Мюсюлманинът Иса (по руски паспорт – Сергей Трофимов) сега воюва в състава на групировката Ахрар аш-Шам в сирийския град Идлиб. Идеята за разговор с „Новая газета” беше негова, той се свърза с мен по собствена инициатива, чрез мои колеги.
Всичко, което знаех за него: левичар, профсъюзен лидер, зарязал всичко и заминал да воюва в Сирия. Имах възможност да му изпратя въпросите си, а на мен ми бяха изпратени аудиозаписи на отговорите му. По този начин общувахме на няколко пъти. Говорихме за живота му тук, в Русия, за пътя му до това решение. При това, аз без заобикалки предупредих Сергей, че интересът ми към него по никакъв начин не е продиктуван от съчувствие към обхваналата го античовешка идея. А само от желанието да разбера как стават такива чудовищни неща като това, което се е случило с него.
Уведомих го, че смятам да разговарям с хора, които са го познавали в Русия. „Но разберете, за тези левичарски фундаменталисти аз съм отстъпник, предател. Естествено, те ще ме заливат с кофи помия. Но не искам да ме хулят от страниците на вашия вестник” – беше отговорът му. Впрочем, той нямаше възражения срещу това аз да проучвам и задавам въпроси. Помоли ме само да не закачам майка му.
Намерих много хора, които са познавали Сергей Трофимов в предишния му живот – в Москва и в малките градчета в Калужка област. Заедно с тях подредихме този пъзел.
Смятам за необходимо специално да подчертая: тази история не е опит Сергей да бъде оправдан или да бъдат намерени виновници за взетото от него решение. Без съмнение, за случилото се си е виновен само той и никой друг; и това, което е направил, е страшно. Но по-страшно е, че вирусът на войната не знае пощада. И само ни се струва, че войната е далече – къде е Сирия, къде съм аз. Но войната е тук, съвсем близо. Диша ни във врата. Надявам се, че поне за някого тази история може да изиграе ролята на ваксина против този вирус.
Сергей Трофимов, Идлиб: Всъщност, аз не съм от Калуга, а от Обнинск, това е в Калужка област. И следвах не в Калужкия институт, а в град Балабаново, който също е в Калужка област. После си доучвах в Москва. Завърших института през 2008 г., след това започнах работа в офис в Москва. Беше бюро за преводи. От английски на руски, от руски на английски. Изкарах там около година, не ми хареса. Върнах се в Обнинск и там се увлякох от политиката. Привлякоха ме левите идеи – анархизмът в този момент. Реших да намеря съмишленици, свързах се с организацията „Автономно действие”. Установих връзка с калужки анархисти.
После дойде ред на профсъюзната тема. В Калуга имаше и има завод на „Фолксваген”, а в него имаше и има профсъюз. През 2012 . в него дойдоха организатори, те бяха троцкисти. Започнахме да контактуваме с тях, аз започнах работа в завода „Пежо Ситроен” в Калуга. Там също се сформира първична профсъюзна организация. Но в крайна сметка разбрах, че тази работа е безперспективна. По това време, 2014 г., вече се бях увлякъл от исляма и през 2015 г. заминах.
Всъщност, анархизмът не беше някакъв важен етап в живота ми, а само начална стъпка в моето осмисляне на действителността. Много по-дълго време бях марксист. Анархизмът беше прекалено субкултурен – някаква група без каквато и да било цел, без каквато и да било програма. А в марксизма – там работническата класа е такава мъдра, ленинска, болшевишка. Но в крайна сметка се оказа, и аз го осъзнах, че съвременната работническа класа изобщо не е това, което е била преди сто години. Тогава работници са ставали най-напредничавите хора от селата, а сега, напротив, работническата класа се формира на остатъчен принцип.
Работници стават инертните, не инициативните, лишените от амбиции. И естествено, у тези хора е много трудно да се пробуди нещо. На тях не им трябва нищо от живота. Ако искаха нещо от живота, нямаше да стоят в завода, защото, въпреки цялата съществуваща в Русия съсловност, варианти да напуснеш завода и да се издигнеш, макар и малко, само с едно стъпало, има много.
Това разбрах за себе си. Че това е безсмислено, че основната марксистка мисъл е неприложима към съвременния живот, тя не е вярна, остаряла е. И точка. Когато бях марксист, за никаква вяра не можеше да става и дума, следвах само марксисткия катехизис. А що се отнася до исляма… Това беше моментът, когато се разочаровах от предишните идеи и започнах да търся нещо ново. Четях научни книги по история, издадени още в Съветския съюз, и тези книги оценяваха скептично религиозните въпроси. Все пак, аз ги четях, прочетох Корана. И това ми допадна, съвпадна с темперамента ми. И станах мюсюлманин.
Съветската атеистична пропаганда е доста недодялана, там се опитваха да представят вярващите хора като идиоти, които вярват, че на облачето седи дядо с брада и мята мълнии. Но теологичната концепция на исляма е нещо съвсем различно. Това е първото, което тогава ми се наби в очите. И после, бях уморен от разюздания активизъм, с който се занимавах дотогава. В исляма основното положение е по-умерено – да помагаш, да вършиш добрини, теорията на дребните дела. Аз не заминах веднага за Сирия, още една година членувах в малоярославската мюсюлманска община, строих, помагах им в благотворителната дейност. Ей такива неща ме привлякоха тогава.
Евгений Матвеенко, Обнинск: Ама той наистина ли там е станал толкова вярващ? По пет пъти на ден ли се моли? Не вярвам. И никога няма да мога да повярвам. Той е атеист. При това, напълно убеден атеист. Спомням си, че имахме спор именно на тази тема. За строежа на човешкия мозък. И аз му казвах, че много неща, много реакции не могат да бъдат обяснени с простото взаимодействие на невроните и че именно това оставя свободно пространство за нещо такова (нематериално – бел. прев.). Той беше непоколебим: просто физиология, нищо друго няма и не може да има. Не мога да си представя, че си е променил убежденията. Ние бяхме приятели. Мога дори да кажа – най-добри приятели. Познавахме се, може да се каже, още отпреди да проходим, родителите ни бяха много близки и ние цял живот сме били заедно. В училище учехме в съседни класове. Е, той беше палав, вършеше щуротии. Както ги вършехме всички, нищо особено. След като завършихме училище, общувахме по-малко. Той отиде да следва в Калуга, аз останах тук – учех в института по ядрена енергетика. А след като завършихме, всичко се върна, както си беше. Общувахме много – всяка събота, когато идваше при майка си, идваше и у нас.
Съвместни разходки, разговори, общи интереси. Той е начетен, теоретично е подкован, с него има за какво да поговориш. Помня, че ходехме заедно в клуб „Ритъм”. Имаше приятелки, но нямаше постоянна. Пък и той много-много не си даваше зор. Все с профсъюза се занимаваше, но после постепенно охладня и го заряза. Аз вече работех във фармацевтичната компания, а той имаше някакви проблеми в завода, дори го уволниха, той чрез съда отмени заповедта за уволнението. И тогава аз го викнах при себе си – при нас имаше свободно място. Но докато той се помайваше, заеха мястото.
Нова година обикновено посрещахме заедно. И последната Нова година, преди да замине, също бяхме заедно. Помня, че той пи тогава. А вече, непосредствено преди заминаването, спря дори да пуши. Явно се е подготвял. А после и с нас престана да общува.
Помня, че много се възмути, когато присъединихме Крим. Ние в компанията много-много не обсъждахме този въпрос: присъединили сме го – ами добре. А той ходеше, нервираше се, беше направо вбесен. Но това беше около година, преди да приеме исляма.
Сега, не че му се сърдя, но ми е криво. Да беше дошъл, да беше казал: така и така. Заедно щяхме да измислим нещо, да вземем някакво решение. Заедно щяхме да преценим кое как е. Но не и така. Ами че сега вече всичко е приключило, всичко е свършено, гроб, може да се каже. Не разбирам и това: как можа да постъпи така с майка си? Как можа на стари години да я остави тук сама? Тя си няма никого, как можа да постъпи така?
Сергей: Семейството ми беше най-обикновено. Майка ми беше счетоводител, баща ми също работеше, смени различни професии. Родителите ми се разведоха отдавна, баща ми живееше отделно, аз живеех отделно. Работех в Калуга, при майка си ходех само през почивните дни. Майка ми не беше, но по-късно стана религиозна. Ама формално, от сорта просто да освети козунаците за Великден. Баща ми – да, беше повече или по-малко религиозен. Той беше от село и имаше някакви травми от съветския строй. В смисъл, че съветската власт разкулачила семейството му, имали земя… Не били дворяни, но били кулаци. И взели, че ги разкулачили.
Всъщност, аз на майка си дори не съм говорил за исляма, тя и не знаеше нищо. Приятелите ми, разбира се, изобщо не разбраха, за тях това беше шок, те помислиха, че уахабитите са ме завербували. И, разбира се, ислямът е напълно несъвместим с предишния ми начин на живот. Спрях да пия алкохол, оставих пушенето. И какво повече да правя заедно с приятелите, какво общо имаме? На мен не ми е интересно с тях, на тях не им е интересно с мен, пътищата ни се разделиха.
Как стигнах до исляма? Не, в исляма не ме отведе някой познат. Изобщо нямах познати и приятели мюсюлмани. Съвсем самостоятелно стигнах до него.
Мюсюлманска община имаше и има в град Малоярославец, това е на 10 км от Обнинск. Във „ВКонтакте” намерих страницата на имама, написах му, срещнахме се.
Как ме приеха, повярваха ли ми? А какво има да ми вярват или да не ми вярват? Те не се занимават с нищо такова, заради което да се крият. Там всичко е абсолютно легално, лоялно. В телефона на имама първият телефон е на офицера от Федералната служба за сигурност, всичко се съгласува с него, той постоянно контактува с него. Дори аз да бях от Федералната служба за сигурност, нищо нямаше да науча, защото и нищо няма. Всичко на всичко – дошли, помолили се, оставили милостиня – все неща от тоя род. Той ни чете проповед в духа „9 май е също и наш празник, нашите деди са воювали…”.В Русия няма как да е другояче. Там никакъв друг ислям не може да оцелее.
Ринат Баткаев, Малоярославец: Тук, в Малоярославец, се канеха да строят джамия, тук винаги е имало голяма татарска общност, после и от Кавказ има хора, и от бившите републики идват работници. Това беше отдавна, още при предишния имам. Той беше ветеран, фронтовак, не можеше лесно да му се откаже и му отделиха парцел за джамия. Това беше през 2005 г. В града тогава избухнаха сериозни вълнения, за това много писаха, говореха навсякъде. Как така, древен православен град – и джамия. И градското ръководство спря строителството, за да не изостря обстановката. Казаха ни: „Потърпете. По-късно”. А после старият имам умря и въпросът заглъхна.
Преди живеех в Троицк, тук си идвах само за почивните дни. Но после общината остана без имам и ми се наложи да се върна. Купихме парцел и построихме сграда на него. Това е и мой дом, а вече стана и молитвен дом, джамия.
Сергей се появи точно по време на строителството, активно ни помагаше. Просто ми писа във „ВКонтакте” и аз му отговорих: разбира се, идвай. При нас идват много млади хора и аз не се учудих от интереса му.
Много, десетки часове седяхме с него и си говорехме. Виждах, че е млад, търсещ човек. Аз му казвах: сам човек трудно може да промени целия свят. Но ние можем да променим света около нас, можем да помогнем на някого, който е близо до нас и има нужда от помощта ни. Впрочем, той приемаше тази позиция, подкрепяше благотворителността ни.
Решението му да премине към исляма беше обмислено, премерено. Искаше да се ожени, търсеше девойка мюсюлманка. Известно време дори живееше с идеята да организира в Обнинск мюсюлманска община. Но там нищо не излезе.
Разбира се, обсъждахме събитията в света, включително и войната в Сирия. И аз все му казвах: никога истинският ислям не е одобрявал убийството и войната. Това, което става там, няма нищо общо с волята на Аллах, с истинската мюсюлманска вяра. Но на млад човек, току-що присъединил се към исляма, който не притежава сериозна подготовка, лесно може да му бъде завъртяна главата. Седят ония ми ти хора с тюрбани и тълкуват исляма, както им изнася.
Когато това се случи и се разбра, при нас веднага дойдоха от Федералната служба за сигурност. „Как може, как допуснахте такова недоглеждане?” Какво съм недогледал, след като общината ни е голяма, на празници по хиляда и петстотин души се събират – всичко си е наред. Никога никаква пропаганда не е имало, ние сме отворени винаги и за всички: идвайте, гледайте, проверявайте – няма какво да крием.
Сергей: Всичко започна със събитията в Украйна, които аз по никакъв начин не поддържах. Аз бях против „Крим-е-наш” и се възмутих, че всички приятели и познати подкрепят станалото. И това се трупаше и трупаше, а после, когато Русия влезе и в Сирия – това беше последната капка. Струваше ми се, че тогава и аз ще бъда замесен в това. В тази система ти така или иначе спонсорираш войната (от всяка покупка – 18%), кръв ще има и по моите ръце. И реших максимално да се дистанцирам, да замина на всяка цена и да се опитам с нещо да се противопоставя. Така че, изборът ми бе продиктуван от етични съображения.
Не ми минаваше през ум да замина за Украйна. Като бивш левичар, някак си не вървеше да воювам за украинския национализъм. Никога не сме имали нещо общо с никакви националисти, за нас те бяха кастата на недосегаемите. В Сирия изглеждаше, че се води някаква интернационална гериля. Плюс това, в Украйна нещата взеха повече или по-малко да се успокояват, стана ясно, че ще се замразят, както в Карабах, и това ще трае десетилетия. В Сирия това беше част от „арабската пролет”, беше гигантско движение в арабския свят, няколко степени по-мащабно от украинските събития, истинско историческо движение. Разбира се, то изглеждаше по-перспективно, по-интересно, по-глобално.
Намерих човек, който вече беше в Сирия, казах му, че също искам да замина. Човекът беше узбек, руски гражданин. Той ме помоли да почакам няколко дни: щял да проучи може ли да се отиде в Сирия, може ли да се премине границата. Тогава вече имаше проблеми с това. След няколко дни ми написа: проучих, идвай. В резултат отлетях за Турция – писах му, а той ми отговори, че са възникнали известни проблеми и ще трябва сам до стигна до границата, но там ще ме посрещнат. Качих се на автобус, а после ме посрещна кола. И още няколко души бяха заедно с нас в колата: семейство узбеки, мъж, жена и дете, и още двама, сигурно също узбеки. След известно време дойде водачът и тръгнахме през границата. Тогава много сирийци напускаха Сирия – по 20-30 души наведнъж пресичаха. На граничарите не им беше до нас и минахме без каквито и да било проблеми.
Знаех, че отивам при онзи другар, когото намерих в интернет. А къде именно – не знаех. Той ми каза, че ще ми осигурят всичко. Аз отивах конкретно при него, а той вече ме беше зачислил при свои приятели. Да, разбира се, знаех на чия страна ще воювам – на страната на въоръжената опозиция.
Баязид Рзаев, Обнинск: Преломният момент в живота му, както ми се струва, беше през лятото на 2015 г., някъде през август. А през септември той замина. Много добре помня онези дни, тъй като тогава се разделих с приятелката си, а раздялата беше много тежка. Аз съм етнически азер-тюрк и в раздялата бяха засегнати националните ми чувства. Много тежко го преживявах. И Сергей тогава се стараеше да ме окуражава, да ме успокоява. Помня като ден-днешен. В града ни има верига кафенета SURF Coffee и винаги през почивните дни, когато Сергей си идваше от Калуга, се отбивахме там, вземахме си по една голяма чаша кафе и отивахме на разходка в Белкинския парк. Говорехме на много различни теми: политика, литература, религия, музика, космос.
Той ме успокояваше, казваше ми: ти си мъж, не трябва толкова тежко да го преживяваш и изобщо ти заслужаваш повече. Той никога не ме е оскърбявал, не ме е принизявал, напротив – всякак се стремеше да ми повиши самооценката. Да, мога да кажа, че той е добър приятел и дори повече: той беше най-добрият ми приятел. Винаги до мене, винаги готов да помогне – и не само с думи. Имаше такъв случай – бях си поръчал легло, а товарният асансьор не работеше. Носачите поискаха 250 рубли на етаж. Аз живея на 16-ия. Позвъних на Сергей и той дотича след 10 минути. Заедно мъкнахме леглото до 16-ия етаж.
Той беше марксист, от убедените. А в случай на спорове и дискусии, притежаваше богат арсенал от знания по световна история и широк спектър от терминология. Беше интелектуалец, можеше да си намери работа, свързана с интелектуален труд, но избра такава, свързана повече с физическия – завода. Изобщо не разбирам как в живота му се случи това, което последва.
Още преди да приеме исляма, няколко години преди това, аватарът му във „ВКонтакте” беше Хомейни. Изобщо тогава той много се увличаше по Иран. Иран за него беше идеалната държава. В Иран са шиити. Но после започна данданията в Сирия и той се преориентира към сунизма, застопори се в него. Ето така, не мога да разбера как, той направи прехода марксизъм-шиизъм-сунизъм. Да, в исляма и в марксизма има много общи неща от гледна точка на социалната платформа. Може би това да е послужило за свързващо звено? А може би му е тежало да осъзнае безпомощността, безсилието и липсата на готовност за промяна у останалите.
Знаете ли защо Юкио Мишима[1] си направил сепуко? Тежало му е осъзнаването, че Япония, страна, някога пребогата с култура, след поражението във войната започва да губи самобитността си. Той отишъл във военна база, взел заложници и обявил преврат. А хората не го последвали. В изблика си на радикализъм не взел предвид, че японският народ е уморен от войната. У нас ситуацията е подобна, но народът е уморен не от войната, а от 90-те.
Сергей, естествено, беше малко суетен. Особено когато спореше. Той, въпреки познанията, с които можеше да разбие опонента си, без да повишава тон, нерядко даваше воля на емоциите си. Веднъж стана дума за ролята на Сталин и тогава Сергей крещеше по-силно от всички. Той не поддържаше Сталин, но казваше, че целта оправдава средствата. Общо взето, Сергей не е привърженик на твърдата ръка, той е по-скоро за справедливост. Ако беше станал общественик, мисля, че от него щеше да излезе нещо. Но у нас всяка критика на системата се възприема така, сякаш сте „врагове на Русия”. Щом критикуваш, значи си русофоб, не обичаш родината си. А какво е Родината? За мене лично това е моята улица, домът, където са родителите ми, приятелите ми, моят град, дъждът, ароматите, слънцето между сградите.
Измежду всички персонажи в руската класическа литература знаете ли кого най-много ми напомня Сергей? Пиер Безухов. Това е чист Сергей. На вид умен, красив, здрав, добре изглеждащ, а въпреки това – нещастен. Все се опитваше да се впише някъде, да се влее някъде. Но заради нонконформизма си не се задържаше никъде.
Не говореше за плановете си, Изобщо, когато прие исляма, рязко се отдръпна от компанията ни. Спря да пие и да пуши. Обаждахме му се по телефона, викахме го да се видим, уговаряхме го. Но той – край, просто изчезна. Разбира се, коментирахме къде се е дянал.
Помня, вече работех в училището, учех немски, канех се да заминавам в Германия да следвам… И ми се обажда Женя: „Видя ли? Видя ли какво е станало със Сергей?”. Изпрати ми този филм, след седмица го свалиха от Ютюб. На другия ден всички забелязахме следното: преди Сергей да започне да говори, дебелият човек, който стоеше до него, почти незабелязано го побутна с лакът. И всички стигнахме до извода, че казаното от Сергей е имало не съвсем доброволен характер. Не е изключено в онзи момент той вече да е започнал да разбира едно-друго, изпитал е някакво разочарование. Ако знаех всичко това… Бих се вкопчил в краката му, не бих го пуснал. Бих намерил доводи и аргументи. Той е умен – щеше да разбере. Макар че интелектът не е панацея.
Животът ми беше много труден: баща ми ходеше със скъсани панталони и обувки с протрити подметки, за да икономисва за лечението ми. Затова аз ценя живота. И силно осъждам постъпката му. Но онзи Сергей, който беше, който остана в мен, извиква у мен най-добри чувства.
Сергей: В Русия не бях наясно с всички подробности, но реших така: срещу режима са въоръжената опозиция и ИДИЛ. ИДИЛ са хората, които спасиха Башар Асад през 2014 г. Когато положението му неудържимо се сриваше, те със своя халифат започнаха междуособна война в опозиционния лагер и Асад можа да си поеме дъх. Познавам хора, на които в Русия им казваха: за да не отидеш в затвора, заминавай в ИДИЛ. Федералната служба за сигурност прекрасно използваше ИДИЛ, това е 100% истина.
Не те създадоха ИДИЛ, но те разбраха какви бонуси могат да извлекат от нея. Така че, за себе си напълно отхвърлях ИДИЛ. Оставаше въоръжената опозиция.
Но трябва да сме наясно: така или иначе, това е сирийско движение. Там има наши, има кавказци, узбеки – но ние сме само гости. И когато сирийците поискат – ще ни изхвърлят. Ние сме само помощници. А Асад, дори да поиска, не би могъл да изхвърли Русия и Иран. Няма да може.
Кои са тези хора? Основно това са бивши селскостопански работници. Трябва да се знае, че Идлиб е селскостопански район. Има много преселници от други райони на Сирия – режимът ги прогонил и те се заселили там. Има и от други страни. Сега са по-малко, но има. От Европа, от Австралия, от Канада, отвсякъде. Много младежи, от 15 години нагоре. На 15 години човек вече се смята за мъж, може сам да взема решения дали да хване оръжие или не.
Аз още в началото попаднах при рускоезични. Узбеки, кавказци. С тях разговарях на руски и малко по малко учех арабски.
Едни загиват, други заминават. Що се отнася до чужденците – 9/10 ги придърпа ИДИЛ. Мнозина заминаха там и загинаха. Сега е доста трудно да се влезе в Сирия. Това струва пари и е проблематично, тъй като на границата вече много по-строго претърсват. Аз пресякох границата безплатно, без проблеми, за един ден. А сега хората могат да чакат със седмици, да платят 1000 долара подкуп на граничарите. Това стана препятствие. А и на активния етап на войната му дойде краят. Нещата се уталожват, вероятно ще се замразят, както навсякъде.
Излизането също е платено, също трябва да рискуваш, да се промъкваш през границата. Турция сега е напълно нелоялна към тези, които са тук, независимо от групировката. През 2015 г., ако Турция хванеше някого на границата, го питаше: къде да те пратим? Мнозина рускоезични заминаваха за Украйна, после пак се опитваха да се връщат. Сега нищо подобно не се случва. Хванат ли човека на границата – веднага го пращат в затвора. И хората лежат без съд и присъда.
Дмитри Кожнев, Москва: О, аз добре познавам този човек. Дори живеехме под един покрив, някъде дори имахме снимка от тази квартира: Сергей с пънкарска прическа и униформа от ГДР. За да си направят майтап, приятели бяха донесли от Германия стара гедерейска униформа.
Запознахме се в Калуга на първомайския празник. Тогава Калуга представляваше за нас стратегически интерес, там са концентрирани едри доставчици: Пежо-Ситроен, „Фолксваген”… В левичарската среда всички се познават, всички са чували един за друг. И първото, което направихме, когато се канехме да започнем дейност в района, беше да се свържем с другарите от „Автономно действие”. И той беше сред тях. По това време имаше активно противопоставяне на фашистите срещу антифашисти. И така се беше получило, че фашистите имаха явна преднина. Те знаеха, че на Първи май ще има демонстрация и се канеха да я блокират. Но пристигнахме ние и се оказа, че на демонстрацията ще има много хора. И те не посмяха.
Ние подтиквахме калужките другари от абстрактен антифашизъм да преминат към осъзната класова борба, за да има все пак антифашизмът идеен характер. Та нали фашизмът винаги стои на стража на ценностите на капитализма. Изобщо през 2011 г. – 2012 г. се водеше голяма дискусия между операистите[2] и акционистите. Акционистите искаха активни прояви: ходене на митинги, размахване на знамена, привличане на привърженици, популяризиране на идеята. А ние казвахме: цялата сила е в ръцете на работниците. Ако те се сплотят, няма кой да им се опре. И не ги интересуват вашите митинги в извънработно време.
Наехме квартира за щаб – очукан тристаен апартамент в покрайнините на Калуга, там той живя с нас известно време. А какъв е в бита? Нормален. Малко разглезен от майка си, това веднага се забелязваше. Можеше да се размрънка: „Как така, вкъщи има жена, а ние седим гладни?”. Такъв битов сексизъм проявяваше. За нас, разбира се, това беше нелепо, ние тръбим за борба с „втората смяна”[3], а той ги говори такива…
Имаше приятелки, обаче все не му отговаряха на изискванията!
А иначе… Помня, в някакъв евтин супермаркет пуснаха портвайн „Слънчева долина” от 1991 г. Бил конфискуван заради дългове и го продаваха – струваше копейки. И ние, разбира се, си купихме повечко, имахме си запас. И седяхме, гледахме филми на Серджо Леоне, „Шепа динамит”, пийвахме си портвайн. Такива ми ти носталгични спомени.
Той започна работа в завода като заварчик, а успоредно с това трябваше да се занимава с профсъюзна дейност. Макар че тук също има няколко фактора. Първо, заплатата: като заварчик той, разбира се, получаваше повече, отколкото ако работеше по специалността си. Обичайна ситуация: при тях в завода в логистиката работеше учител с дълъг стаж, имаше и други, които не работеха по специалността си… Но не може да се каже, че той беше неформален лидер сред работниците. Беше просто добро момче.
В някакъв момент до ръководството стигнаха слухове, че той е свързан с профсъюза, и започнаха да го наказват с мъмрения – но той се обърна към съда и решенията за наказанията бяха отменени.
Той обичаше да критикува, при това безапелационно. В някакъв момент просто стана невъзможно да се общува с него, толкова рязко реагираше на всичко. И се разделихме. Стигаше се дотам, че ние на портала раздаваме листовки, а той минава покрай нас и дори не поздравява.
Около година сигурно не контактувахме, а после при нас в офиса дойде работник от завода и ни каза, че Федералната служба за сигурност ги изтормозила, защото един от завода заминал за Сирия.
Естествено, това шокира всички ни. Една седмица само за това се говореше. Не разбирам как човек с материалистична координатна система е могъл така да се пренастрои. Та нали всеки пункт от Библията, всеки пункт от Корана може съвсем лесно да бъде оборен. И всяка точка от програмата на ИДИЛ – това, срещу което той се бореше всичките тези години.
Но извън идеологическата мотивация, решението му е впечатляваща постъпка. За такова нещо трябва да имаш топки. Това показва едновременно и решителност, и слабост. В ИДИЛ не трябва да създаваш нищо от нулата, линията на фронта се вижда – върви и воювай. А в завода всичко е неявно, линията на фронта минава в главите на другарите ти.
Препрочитах „Записките на революционера” на Кропоткин и бях поразен колко обществото от 70-те години на XIX век прилича на днешното. Там също е описано как пасионариите, съществуващи в рамките на системата, не могат да изразят позициите си.
Сергей: Живея с жена си в апартамент. Не плащам за него. Заплата – да, плащат ми. Не е много, разбира се, 100 долара. Но за Сирия това е нормално. Плюс това ни помагат с храна, с дрехи. Плаща джамаатът, военната групировка, в която членувам. Ахрар аш-Шам никъде не го смятат за терористична групировка. Може би единствено в Русия.
Жена ми е сирийка. На 22 години е, имаме син. Няма да кажа откъде е. И да, истински я обичам. Как се запознах с нея? Приблизително така, както е било в Русия преди революцията. Съвсем не така, както е сега – приближаваш се: „Как си?”, „Да вървим”. Не, тук трябва първо с бащата да поговориш, да минеш през кастинг, после, ако той те е одобрил, отиваш в дома им. Тогава трябва да те види дъщерята: харесва ли те или не. И ако дъщерята те е одобрила, тогава всичко е наред, жените се.
Изобщо, когато преселник иска да се ожени за местна, бащите много се страхуват, че „ще я употреби и ще я зареже”. Имало много такива случаи, после за жената е много трудно да си намери друг мъж, правилото тук е, че никой не взима жена, която не е девствена… Така че, първото условие е да убедиш родителите, че няма да си тръгнеш, да се покриеш някъде. Но що се отнася до мен – ще видим как ще се развият събитията. Никога не казвай „никога”. Може да остана тук завинаги, но всичко може да се промени буквално утре. Ако семейството ми се окаже заплашено, на границата с Турция има много лагери и там условията са съвсем поносими. Палатки, вода, храна. Временно ще ги изпратя там, докато не се изясни ситуацията. Войната още не е свършила. Дори да няма битка за Идлиб – това е по-скоро равен резултат, отколкото победа за Асад. Той не можа да възстанови контрола върху цялата територия на Сирия, да не говорим, че РПК[4] контролира една трета от Сирия на североизток. Ако ситуацията се замрази, няма да е кой знае какво. Ние отивахме с увереността, че непременно ще победим, но нещата се обърнаха. И равен резултат обаче също не е толкова лошо.
Боец, Москва: Сладкият „Сахер” – така го наричахме помежду си. Ами той си е точно такъв. Казваш му: „Хайде да направиш нещо в профсъюза, някакви листовки, още нещо там”. А той отговаря: „Още не му е дошло времето”. И така през цялото време се скатаваше, не се изявяваше кой знае колко. Той е повече по приказките. Или пък: седнал да пише брошури – объркал Унгария и пражките събития. Уж знаеше много, но не много задълбочено.
Когато се увлече по исляма, ние с него вече не общувахме и аз не зная какво е ставало с него тогава. Но ние с момчетата обсъждахме случая и разбрахме, че за него връщане няма. И слава богу. Ако беше си дошъл, с кого най-напред би говорил? С Федералната служба за сигурност. И е напълно неясно какво би им казал за онези, които останаха тук.
Мария Матвеенко, Обнинск: Много се учудих, когато научих, че той е в ИДИЛ, участва в бойни действия. Защото никога не е бил силен физически. Не сме го виждали да се бие. Дори избягваше сбиванията. А и със спорт никога не се е занимавал, беше кльощав. За такива хора казват: „Удря с думи”. И развито чувство за хумор имаше, обичаше да се занася. Често му се сърдех, той можеше жестоко да наранява с думи, да се подиграе на човек.
А с момичетата много-много не му вървеше. Не знам да е ходил с някоя. Напротив, често казваше, че никога няма да се ожени. Казваше, че, така или иначе, всички се развеждат.
Не сме знаели, когато се е готвел да замине от Русия. Той много се беше променил. Учеше езика, помагаше в строителството на джамията. Прекарваше там повечето време. Тогава рядко го виждахме, той започна да ни избягва. А ако идваше, беше за малко. Беше много тъжен, сякаш нещо го тревожеше отвътре. Знаете ли, може да е имал някакъв процент съмнения във връзка с тази своя постъпка. Да си кажа честно, когато научих това, се разплаках. Ние с момчетата мислехме, че е умрял.
Сергей: Дали убивам? Ама защо всички толкова се интересувате от това? Ту Собчак[5] пита Прилепин[6], ту вие – мен. Но това е война. Работата ми се състои в изпълнението на обикновени военни задължения: в рамките на ротацията заминавам на линията на съприкосновение, намирам се там определено време, после се връщам. Ако има някаква операция – участвам в нея. Традиционният живот в армията.
А по въпроса дали ще се върна в Русия: в днешна Русия, ако се върна, какво ме чака там? В киселина ли ще ме разтворят или ще ме разпнат? А ако се появи възможност – ако настъпят някакви промени или някакъв социален катаклизъм, аз с удоволствие ще се върна, наистина. Бих искал, бих искал.
Не мога да кажа, че ми е много мъчно. Да, би било интересно да се върна за почивните дни, да се срещна със старите приятели, с роднините. Но да живея там… Това е същинско тление, безизходица.
Следя всичко, което става в Русия. Що се отнася до Навални, ясно е, че тези митинги са просто безполезни. Някакви мъченици излизат в съпровод на палки и нагайки. За пенсионната реформа – просто е жалко и оскърбително да се излиза на митинги срещу това. Бившите ми другари – анархистите, марксистите – организираха митинги в Калуга. Млади хора, под 30, против пенсионната реформа. Жалко е да ги гледаш. Хората фактически удостоверяват, че никога няма да могат сами да се осигурят, че без държавата ще умрат.
Да, смятам се за вярващ. И се страхувам от смъртта. Всички се страхуват. Няма хора, които да не се страхуват. Ако някой казва, че не се страхува в такива ситуации, значи лъже или е луд. Въпросът е да се научиш да игнорираш страха или да се отнасяш към него спокойно. Всички хора ще умрат, може би така е по-добре.
Вие можете да ме наричате Сергей. Иса е арабско име. Но тук така се наричам, защото името Сергей за арабите е трудно, те не го знаят, това е нормално. В Русия също, зная, ученици от Средна Азия, от Азeрбайджан, сменят имената си с руски.
Така че – Сергей. От нищо не съм се отричал, както може би говорят в Русия. Не съм скъсал с корените си, няма такова нещо.
Олга Боброва
Новая газета, 14 ноември 2018
Превод от руски Виржиния Томова
–-
[1] Юкио Мишима (1925-1970) – японски писател и драматург. Пише нихилистична проза, завършва живота си с ритуално самоубийство.
[2] Операисти – названието им идва от името на Потеро Операйо, основател на ляворадикалното движение „Власт на работниците“ – бел. пр.
[3] Става дума за „къщната работа”, която традиционно се смята за женска.
[4] Работническа партия на Кюрдистан.
[5] Ксения Собчак (1981) – руска журналистка. На последните президентски избори (18.03.2018) се кандидатира и заема четвърто място.
[6] Захар Прилепин (1975) – руски писател, публицист и политик от Национал-болшевишката партия.
