Разговор с историка Жерар Нуариел
Жерар Нуариел (1950) е историк, пионер в изследванията на историята на имиграцията във Франция. Обект на специален негов интерес е и работническата класа. Прави множество интердисциплинарни проучвания, най-вече социоисторически. Работи във Висшето училище за социални науки в Париж (EHESS).
– На какво, според вас, се дължи оригиналността на движението на „жълтите жилетки” в контекста на историята на народните съпротивителни движения, на които сте посветили последната си книга[1]?
– В тази книга се опитах да покажа, че не можем да разберем историята на народните съпротивителни движения, ако се задоволяваме само с наблюдение на преките участници в тях. Народното движение представлява социална връзка, която винаги включва голям брой действащи лица.
Трябва да се вземат предвид хората, които са инициирали създаването на движението, лицата, които координират действията му, онези, които се явяват говорители на другарите си, а също и коментаторите, които извличат „поуките от конфликта”. С други думи, за да разберем наистина какво се случва с движението на „жълтите жилетки”, трябва да разгледаме всички звена по веригата. Ще започна от края, като кажа няколко думи за коментаторите.
В този случай, като се има предвид, че социалният конфликт още със зараждането си се изплъзна от организациите, които обикновено се нагърбват да защитават исканията на гражданите, особено многобройни са изказванията на онези, които аз наричам „професионални публични гласове”. Новото в тази колективна борба ги кара да свържат непознатото с известното, в резултат на което са и многото исторически сравнения, които ни заляха.
Консерваторите, като Ерик Земур[2], видяха в движението на „жълтите жилетки” нова жакерия[3]. Протестиращите в пенсия, като Даниел Кон-Бендит, го заклеймиха като форма на пужадизъм[4].
От другата страна на спектъра са онези, които подчертават, че идват от народа с цел да се представят като легитимен глас на социалните движения. Сред тях са и такива, като философите Мишел Онфре или Жан-Клод Мишеа, които се снабдиха с „жълти жилетки”, за да подхранят неспиращите си критики срещу елитите от Sciences Po[5] или от Normale Sup[6]. Така движението на „жълтите жилетки”, което героично се бори срещу всякакъв вид потисници, се превърна в достоен наследник на санкюлотите и комунарите.
– Основателно ли е движението на „жълтите жилетки” да се сравнява с жакерията или с пужадизма?
– Всъщност, нито една от тези исторически препратки не е достатъчно обоснована. Да говорим за жакерията, свързвайки я с движението на „жълтите жилетки”, е едновременно анахронизъм и обида. Първото голямо социално движение, наречено жакерия, се сформира в средата на XIV век, когато селяните от Ил дьо Франс се разбунтуват срещу господарите си. Основният писмен източник, който в продължение на векове подхранва пренебрежителното отношение към тези народни въстания, принадлежи на историка Жан Фроасар, известен като летописеца на силните на деня. Документът е създаден през 60-те години на XIV век и може да се прочете в прочутите „Хроники” на Фроасар.
„Тези зли хора, събрали се без водач и без бойни доспехи, крадяха и горяха всичко. Те убиваха без милост и жал, като бесни кучета”. С понятието „жакерия” се описва съпротивата на селяните, които елитът нарича „жаковците”. Това е нарицателно, изпълнено с презрение, идващо от израза „да се правиш на Жак”, под което се разбира – „да се държиш като непохватен, тъп селянин”.
Но жакерията от 1358 година няма нищо общо с актуалните социални битки. Тя е отчаян бунт на сиромаси, докарани до пълно изтощение и умиращи от глад. Всичко това се случва в контекста на Стогодишната война и Черната чума. По онова време социалните движения са локализирани и не могат да се разпространят на територията на цялата страна, тъй като важните съобщения се предават от уста на уста между бунтовниците и това е единственият възможен начин на комуникация.
Онова, което наистина е ново при движението на „жълтите жилетки”, е националното измерение на мобилизацията, за която казват, че е спонтанна. Това е протест, който се развива едновременно на територията на цяла Франция (включително и в отвъдморските страни и територии), но с много малко участници на местно ниво. В „деня за действие” – 17 ноември – се събраха общо по-малко от 300 000 души, което е скромен резултат в сравнение с други народни прояви. Но 300 000 души е общият брой на участниците, събрали се в хиляди отделни групови действия, разпръснати на територията на цялата страна.
– Как можем да си обясним, че едно спонтанно движение, развило се без подкрепата на партии и синдикати, успя да се разпространи на територията на цялата страната?
– Много е говорено за ролята на социалните мрежи. Без съмнение, те са важни, за да може движението да започне. Фейсбук, Туитър и смартфоните разпространяват светкавични съобщения. Те в голяма степен заменят писмената кореспонденция, по-специално позивите и ангажирания печат; до този момент това бяха основните средства на активистките организации, с които да координират колективните си действия. Мигновеността на обмена на съобщения днес компенсира до някаква степен спонтанността на едновремешните взаимодействия лице в лице.
При все това, само социалните мрежи никога не биха могли да разгърнат движението на „жълтите жилетки” до такъв мащаб. „Дните за действие” – 17 и 24 ноември[7], бяха непрекъснато отразявани по 24-часовите информационни канали – от самото им начало, минута по минута, в директен ефир. В събота, на 24 ноември сутринта, журналистите бяха по-многобройни от „жълтите жилетки” на Шан-з-Елизе. Ако сравним тези дни на действие с онези на железопътните работници миналата пролет, незабавно ще видим разликата. Нито един от тях не беше отразяван непрекъснато, а същевременно зрителите бяха заливани от мнения на потребители, силно ядосани на стачкуващите заради спирането на влакове. Тази есен чухме много малко шофьори, които да са гневни на блокиращите улиците протестиращи.
Смятам, че движението на „жълтите жилетки” може да се сравни с начина, по който Еманюел Макрон бе избран за президент на Републиката – случи се също толкова изненадващо и не бе необходима политическа партия. Това са две илюстрации на новата демократична епоха, в която вече живеем; Бернар Манин я нарича „публична демокрация” в книгата си „Принцип на представителното управление”, издадена през 1995 г.
Точно както избирателите се произнасят в зависимост от актуалната оферта на политиците и все по-рядко се съобразяват с принципите за лоялност към дадена политическа партия, така днес и социалните движения изригват в зависимост от актуалните стечения на обстоятелствата и ситуацията.
Връщайки се назад в историята, ще си дадем сметка, че епохата на партиите и синдикалните съюзи продължава не много дълго, съвпадайки с времето, когато хората се свързват помежду си благодарение на писмената комуникация.
– „Денят за действие” – 24 ноември – мобилизира по-малко хора в сравнение с 17-и, но тогава се усети радикализация на движението, изразяваща се в желанието на „жълтите жилетки” да влязат в Елисейския дворец. Някои наблюдатели ги сравниха с протестиращите на 6 февруари 1934 г., които разтърсиха Републиката, опитвайки се по същия начин да нахлуят в Елисейския дворец. Имаме ли основание да направим подобна аналогия?
– Това сравнение изобщо не отговаря на историческата истина. През 30-те години на миналия век Франция е безкрайно по-жестока от днес. Протестиращите на 6 февруари 1934 г. са били много организирани, имали са подкрепата на десните партии, били са следвани от съюзи на ветерани, от крайнодесни формирования, включително от „Огнените кръстове”, функциониращи като паравоенни групировки. Тяхната цел, изрично заявена, е да свалят Републиката. Резултатът от репресията срещу демонстрацията им са16 загинали и около 1000 ранени. На 9 февруари при потушаването на контрадемонстрацията на левицата са убити 9 души. В дните за действие, определени от движението на „жълтите жилетки”, със сигурност е имало повече пострадали, но те не са били застреляни от полицейските части. Пострадали са в резултат на инциденти, възникнали при конфликти между онези хора, които блокират улиците, и тези, които заради тях не могат да се придвижат.
– И все пак, не наблюдаваме ли и днес отхвърляне действията на парламента, нещо характерно за 30-те години на XX век?
– Недоверието на народа по отношение действията на парламента е константна величина в нашата съвременна история. Категорично изразеното желание на „жълтите жилетки” да избегнат всяка възможност движението им да бъде използвано за политически цели е продължение на повтарящата се критика срещу доминиращата концепция за гражданство. Буржоазията винаги е подкрепяла делегирането на власт: „Гласувайте за нас и ние ще се погрижим за всичко”. Въпреки това, от началото на Френската революция, санкюлотите отхвърлят това изземване на властта, подкрепяйки популярната концепция за гражданството, произтичащо от прякото действие.
Една от положителните последици в резултат на новите технологии, задвижени от интернет, е, че те могат да възобновят тази практика на гражданска активност, улеснявайки прякото действие на гражданите. „Жълтите жилетки”, които блокират пътищата, противопоставяйки се на всяка форма на политическо яхване на протеста им, се вписват някак плахо в продължението на борбата на санкюлотите от 1792 –1794 годна, на войнствено настроените граждани от февруари 1848 година, на комунарите от 1870 –1871 година и на анархосиндикалистите от Бел епок. Когато този тип практикуване на гражданска активност от страна на народа успее да се развие, ставаме свидетели как в общественото пространство се появяват говорители, които социално са били обречени да останат в сянка.
Забележителното в движението на „жълтите жилетки” е техният разнороден профил и по-специално, големият брой жени, имайки предвид, че преди функцията на говорителите най-често е била запазена територия за мъжете. Лекотата, с която тези лидери на народа говорят пред камерите, е следствие на една двойна демократизация: покачване нивото на образование и разпространение на аудиовизуалните комуникационни технологии до всички слоеве на обществото.
Днешните елити напълно отричат това умение; нещо, което засилва усещането сред хората, че към тях се отнасят с презрение. Все още работниците представляват 20% от активното население, а никой от тях не е в парламента днес. Трябва да имаме предвид тази масова дискриминация, за да можем да разберем защо народът в такава степен отхвърля политиканството на политиците.
– При положение, че 24-часовите информационни новинарски канали изиграха толкова важна роля за развитието на движението, как да си обясним, че имаше журналисти, бити от „жълти жилетки”?
– Днес сме свидетели на нов епизод от вече древната борба на политици и журналисти, които искат да бъдат възприемани като истинските представители на народа. Разпространявайки изявленията на протестиращите, които обявяват, че не желаят синдикатите и партиите да яхват протеста им, медиите преследват собствената си цел – да премахнат посредническите фигури, за да може те да станат законните говорители на народните движения. Добра илюстрация на тази стратегия бе фактът, че журналисти публично си сложиха жълти жилетки преди демонстрацията на 17 ноември. Тази стратегия бе потвърдена и от коментарите, които човек можеше да чуе по 24-часовите новинарски канали. А те гласяха – този социален конфликт е „несрещано до момента движение на тихото мнозинство”.
Въпреки това, на 24 ноември беше разкрито противоречието, в което изпадат новите медии. За онези, които ги управляват, думата „народен” е синоним на аудитория. Подкрепата, която дадоха на „жълтите жилетки”, им предостави невероятна възможност – да направят така, че устройствата за измерване на аудиторията да гръмнат. Но за да държат аудиторията си в напрежение, 24-часовите новинарски канали са принудени непрекъснато да излъчват шоу, което кара журналистите да обръщат предимно внимание на инциденти и насилие.
В момента съществува един своеобразен съюз между хулиганите, които чупят, медиите и правителството. Той може да дискредитира движението, фокусирайки се върху „срамното” поведение на демонстрантите (както направи президентът на Републиката след протеста на 24 ноември). Ето защо, макар и да не са повече от стотина, вандалите винаги са главни герои в телевизионните репортажи. В резултат на това „жълтите жилетки” се почувстваха предадени от медиите, които първоначално ги подкрепяха. Това е причината за неприемливата агресия, на която станаха жертва някои журналисти, отразяващи събитията. Както виждаме, недоверието, което хората засвидетелстват към политиците, засяга и журналистите.
– Онези, които определят „жълтите жилетки” като „пужадисти”, подчертават тяхната основна претенция: да се премахнат новите данъци върху горивата. И движението, оглавявано от Пиер Пужад през 50-те години на миналия век, издига искания срещу данъчното облагане.
– И в това отношение смятам, че ако искаме да разберем Движението на „жълтите жилетки”, трябва да го разгледаме в дългосрочна перспектива. В историята на френския народ борбите срещу данъците винаги са играли изключително важна роля. Френската държава окончателно се консолидира в началото на XV век, когато Шарл VII въвежда постоянен кралски данък за цялото кралство. Оттогава отхвърлянето на данъците заема съществено място сред исканията, за които се бори народът. Но трябва да отбележим, че това неприемане на данъците е силно мотивирано от чувството за несправедливост, което движи народа – все пак, трябва да се има предвид, че преди Френската революция, „привилегированите” (аристокрацията и духовенството), които са и най-богатите, са били освободени от данъци.
Днес това усещане за данъчна несправедливост е отново много мощно, защото мнозинството от французите са убедени, че плащат данъци, за да обогатят допълнително малката каста на ултрабогатите, които се спасяват от данъчно облагане, като преместват капиталите си в зони – данъчни убежища.
Правилно бе отбелязано, че движението на „жълтите жилетки” е следствие от обедняването на обикновените хора и изчезването на обществените услуги в голям брой „периферни” зони. Въпреки това, трябва да избягваме да свеждаме стремежите на народа към чисто материални желания.
Едно от най-масовите неравенства, което ощетява обикновените хора, е свързано с публичното говорене.
През 70-те години на миналия век социологът Пиер Бурдийо обяснява защо профсъюзите по онова време са предпочитали да издигат искания за заплати – те са били принудени да намерят някакво по-общо понятие, в което да обединят множеството причини за страданието на народа. Ето защо говорителите на протестите от онова време казват: „Страдаме заради ниските си заплати”, вместо да кажат: „Всичко ни кара да страдаме”. Днес „жълтите жилетки” крещят: „Данъците ни измъчват”, вместо да кажат: „Всичко ни измъчва”. Достатъчно е да се вслушаме в разказите им, за да констатираме колко често използват изрази, описващи общо неразположение на духа. В един от репортажите, разпространен по BFM-TV на 17 ноември, репортерът иска да накара интервюираната да каже, че се бори срещу данъците. Тя обаче постоянно повтаря: „писна ни”, „до гуша ни дойде”, „омръзна ни”.
Но „да те боли навсякъде”, означава и да страдаш достойно. Ето защо, презрението към властимащите почти винаги присъства в големите народни битки и случаят с „жълтите жилетки” само потвърждава правилото. Чухме много коментари за това колко унизени се чувстват хората и видяхме как това усещане подхранва силното възмущение срещу Еманюел Макрон. „Предишния път каза, че сме пужадисти. Отидох да проверя значението на думата в речника. Но откъде се взе този смотаняк да ни обижда така?” Тези думи, изречени от шофьор на автобус, публикувани в Mediapart на 17 ноември, са много добра илюстрация за това как народът отхвърля властта.
– Как да си обясним факта, че недоволството се фокусира върху Еманюел Макрон?
– В заключението на книгата си анализирах как по време на кандидат-президентските избори Еманюел Макрон борави с историческите герои и факти в програмата си. С учудване констатирах, че в нея народните класи напълно отсъстват. В пантеона на великите мъже, чиито пример следва, са Наполеон, Жорж Клемансо, Де Гол, но не и Жан Жорес и Леон Блум.
Действително, повечето от нашите управляващи произхождат от по-висока социална класа, но преди да получат достъп до най-високия пост в държавата, са трупали дълъг политически опит. Това им е дало възможност да се отъркат и в хората от народа. Господин Макрон обаче стана президент без никакъв политически опит. Визията му за света, съдържаща се в програмата му, илюстрира етноцентризма на по-високата средна класа, който понякога граничи с наивност. И ако днес Макрон концентрира в себе си цялото отхвърляне на политическия елит от страна на народа, то причината е в дълбокото усещане за несправедливост – несправедливост в резултат на намаляването на данъците на супербогатите и същевременно по-сериозното данъчно облагане на хората с по-ниски доходи.
– В дните за действие чухме протестиращите да издигат расистки, хомофобски и сексистки лозунги. Това накара някои наблюдатели да направят извода, че движението на „жълтите жилетки” е манипулирано от крайната десницата. Какво е вашето мнение по въпроса?
– С цялото ми уважение към историците и социолозите, идеализиращи народните съпротивителни движения, трябва да призная, че народът винаги е бил разкъсван от противоречиви тенденции и вътрешни игри за господство.
Изявленията и поведенията, за които вие говорите, са често срещани при движения, които не са придружавани от активисти, способни да набелязват колективна стратегия и да изразяват народното недоволство на езика на класовата борба. Издадох книга за жестокото избиване на италианци в Ег Морт през 1893 г. В нея описвам как спонтанно организиралото се движение на френски безработни (така наречените „скитници”) се изражда до степен те да извършат погром срещу сезонните работници от италианския регион Пиемонт, дошли да изкарат хляба си в местните солници.
Убеден съм, че ако през 1936 година съществуваха 24-часови новинарски канали и смартфони, журналистите щяха да могат да запишат ксенофобските или расистки изказвания по време на стачките. Не трябва да забравяме, че голяма част от работниците, които през май-юни 1936 година гласуваха за Народния фронт, след това подкрепиха Френската народна партия на Жак Дорио – една крайно дясна формация.
– Как, според вас, може да се развие това движение?
– Една от силно положителните страни на това движение е, че поставя социалния въпрос в центъра на политическата игра. Получава се така, че мъже и жени с най-различни мнения и от всякакви среди участват в една обща борба. Символиката на жълтата жилетка е много интересна. Тя дава обща идентичност на много различни хора, идентичност, напомняща за изпадналия в беда народ, катастрофирал насред пътя[8].
Сигурно е обаче, че ако движението продължи да съществува и стане постоянно, различните, та дори противоположни гледни точки, които съжителстват днес в него, ще стават все по-видими.
В действителност, борбата срещу данъците на „жълтите жилетки” може да се интерпретира в два много различни ключа. Първото тълкуване е либерално: „жълтите жилетки” отхвърлят данъка в името на свободата на стопанската инициатива. При второто – напротив – идеята е, че те се борят срещу неравенствата в данъчното облагане, обявявайки се за преразпределение на публичните финанси в полза на крайно нуждаещите се.
Движението се сблъсква и с още един сериозен проблем – представителството. Многобройните „жълти жилетки”, интервюирани в медиите, обявяваха себе си за говорители на Франция от дълбините – онази Франция, чийто глас никога не се чува. Идвайки от средите на народа, те някак непохватно излязоха изпод сенките. Животът им се обърна с главата надолу, а те бяха оценявани от многото журналисти, които ги интервюираха или снимаха.
Много от тях, когато движението излъчи свои постоянни говорители, ще потънат обратно в анонимност. Това рискува да отслаби едно съществено измерение на борбата, а именно – участието на народа. Причината е, че има сериозна вероятност тези негови говорители да дойдат от средната класа. От онези социални кръгове, които с по-голяма лекота се изказват публично и по-лесно структурират колективните действия.
Разговора води Никола Трюон
Льо Монд, 27 ноември 2018
Превод от френски Иван Николов
–-
[1] Une histoire populaire de la France. De la guerre de Cent Ans à nos jours (Agone, 832 p., 28 euros) „Народната история на Франция. От Стогодишната война до наши дни”.
[2] Ерик Земур (1958) – писател и журналист, една от емблематичните фигури на дясната публицистика, най-често коментиращ политическите проблеми на страниците на вестник „Фигаро”.
[3] Жакерия – масово селско въстание в Средновековна Франция, избухнало през 1358 година, терминът се използва за назоваване на масовите селски бунтове.
[4] Пужадизъм – по името на политика Пиер Пужад, политическо и синдикално движение във Франция (1953 – 1958), изразяващо страховете на дребните търговци и занаятчиите от промените в търговията и производството: супермаркетите и пр.
[5] Sciences Po – авторитетен университет с програма за международни изследвания в Париж. Седем от последните осем президенти на Франция са учили в него.
[6] Normale Sup – Екол нормал (École normale supérieure) – елитно висше училище в Париж; негови възпитаници са Анри Бергсон и Мишел Фуко.
[7] Освен тези, засега има още два „дни за действие”: 1 и 9 декември.
[8] Жълтата светлоотразителна жилетка е един от задължителните аксесоари в оборудването на всеки автомобил.