агитпроп и вибрираща самота. Бих казал, че тази музика е точен превод на виденията на Владислав Тодоров от „Адамов комплекс“ и „Въведение във физиогномиката на руините“. Бих казал, че симфоничната музика на Табаков има много повече общо с Тодоров, Тарковски и Де Кирико, отколкото с Малер или Шостакович.
Става дума за три компактдиска от издаваната от фирмата Toccata classics поредица със симфоничната музика на Емил Табаков. Досега са издадени Симфонии №№ 1, 4, 8, Концертна пиеса за оркестър, Пет български танца, Концерт за виола и оркестър. Великолепно изпълнение на СО на БНР под диригентството на композитора, безпрекословно, грабващо.
Вероятно денят, в който случайна среща с Емил Табаков ми донесе тези дискове, е съвпаднал с узряването ми за тази музика. Лазар Николов ме предупреждаваше, че този момент ще дойде; той харесваше тази музика, а аз бях скептичен. Вече имам необходимост от нейния страховит патос, от а-патията й. Избирам да съм смазан от тях, вместо от суетливите действия на фалшивомонетчици в музиката и малки Цахеси, наречени още Цинобър. Какво ми харесва в тази музика ли?
Ами харесва ми да я слушам.
Дисковете от продължаващото издание могат да бъдат намерени във все още съществуващата книжарница на СБК.
