ANON   |  интернет на телата

A

Тази седмица се навършва година от появата на първото в историята дигитално хапче. На 13 ноември 2017 Американската агенция по храните и лекарствата одобри използването на дигитална версия на веществото арипипразол, разработено от Otsuka Pharmaceutical за лекуване на шизофрения. Как така „дигитална версия“ на вещество ли? Просто тази таблетка, освен медикамента, съдържа и микроскопичен чип, „помагащ на пациентите, техните близки, лекуващите ги лекари и здравната система да се справят по-ефективно с рисковете и да гарантира положителност на резултатите“. Това в кавичките звучи леко нееднозначно, но просто цитирам портфолиото на Proteus Digital Health (компанията, разработила хапчето) от сайта на Световния икономически форум. Медиите пък цитират някакъв доклад на IMS Health. Звучи като някакъв институт по здравеопазването, но IMS идва от Intercontinental Marketing Services, сиреч логистична служба, не медицинска. Та, според IMS Health, загубите за икономиката от не лекувана или недобре лекувана шизофрения са от порядъка на 100 милиарда $.

Така. Дотук става дума за фармацевтика, икономика, логистика, глобален маркетинг. Какъв обаче е медицинският ефект? Подобрената комуникация между лекувания и лекуващите определено помага, но тук май по-скоро става дума за комуникация между тялото на лекувания и лекуващите. За описание на целите на тези дигитално „ъпгрейднати“ отношения се ползва един вече съществуващ термин, адхерентност (adherence), или може би комплаентност (compliance), което в медицината означава „привързаност към лечението“ – степен на съответствие между поведението на пациента и препоръките, получени от лекаря – прием на препарати или друг вид терапия, но най-вече препарати; осъзнаване от страна на болния, че е болен, издигане на престижа на медицината и лекуващия в очите на пациента и изобщо всичко, което осигурява контрол на лекуващия върху лекувания. Това е от особено значение при психичните заболявания и особено при шизофренията, но самата „привързаност към лечението“ като подход буди доста въпросителни, а представете си сега този подход, подсилен от дигиталната медицина. Ефектът на комплаентността би се превърнал в пълна зависимост на пациента не само от лекуващите го, но и от някаква здравна администрация и индустрия. Как би могъл да взима каквото и да било самостоятелно решение за здравето си един пациент? А и дигиталната медицина едва ли ще се ограничи само с лекуването на ментални заболявания. Но дори и там ефектите й биха могли да са доста зловещи за страдащите от параноя, например. Дигиталната медицина лесно се превръща в средство за принуда. Да си спомним байпаса, от който се отказа политикът Дик Чейни, защото рискът да умре от внезапен инфаркт му се видя по-приемлив от риска да бъде изнудван или дори тихомълком убит. Дигиталната медицина е новост и това, че бива въвеждана, без да има дори смътни насоки за правилното й използване, трябва доста да ни тревожи. Представете си колко проблеми би създала, ако до нея се докопат застрахователният бизнес, Big Pharma или дори държавните органи?

За тези проблеми се говори от още по-рано, почти от момента, в който се заговори за интернет на нещата (частен случай, на който е и интернетът на телата) с всичките тези електронни „дивайси“, побиращи се върху контактните ни лещи или дори върху роговицата на окото ни, които домораслите хакери си имплантират или си татуират, а сега и тези хапове. Пред тях смартфоните, фитнес тракерите, google очилата и приспособленията за глава за виртуална реалност изглеждат допотопни и тромави.

Като се замислим, между първото мултимедийно послание (първия мейл с прикачена към него снимка) и първото дигитално хапче лежи четвърт век. Какво ли ни очаква след още четвърт? Съвсем скоро ще привикнем да възприемаме света през множество слоеве данни (нагледно показано вече в neo-noir филма „Строго поверително“ и в по-новия „ANON“). Това би променило до неузнаваемост социалния ни живот – като се почне от интимните ни срещи, мине се през търсенето на работа и се свърши с политиката.

Може би скоро ще ни се наложи да криптираме дори ДНК-то си. Освен, разбира се, ако анонимността не бъде напълно и окончателно криминализирана.

За автора

Райна Маркова

Райна Маркова е писател и дългогодишен наблюдател по въпросите на интернет и дигиталното развитие на вестник „Култура”. Сега е наблюдател на вестник К.

Категории