Режисьор на недопустимото
Напусна ни велик филмов автор.
Роден в семейството на поета и филмов критик Атилио Бертолучи, Бернардо от малък прописва стихове, после завършва литература и философия, а когато отива в Рим, влиза в киното като асистент на Пиер-Паоло Пазолини в „Безделник” (1961). Той е сценарист на режисьорския дебют на Бертолучи „Сухата кумица” (1962).
Заедно с Микеланджело Антониони, Федерико Фелини, Пазолини, Еторе Скола, Бертолучи връща престижа на италианското кино, помръкнал след залеза на неореализма. Основните теми в ранното му кино са политиката, еротиката, младостта… След успеха на „Конформистът” (1970) по Алберто Моравия, с „Последно танго в Париж” (1972) Бертолучи взривява пуританското мислене. Филмът е смайващо красив и отчаян, а Марлон Брандо и Мария Шнайдер се превръщат в една от най-скандалните двойки на екрана. После идва епичният „ХХ век” (1976), който разказва за Италия на властта, политиката, копнежа, за Верди… „Последният император” (1987), посветен на Пу И, е най-мащабният филм на Бертолучи, спечелил 9 Оскара, включително за филм и режисура. След това режисьорът започна да прави отново по-интимни филми, сред които се откроява „Чай в пустинята” (1990) по Пол Боулс, декадентски красивият и минорен „Открадната красота” (1995), почитащият политическото значение на киното „Мечтатели” (2003), лъчистият „Аз и ти” (2012)…
Левичар и нонконформист, влюбен в младостта, свободомислещият Бертолучи създаде екранен свят, където няма недопустими неща, актьорската работа е смайваща, а детайлът играе важна роля за изграждането на атмосферата.
К
