Преди шест години фламенко-певецът Арканхел изнесе първия си концерт в „Джаз+ фестивал“ в София. Вечерта след концерта Маргарита Борисова и Явор Ганчев (организаторите от „Дюкян Меломан“) му пускат традиционна българска музика, която – нищо чудно – силно го впечатлява. На въпроса му дали могат да го свържат с вокалисти, те му представят диригента Георги Петков, работил преди това на софийска сцена с Боби МакФерин. Така преди четири и половина години започва проектът „Еструна“, като името е предложено от графика Кирил Златков, автор на някои от дотогавашните визии на фестивала. Е-то преди струната не е нито съставка, нито знак за нещо електронно – просто испанците не произнасят дума, започваща с две последователни съгласни с начално „С“.
Други любими гости на фестивала са привлечени от началната идея. Това са италианският композитор Антонио Форчоне, работещ предимно във Великобритания, и неговата „Алхамбра“ е първото репетирано парче. Тъй като то е инструментално, а всички оценяват мястото на Лорка в съвременното фламенко и като „баща“ на термина „дуенде“ в единствено число, Маргарита предлага откъс от негова поема, посветена на Гранада. Парчето за пръв път се изпълнява пред любимия басист Рено Гарсия-Фонс, тясно свързан с музиката на Средиземноморието, но въпреки интереса му да се включи, други артистични планове не му го позволяват. Тогава Арканхел се обажда на живеещия в Испания кубински басист Йелси Ередия, който приема предизвикателството. Перкусиите са на Агустин Диасера. Първите записи са по-скоро демо за радиопрограми и към тях във Второ студио на БНР се присъединява спонтанно и Теодосий Спасов.
Благодарение на испанския ни колега Хосе-Мигел Лопес, автор и водещ на „Дискополис“ в Испанското национално радио, записите попадат при директорите на някои от най-престижните фламенко-фестивали в родината му. Поканите валят една след друга. Поради съвпадане с други ангажименти, от турнетата отпадат Теодосий, Йелси и Антонио. Хористките са наречени условно „Лалетата“. „Лале ли си, зюмбюл ли си“ е част от песните, които Арканхел пее на български и които неусетно преливат в традиционни фламенко ритми, като по подобен начин началните „алегриас“ плавно преминават в „Кузум Еленке“.
Комбинацията ново фламенко и млади български гласове завладява първо сцените, а след 3 години излиза и концертният албум “Al Este del cante” (буквално „На изток от песента”). Албумът е номиниран за „Латино Грами“ в категорията „най-добър фламенко албум“ и го печели. Комбинацията от фламенко с български ритми и гласове се налага над останалите по-традиционни кандидатури. Постижението е колкото уникално, толкова и вписващо се в един растящ интерес към синтез на духовно близки търсения, както във фламенкото, така и в изваждането на българските гласове от „избата“, където ги бе затворил Марсел Селие (каламбурът с името му е на Стефан Драгостинов). В Испания, например, младата фламенко-надежда Росио Маркес работи върху старинна музика („Кант делс Оселс“ на Пау Касалс и други) с вече споменатия Агустин Диасера и запленения от Бах севилско-сирийски виолист Фами Алкай, чиято кариера започва с… Арканхел. Различни български традиционни гласове са част от международни формации с джаз и уърлд насоченост – достатъчно е само да отбележим възраждането на „Мистериите на българските гласове“ в проекта на Петър Дундаков и Лиса Джерард от „Дед кен денс“ и не на последно място – на кино-концерта върху „Красавицата от Невер“ на Епстайн (ням филм от 1928 по разказ на Алфонс Доде), където на триото на Франсоа Ролен партнират „Големите български гласове“ на младия диригент Илия Михайлов.
Албумът и записи от етапите на създаването му, както и останалите споменати тук – в Радио Бинар.
