Андрей Битов (1937 – 2018)
Най-европейският съветски писател

А

На 3 декември в Москва на 81 години почина Андрей Битов. Авторът на романите „Пушкинский дом”, „Улетающий Монахов” и на още над 20 книги беше един от най-известните руски прозаици на ХХ и началото на ХХІ век.

У нас е прието прозата на Андрей Битов да се опакова в кашон с надпис „шестдесетници” – заедно с книгите на Василий Аксьонов, Анатолий Гладилин, Фазил Искандер, Белла Ахмадулина, Андрей Вознесенски, Евгений Евтушенко и други руски литератори, родени през трийсетте или в самото начало на четирийсетте и изживели творческия си разцвет през 1960-те години. В известен смисъл, подобно определение на неговата принадлежност е справедливо: завършил геологопроучвателен факултет, романтик, физик и лирик в едно лице (първите му литературни опити са били именно поетични), Битов въплъщаваше много типични черти на своето обаятелно поколение.

При все това обаче, е трудно човек да си представи по-обособена фигура дори в такава нееднородна и многолика общност като „шестдесетниците”. В продължение на почти трийсет години, от началото на 1960-те до края на 1980-те, от първите публикации в „дебелите” литературни списания до гръмката, но относително бързотечна постперестроечна слава, Битов неизменно оставаше в тясното кръгче на ненамираемостта, при това на ненамираемост, не идеологическа, а чисто естетическа и културна. Еднакво чужд както на съветската романтика, така и на антисъветския протест (участието в знаменития алманах „Метропол” през 1979 година е било за писателя преди всичко художествен, а не политически жест), безкрайно отдалечен от литературно-идеологическите противостояния и алианси на своите връстници, през по-голямата част от своята писателска кариера Андрей Битов е писал безупречно европейска, антипровинциална по същината си проза, която по неговите времена сякаш чисто технически не е можела да бъде написана на руски.

Статията в Уикипедия, а след нея много други публикации с оттенък на лека снизходителност описват Битов като „един от основателите на постмодернизма в руската литература”. И това съждение, общо взето, е също трудно да бъде оспорено. Многопластовите интертекстуални игри в най-известния роман на Битов „Пушкинский дом”, неговият ироничен литературоцентризъм, поливариантността на финала (на читателя е предложено сам да реши дали героят е загинал в дуела със своя антагонист или по вълшебен начин е оцелял) – всичко това напълно се вписва в нашето днешно разбиране за постмодернисткия канон и изобщо не се вписва в представите за съветската литература във всички нейни възможни прояви. Пунктирното, пресекливо повествование в следващия голям текст на писателя – романа „Улетающий Монахов” – и донякъде миражната (но от това не по-малко шокираща) полиамория на главния герой като основа на сюжета също позволяват да говорим за Битов като за първия – или един от първите – руски постмодернисти.

И все пак, тук отново е нужна една важна уговорка. Като описваме Андрей Битов по такъв начин, ние сякаш по подразбиране решаваме, че той само е присадил похватите на постмодерна към родните дървета, адаптирал е вносната интелектуална мода към руските културни реалии. Това обаче определено не е така: романът „Пушкинский дом” е писан през втората половина на 1960-те, когато и на Запад естетиката на постмодернизма е оставала слабо рефлектирана и почти неописана екзотика, а в СССР не са прониквали и най-оскъдни слухове за нея. Нещо повече, дори по западни мерила, „Пушкинский дом” е бил текст в най-висша степен необичаен и новаторски – не толкова копиращ актуалните тенденции, колкото изпреварващ ги.

За Битов е по-правилно да мислим не като за „транслатор” и „преводач”, а като за автентичен създател, независим изобретател на самобитен руски постмодерн. Или може би още по-точно ще е да кажем, че същите сложни социални и културни вибрации, които са породили постмодернизма на Запад, по парадоксален начин са се проврели през желязната завеса и са влезли в чудноват резонанс с ленинградския писател Андрей Битов, за да го обособят навеки, да го откъснат от другите автори от същото поколение.

Тази леко разсеяна и уединена, измамно високомерна, но всъщност абсолютно природна и естествена неспособност да бъде в крак с актуалното, си е направила с Битов лоша шега. Без да стане активен участник в идейните баталии по време на перестройката, през 1988 година той внезапно се е озовал на поста председател на руския ПЕН-център, който – пак поради органичната си неспособност да влиза в алианси и кулоарни игри – е ръководил не твърде ефективно. Преподавал е в Литературния институт, но не е оставил хора, готови да се нарекат негови ученици. Политическите изказвания на Битов (например, през 2014 година писателят застана против анексията на Крим) не се отличават със системност, ето защо нито условните „либерали”, нито условните „почвеници” можаха да си го присвоят: той сякаш откликваше на събития, важни за него лично, при това изборът им беше непредсказуем и произволен.

Като резултат – Битов се озова в странна изолация. Признат класик, в същото време той практически не присъстваше в сравнително широкото читателско съзнание, а неговата късна проза – в частност, балансиращият на ръба на гениалността сборник малка проза „Преподавателят по симетрия” – така и не бе по достойнство прочетена. Странно е, че го казвам, но може би това обстоятелство отчасти ще смекчи за нас скръбта от загубата: писателят си отиде, но остави текстове, до които тепърва ни предстои да пораснем, да ги достигнем, да ги доживеем. А когато ги достигнем, отново да останем поразени: как така съветското културно пространство е могло да породи нещо толкова необичайно, ярко и извън времето, като творчеството на Андрей Битов.

Галина Юзефович

www.Medusa Project.SIA

Превод от руски Здравка Петрова

За автора

Из чуждата преса

Категории