59-то издание на Международния кинофестивал в Солун
От 1 до 11 ноември се проведе 59-ото издание на Солунския международен кинофестивал. За пореден път той предложи сърцата селекция, отлична организация с множество официални гости, богата съпътстваща програма от партита, концерти и изложби, пазарна трибуна за продуценти, агенти и дистрибутори плюс приобщаващите намаления в ресторанти и заведения из целия град за всеки притежател на билет за кино от съответния ден.
В краткото си приветствие на церемонията по откриването директорите Елиз Жаладо и Орестис Андреадакис заявиха стремежа на фестивала да показва противоречиви филми, които са смели в разкриването на реалността около нас. Тъкмо такъв беше откриващият филм – социалната драма “Крадци от магазина“, тазгодишният носител на „Златна палма“ от фестивала в Кан и японско предложение за чуждестранен „Оскар“, която в типичния за Хирокадзу Корееда отдръпнат, но загрижен стил насочва поглед към необговорени социални явления и изследва семейните ценности сред група хора извън закона.
Заявката на фестивала да е в крак с актуалното кино се усещаше и в това издание. Специални прожекции имаха и другите два големи победителя от тази година – „Не ме докосвай“ на Адина Пинтиле и „Рома“ на Алфонсо Куарон, получили съответно „Златна мечка“ от Берлин и „Златен лъв“ от Венеция. Първият ми се стори претенциозен без покритие, когато го гледах в Берлин, а за единствената прожекция на втория в Солун не можах да се вредя. Впрочем, опашката пред билетния център на площад „Аристотел“ се точеше на три-четири метра почти през цялото фестивално време от десет дни и почти всички прожекции, на които присъствах, бяха с пълни салони.
В отделна секция бяха трите финалиста за наградата „Лукс“ на Европейския парламент, която отличава филми, предизвикващи дебати за културното разнообразие и прокарващи мостове между европейците: австрийският „Стикс“ на Волфганг Фишер показва личната драма на самотна мореплавателка при сблъсъка й с бедстващ кораб с бежанци; сръбският документален „От другата страна на всичко“ на Мила Турайлич проследява сръбската политическа и социална история от последните трийсет десетилетия през разказа на университетската преподавателка, политическа активистка и майка на режисьорката Сърбиянка Турайлич; а исландският „Жена на война“ на Бенедикт Ерлингсон разказва за еко активистка, която влиза в ожесточена комично-драматична битка с меркантилната индустрия.
Както и в предишни години, в различните раздели бяха показани много от текущите предложения за чуждестранен „Оскар“, което предоставя ценен поглед към актуални картини и настроения от близки и далечни части на света. В рубриката „Специални прожекции“ гледахме „Кучкарят“ на Матео Гароне, „Залез“ на Ласло Немеш, „Момиче“ на Лукас Донт, съответно италианското, унгарското и белгийското предложение.
Най-голямата секция на фестивала „Открити хоризонти“ прави заявка да предоставя „пътешествие към най-интересните филми на нашето време във всички географски и кинематографски ширини и дължини – филми, които сами определят координатите си и чакат нас да ги открием“. Тук изгледах най-много филми, които оставиха траен отпечатък в ума ми. Лично за мен същественият лайтмотив в повечето от тях беше движението на идентичността, било то географско, политическо или психологическо. Носителят на наградата в програмата „Особен поглед“ на фестивала в Кан и шведско предложение за „Оскар“ „Граница“ на Али Абаси е мрачна феерично-реалистична драма, в която шведската реалност се преплита със скандинавската митология, за да се подложат на преосмисляне границите на човешкото, нормалното и реалното. „Кристален лебед“ на Даря Жук, първото белоруско предложение за „Оскар“ от 22 години насам, с премиера в състезателната секция „На изток от Запада“ на фестивала в Карлови Вари, разказва трагикомичната история на една твърде непасваща в обстановката си рейвърка, готова на най-странните премеждия, за да се сдобие със Зелена карта; аз лично не спрях да се хиля по време на прожекцията заради зорко уловените и прекрасно употребени детайли от белоруския деветдесетарски постсоц бит, комично познати и от нашите ширини. Друг филм със Зелена карта в центъра на сюжета е имигрантската драма на Йоана Урикару „Лимонада“, който беше показан премиерно на тазгодишното Берлинале – интелигентен в отстранеността на погледа и способността да натрупва ситуации с разнопосочно значение разказ за свита, мила румънска имигрантка в Щатите, която се сблъсква ребром със стриктната, но съвсем не съвършена американска администрация. С намирането на уют в субкултурни идентичности по различни начини се занимаваха два филма: американското инди на Кристал Мосел „Скейт кухня“, което ни кани да прекараме малко време с група скейтърки в Манхатън, и руската пънкария на Кирил Серебренников „Лято“, която предлага стилизирана чернобяла версия за изгряването на звездата на Виктор Цой, фронтменът на култовата група „Кино“. Обратното, смазващата среда и тягостната липса на уютна идентичностна ниша е потискащо, но ангажиращо изложено в четиричасовата драма „Слонът кротко си седи“ за един ученик в сиво китайско градче, където всяко мъничко действие бавно, но настоятелно мачка, сломява и не позволява никакви мечти и нежност. Затова за главния герой се превръща в идея фикс представата за слон в зоологическата градина, който кротко си седи, без да прави нищо, следователно не вреди никому. Филмът, спечелил „Златен кон“ на ежегодните награди за китайскоезично кино в Тайпе, се оказва предсмъртно писмо на режисьора Ху Бо, автор и на две книги, обесил се малко след завършването на снимките през октомври 2017 г. Много ефектно е решен „Сляпо петно“ на норвежката Тува Новотни, който в 98-минутен непрекъснат кадър (ама наистина непрекъснат, не като в „Бърдмен“) прекрасно улавя неусетния секунден преход от банално ежедневие към ужасяваща криза вследствие на нерегистрирана детска депресия – противно на очакваното, непрекъснатостта на кадъра, който проследява няколко свързани персонажи и показва всяка секунда на улицата, в апартамента, в линейката и в спешното, действа силно в полза на напрежението и съпричастието, изпълвайки дори минутите на безсъбитийност с тревога и отчаяние. От тази секция ми допаднаха още „Дъговият експеримент“ – умел разказ за разплитането на инцидент в час по химия, където режисьорката Кристина Калас впечатляващо успешно постига заявената си цел за наратив, симпатизиращ поравно на всичките 35 персонажи, и „Диамантино“ на Габриел Абрантеш и Даниел Шмит, спечелил Голямата награда в програмата „Седмица на критиката“ в Кан – комедия с неочаквани смешни отклонения към сюрреалното за простодушен свръхбогат футболист, който става обект на грандиозни комерсиални и шпионски интереси. Единственият забележим недостатък на селекцията е силният превес на европейско и американско кино за сметка на почти липсващо азиатско, южноамериканско и африканско.
Собственото лице на кинофестивалите се показва най-вече в основната им конкурсна програма, която в Солун е за дебютни и втори филми на режисьори от цял свят. Втората ми поредна година на този фестивал затвърди усещането, че програматорите не странят от парливи и слабо обговаряни теми, а смело търсят такива фикционални трактовки, които да ни помогнат да осветим, осмислим и приемем непознатото и отхвърляното като част от реалността. Традиционно филмите в конкурсната селекция са обединени от обща тема, която тази година беше caritas romana, римското милосърдие, както е изразено в историята, разказана от латинския писател от I век Валерий Максим, за жената Перо, кърмеща стария си баща в затвора, за да го спаси от гладна смърт. „Милосърдието на Перо представлява не само семейна солидарност, но и смел политически акт, който установява нови социални отношения и културни символи“, обяснява директорът Андреадакис в представянето на международната конкурсна програма. „Днес можем да преосмислим тази история в светлината на скорошните теории за ролята на жените, залеза на патриархата, хетеронормативността на половите роли и перформативността на социалния пол.“ Действително, филмите в конкурсната програма (а и не само там) показват – отново – миграции на идентичността, трансцедентност, надскачане: на нормативното, на телесното, на себе си. По различни начини персонажите в тези филми извършват, също като Перо, странни актове на милосърдие, проявяват извънредна пиета, полагат грижа отвъд необходимото. Темата ми се стори най-добре отразена във филма „Морски дявол“, открил конкурсната програма, където рибар в погранично тайландско селце съвсем непринудено прибира ранен чужденец в дома си – мълчаливо атмосферно парче, за което след прожекцията една от зрителките коментира, че не го е разбрала, но е останала с добро усещане от него, а режисьорът Путипон Арунпен й отговори, че понякога това е единствената крайна цел на изкуството. В съвсем различна тоналност същата тема е интерпретирана и в „Да промъкнеш Хендрикс“ на Мариос Пиперидес, комедия за куче, което случайно преминава гръцко-турската граница, и стопанин, който преминава през какво ли не, за да го контрабандира обратно, трансформирайки себе си в процеса. „Всичко е наред“ на Ева Тробиш направи впечатление с нестандартното, но силно реалистично портретиране на жертва на сексуално насилие (за което Ене Шварц в главната роля получи наградата за най-добра актриса) – навикът е тези случаи да бъдат кинематографично емфазирани, понякога като драматични, понякога трагични, понякога брутални и при всички положения с експлицитни въздействия върху поведението на жертвата, но „Всичко е наред“ чудесно показва как насилието често се случва по свръх банален, почти неусетен начин и не оставя никакви външни рани, макар и да нанася дълбоки вътрешни. С историята за мароканско момиче, което забременява извънбрачно (тоест, в конкретния контекст, нелегално), „София“ на Мериен Бенм’барек си играе с очакванията ни за ролите на насилника и жертвата и отправя фин коментар относно механизмите, които диктуват насочването на симпатиите. Голямата награда „Златен Александър“ отиде при британската особняшка гротеска „Рей и Лиз“ на Ричард Билингам, която не съм съвсем сигурен как точно се вписва в зададената тема, но пък може би аз съм изпуснал нещо. Все пак, не мога съвсем убедено да твърдя, че бях съвършено буден през всичките прожекции, на които присъствах. Личният ми фаворит от конкурсната програма е „Оковани до живот“ на Арън Шимбърг, който разказва за снимачна площадка на експресионистки филм на ужасите –разюздано и шантаво, но смислено в играта си с жанровите регистри проучване на темата за телесните деформации и техните интерпретации в киното.
Въпреки ентусиазма си, успях да гледам само един филм от редовната програма „Балкански преглед“ – турския „Сибел“, колоритна история, поставена в затънтено селце, където хората владеят както турски, така и езика на свирукането, който е единствен начин за общуване на едно нямо момиче със сърце, много по-голямо от социалната роля, отредена му от суеверните традиции. Българският представител тази година беше „А̀га“ на Милко Лазаров – закриващият филм на Берлинале е визуално впечатляваща драма за последната останала човешка двойка насред арктическите пейзажи на Якутия, а оттам – и притча за топлината, възможна дори насред леда.
Лице на фестивала дава и изборът на панорами, които в Солун са традиционно силни. Тази година пълни ретроспективи имаха режисьорите Хайме Росалес и Нанук Леополд, като аз успях да гледам само един филм на първия – „Красива младост“ от 2014 г., тревожен разказ за млада испанска двойка, която не може да свърже двата края в посткризисна Испания. За мое съжаление, не успях да отида на нито един от филмите в панорамата на гръцкото куиър кино от последните десетилетия, въпреки че изглеждаше блестящо курирана. Нямах възможност да гледам и повече от филмите от Фестивала на гръцкото кино, които тази година наброяваха 93. Повече от липса на интерес, отколкото на възможност, не припарих и до прожекциите на късометражните VR филми, които заемат все по-видимо място в кинофестивалите по света. При все това, годишната доза кино от Солун отново беше силно питателна.
Награди:
„Златен Александър“ – „Рей и Лиз“, Великобритания, реж. Ричард Билингам;
Специална награда на журито „Сребърен Александър“ – „Всичко е наред“, Германия, реж. Ева Тробиш;
Специална награда на журито за режисура „Бронзов Александър“ – Путипон Арунпен за „Морски дявол“, Тайланд;
Награда за мъжка роля – Якоб Седергерен във „Виновният“, Дания, реж. Густав Мьолер;
Награда за женска роля – Ене Шварц във „Всичко е наред“ и Мариша Триантафилиду в „Нейната работа“, Гърция/Франция/Сърбия, реж. Никос Лабот;
Награда за творческо постижение – Наваропаат Рунпбунсопит за операторската работа в „Морски дявол“;
Специални споменавания: „Да промъкнеш Хендрикс“, Гърция, реж. Мариос Пиперидес; „Сократ“, Бразилия, реж. Алекс Морато.
Награда „Русалка“ за филм с ЛГБТКИ тематика – „Сократ“.
Награда на FIPRESCI – „София“, Франция/Катар, реж. Мериен Бенм’барек;
Награда на FIPRESCI за гръцки филм – „Пауза“, реж. Тоня Мишиали.
Награда на Съюза на филмовите критици в Гърция – „Тиха река“, Гърция, реж. Ангелос Францис;
Награда на Гръцкия филмов център – „Келнерът“, Гърция, реж. Стив Крикрис;
Награда на публиката „Фишър“ – „Виновният“.
