Големият немски белетрист Кристоф Хайн (1944) e един от основните участници в Софийския международен литературен фестивал. Той е познат на българските читатели с творбите си „Чуждият приятел” (с второ издание под заглавието „Драконова кръв”), „Краят на Хорн” и „Тангото”. Последната му книга на български е романът „Щастливец с баща”, преведен от Любомир Илиев за издателство „Атлантис КЛ”. За тази творба Франкфуртер Алгемайне Цайтунг пише: „Голям роман от голям автор. Веднъж започнати, от тези страници няма откъсване до самия им край”, а според Ди Цайт, „Като истински хронист, Кристоф Хайн води повествованието си съвсем близо до действителността, но като блъска в каменоломната на собствената си биография, сгъстява десетки години германска история така, както малцина професионални историци могат да го направят”. Срещата с Кристоф Хайн ще бъде на 15 декември, събота, между 19 и 20 ч. в Мраморното фоайе на НДК.
– Немската вина и немското мълчание – с какво тези две теми ви притеглят към себе си? И къде чувствате, че казвате своята нова дума в третирането на този проблем?
– Това беше културен разлом, който светът никога не ще ни прости и който тегне над нас, германците, вече десетилетия. Следващите поколения го възприемат съобразно собствения си опит – както описвам и аз в „Щастливец с баща“ това наследено бреме.
– Как вие лично се справяте в своето собствено всекидневие с дюпоновците от романа – тези, които са приближени на властта при всеки режим?
– С ирония, с пренебрежителен присмех. Но в никакъв случай с ненавист или ожесточеност – емоции, които самия теб ще направят нещастен.
– Образът на училището се появява неведнъж във вашата белетристика. Пред какви предизвикателства е изправено образованието на младите хора днес по отношение на историческата и на литературната памет? Кога литературата и историята започват да съвпадат?
– И задачите, и предизвикателствата съществуват и днес. Следващите поколения трябва да се справят с тях. Или да ги премълчат и загърбят. В наши дни последното е тенденция в цяла Европа, включително в Германия – желанието да се тегли заключителна черта. Или, ако цитираме Ницше: „Това бях аз, казва паметта ми. Това не може да съм бил аз, казва гордостта ми и остава непреклонна. И в крайна сметка, паметта отстъпва.“
– “Щастливец с баща”, редом с всичко останало, показва, че високото образование на дядовците просветители не е застраховка срещу фашизоидността на внуците. Дали близо век по-късно европейските хуманисти отново не са беззащитни спрямо злото?
– Да. Много сполучливо забравяме. Много сполучливо изтикваме встрани. И никак не сме застраховани от повторение на историята.
– Приятел или враг на автора е автобиографизмът в съвременната проза? Какъв е вашият случай?
– Почти не използвам елементи от биографията си. Но всичките ми книги са изпълнени с автобиографичност. Това прави повествованието по-сетивно, по-пластично и по-реалистично.
– „Щастливец с баща“, „Труц“ и „Суматоха“ са три големи романа, написани от вас за извънредно кратко време. Нови три книги предстоят да излязат напролет. Има ли обяснение за тази ваша радваща продуктивност?
– Децата ми пораснаха и всяко е поело по своя път. Мога да работя 360 дни в годината. А когато не работя, се чувствам зле и съм в ужасно настроение. С други думи, работя толкова много от чист егоизъм.
Въпросите зададе Марин Бодаков
Превод от немски Любомир Илиев
3 декември 2018
