Нов сезон на софийската опера, нов мандат на директора й акад. Пламен Карталов и нова постановка на „Симон Боканегра“ на Верди, тук представяна с успех преди три десетилетия със забележителни български изпълнители.
Практиката е доказала, че преправянето, редактирането на една творба почти никога не може да заличи базови недостатъци. Така е със „Симон Боканегра“, която, ако не е силната, завладяваща с емоционалността си музика на Верди, отдавна щеше да има съдбата на няколко по-ранни негови опуси, оживяващи за юбилеи или по инициатива на амбициозен диригент, режисьор, интендант…
Щрихи от историята на създаването й
В средата на ХIХ век Верди много често е в Париж, та приятелите му в Италия дори се тревожат да не остане там. Особено дълги са престоите му, до почти две години, когато пише – по поръчка на Световното парижко изложение, операта „Сицилиански вечерни“, представена с успех в 1855 година. А на следващата, 1856, започва „Симон Боканегра“, втора творба, инспирирана от драма на испанеца Антонио Гарсия Гутиерес (първата е „Трубадур“). Композиторът е привлечен и от историческите събития, които кореспондират със съвремието му, и от възможността да създаде още една голяма и патриотично обагрена опера – послание, зов за обединение и освобождение на италианците. Мотив, вече многократно интерпретиран – и то с огромен успех и всенародно въздействие и признание.
Симон Боканегра е реална историческа личност, корсар, живял в ХIV век и избран за първи дож на Генуа. В аналите е описван като мъдър владетел , който се стреми да постигне мир между Генуа (впрочем, любим град на Верди) и Венеция, да изглади междуособиците сред италианците. Либретото прави незаменимият по това време сътрудник на Маестрото – поетът Франческо Пиаве. Който, очевидно, този път (той е либретистът и на Трубадур“) не съумява да преодолее драматургичните недостатъци и компликации на пиесата на Гутиерес. И, закономерно, спектаклите на „Симон Боканегра“ (1857 г.) във венецианския театър Ла Фениче не срещат одобрението на публиката, макар критиката и музикантите да оценяват музикалните й качества, а в Милано (1859 г.) вече е… пълно фиаско. Две десетилетия по-късно Верди и големият поет и композитор Ариго Бойто отново разлистват партитурата, за да направят много сериозна преоценка и поправка – и на либретото, и на музиката. Верди написва ред нови страници и премахва доста „стари“, измисля сцената в Сената (1 действие) – ярък драматургичен момент, великолепният монолог на Симон (2 действие) и др. Редакцията е реализирана в Ла Скала с прочути певци. Така започва пътят на „Симон Боканегра“ по европейските сцени. Особеното в този Вердиев опус е комбинацията от два етапа на неговото творческо развитие – типични мелодико-хармонични конструкции от 50-те години и идеи от късния период; слушайки я, не може да не откриеш връзки и с „Трубдур“, и с „Ернани“, но и с „Дон Карлос“ и “Аида“, например. Партитурата разкрива още похвати, типични за създадената от него италианска музикална драма „Отело“. Въпреки всичко, либретото си остава белязано с някои от първичните си недъзи. Затова „Симон Боканегра“ е опера, която и до днес няма популярността на другите десетина негови творби.
Постановката в Националната опера
Тя показа старата истина – когато музикалната част е на ниво, може да се преглътнат неудачите в сценичната реализация. Арабела Танасе (Румъния, Крайова), за съжаление, не е могла да постигне баланс между това, което се слуша, и това, което се гледа. Нейната режисьорска инвенция не е преодоляла един от най- тежките недостатъци на операта – статичността, производна на повествователността, тоест, постоянно се разказва някое събитие, вместо да се представи, а и конфликтите са все от миналото. И макар допълнително в редакцията да са внесени много корекции, истински и ярки сблъсъци няма. Което прави много трудна работата на режисьора. Известно е, че сценографията (Расван Драганеску) е консеквентна на режисьорската концепция – затова естествено бе да има „бедност” и на сцената. Терен, който е алюзия за спирала (поне така го разчитам)[1] на времето, живота и т.н., но във високата си част слабо използван – главно за трибуна на политическата интрига, осветлението – с наивна драматургия (червено – значи кръв, смърт, синьо – море…), костюмите, с изключение на главния герой, твърде безинтересни, опит за някаква (много бледа) представа за епохата (игнорирам доста нелепо облечения Адорно). Не случайно Верди, познавайки пробойните в операта, нееднократно е описвал обстановките, в които „вижда“ своите герои. И е подчертавал значението на морето, което присъства в много съществени моменти. Честно казано, предпочитам една традиционна режисьорска интерпретация на „Симон Боканегра“, вместо вече много популярния флирт със съвремието, най-често обявяван помпозно за „нов“ прочит, зад който с малки изключения се крие неустоимо, но и неосъществено желание за своя „дума“. Арабела Танасе очевидно иска да разкаже драмата без сценични атрибути, реквизит, без изобразяване на интериор, екстериор, поставяйки героите в едно константно и някак стерилно еднообразно пространство, при това семпло обиграно. И ако не познаваш творбата, повечето време ще четеш превода на либретото и ще слушаш музиката. Което, впрочем, е бонус за музиката.
Певците и оркестърът
Както винаги, Верди спасява, компенсира, доколкото е възможно, визуалната недостатъчност. Затова, като се абстрахирам от режисурата и сценичното оформление (правя го с неудоволствие, тъй като пиша за опера, тоест, музикално-сценично произведение, и те принципно трябва да са органично свързани!), ще споделя, че музикалната част беше фундаментът, залогът за успешния прием на спектакъла.
Диригентът Ерих Вехтер има ясна, логична – и структурно, и драматургически – концепция, споделена и усвоена от оркестъра и певците на операта. Така музикалната част пое сериозни компенсаторни функции и ни засити с неповторимата прелест на партитурата. Трябва да призная: имаше много моменти, в които оркестърът доминираше, привличаше с пластиката на звука, с динамиките и тембрите, с елегантните сола и съпровода на солистите, с прелестта на музикалната и на места акварелна маринистка звукопис. Морето е особен и важен компонент в операта! Умело воден и организиран в сонорно изказната си форма, оркестърът на Националната опера без съмнение е в отлична кондиция. Хубаво звуча и хорът (хормайстор Виолета Димитрова), а премиерният състав беше внимателно комплектуван от подходящи и ярки гласове, които в ансамблите бяха внушителни и красиво спяти.
Верди неведнъж отбелязва, че без силни изпълнители на Симон и Фиеско, творбата е обречена на неуспех. Бих добавила, че в повече от стогодишната си история операта се поставя преди всичко за предварително избрани изпълнители на тези роли. В първия спектакъл, на 17 ноември, фаворити бяха Мартин Цонев – Фиеско, и Никола Мияйлович – Симон Боканегра. Мартин Цонев изгради динамично и възходящо психологическия образ на патриция посредством много въздействащи акценти и динамични детайли, което го открои още в първата му (много известна) ария и в големите дуетни сцени; в тях – с глас и присъствие, с музикалност и зрялост, вдигна високо градуса на емоциите. Един истински продължител на големите български басови традиции! Никола Мияйлович, който е белградски артист с международна вече известност, също е майстор – в умението да контролира и „употребява“ гласа за пресъздаване на разтърсващи и затрогващи чувства. Красив баритон, с осанка и присъствие на сцената, той пресъздаде страстно и многопланово сложния психологически образа на корсаря – дож, и на страдащия мъж и баща. Запомнящи се, наситени с топлота и много нюанси на неговия баритон бяха монологът в спалнята (второ действие), сцената в Сената, където доминира благородството и извисеността на Дожа, призоваващ към мир, както и във финалния дует с Фиеско.
Цветана Бандаловска (Мария, Амелия Грималди) не ме изненада – както винаги, партията й е изработена, премислена в най-малки детайли, благодарение на което съпреживяваме съдбата на една изискана, деликатна, влюбена Амелия. Сопраното реализира – вокално, музикално и актьорски многоцветно – най-светлия образ в инак мрачната драма, озарявайки с нежност и поетичност действието. Особено в ариозото си (първо действие), в любовния дует с Габриеле и в апела си за мир, наситен със спасителна, умиротворяваща емисия. Певицата майсторски превръща Амелия в своя съдба! В тази опера мъжките истории – лични и политически, са в центъра, но Амелия е двигателят, без който нищо не би се случило. Чрез нея се развива измислената от либретиста история за любов, предателство и смърт. Защото е свързана не само с Фиеско и Симон, но и с още двама колоритни герои: Паоло Албиани – Атанас Младенов, прекрасен в ролята на предателя, и Габриеле Адорно – Рафаел Алварес, ярък тромпетен тенор. Алварес често преекспонира (във високия регистър) гласа, вместо да го подчини на състоянието на героя си, и общо взето поведението му бе трафаретно, но се вписа органично в ансамбъла. Ще отбележа още и участието на Валентин Ватев – Пиетро, Красимир Динев – капитан на стрелците и Александрина Стоянова-Андреева – прислужница на Амелия. Впрочем, у всички изпълнители проличаваше – в различни моменти, тесногръдието на режисьорската интерпретация, сведена до определени маршрути на движение и доста обикновени мизансцени, които не извеждат на повърхността ярката пластика на музиката и не разкриват смисъла на текста.
И пак ще изтъкна, че Верди е истинският спасител в такива ситуации. Защото, въпреки липсите, недостатъците и най-общо казано несполуките, певците, хорът и оркестърът на Националната опера с много жар и професионализъм реализираха „Симон Боканегра“. А присъстващите ги възнаградиха със спонтанните си и продължителни аплодисменти.
–-
[1] Тук трябва да отбележа че в световната практика е прието в програмите да има освен съдържание и режисьорски бележки, и богата информация за автор, епоха и творба, за постановъчния екип, основните изпълнители и пр. В тази програма дори не е отбелязано кой е от Румъния, кой от къде идва… Все пак това не са личности от големите сцени, та да ги знаем!
