С Роджър Балън се срещам в деня преди откриването на софийската му изложба в „Квадрат 500“. В момента негови снимки от 7 серии, заснети от 80-те години досега, могат да бъдат видени и в Пловдив в Градската художествена галерия. Паралелните изложби са всъщност една голяма ретроспектива и носят заглавието „Архетипи“. Архетипите наистина са обединяващ мотив в сюрреалистичните фотографии на Балън, в които се смесват инсталация, графика и скулптура. Подготвила съм дълъг списък с въпроси, но американският фотограф, който от 80-те години работи в ЮАР, има друга представа за интервюто. Кани ме да обиколим вече подредената изложба и докато успея да попитам нещо, дръпва записващото устройство от ръката ми и ме повежда, ръкомахайки из ехтящата Зала 19 на Квадрат 500:
– За да наречем нещо пълна ретроспектива, то трябва да започва от самото начало. Винаги е трудно да прецениш кога е започнала кариерата ти. С първата снимка, която си направил на 5 години? Или с първата ти добра снимка? С първия ти собствен апарат? Финал би трябвало да е последната добра снимка, която си правил, но това не е практично от гледна точка на изложбите. Тук виждаме добре подбрано разнообразие от снимките ми през годините. Мисля, че ще даде на публиката ясна представа за естетиката ми и за това как тя се е развила между 1982 г. и 2015 г.
Миналата година издадох ретроспективна си книга, озаглавена „Ballenesque“. Най-добрият начин да оценим изложбата тук е да покажем как моят стил, тъй наречения стил „Баланеск”, се развива от някак документалното в серията Dorps (в ЮАР тази дума означава малко градче или село) към появата на Asylum of the Birds (Убежище на птиците), където ясно се вижда какво е типично за естетиката ми, която интегрира фотография, рисуване, скулптура и инсталация. Все пак, за да бъдат разбрани творбите ми, трябва да бъдат възприемани именно като фотографии. А най-важното във фотографията, според мен, е начинът, по който спира времето. Нито едно друго изкуство не го може. Същността на фотографията е да уловиш един момент. Във всяка снимка има нещо, което се случва в момента и остава финализирано в един отрязък, по-кратък от изстрел. Но снимките тук са заснети със скоростта на куршум – 1/500 от секундата. Това замразява времето. Ако имам късмет в този процес, може и да кристализирам нещо, което живее отвъд момента. А това е определението за добра творба. Такава, която остава отвъд момента…
Роджър Балън, Twirling Wires, 2001
– Мислите ли, че тази ретроспектива показва втората ви кариера във фотографията? Можем ли да говорим за две отделни фотографски кариери във вашия случай?
– Всеки от проектите, с които съм се захващал през годините, е като една планина. Успея ли да се изкача до върха й, виждам следващата. Всеки проект надгражда предишния. Ако не успее, тогава се чувствам разочарован. Винаги съм имам за цел да разширявам естетиката си, да разширявам фотографските си похвати. Това е предизвикателството. И, в крайна сметка, какво е фотографията? Какво е изкуството? Отражение на това, което си ти. А ти се променяш с времето и трябва да намериш средства да се справиш със собствените си промени. Нещо, което ще ти помогне да подредиш наново парчетата от пъзела.
Та, донякъде сте права за двете кариери. Но, бих казал, че разделителната линия е между две различни концепции, две големи серии, ако може така да ги наречем. Първата е от края на 60-те до 1994 г. Снимките ми тогава бяха по-скоро документални. От 1995 г. – 1996 г. вече не можем изобщо да говорим за документация. Вече говорим за трансформирането на околния свят в нещо друго.
„Разбирате ли всичко? Разбираем ли е английският ми?“, пита Балън. Явно изглеждам притеснена. Ситуацията е малко странна, признавам. Свикнала съм аз да държа записващото устройство, да задавам въпросите, да контролирам интервюто, но изведнъж не ми се ще да се намесвам.
За поколението ми първата асоциация с името Роджър Балън е южноафриканската хип-хоп група „Ди Антвоорт”. Балън има решаваща роля във визуалната им идентичност – режисира най-известните им клипове, често ги използва за модели, току-що е завършил с тях пълнометражен музикален филм. Твърди, че сътрудничеството било изключително ползотворно и за двете страни, но няма интерес към музиката им и към целия им субкултурен багаж. Като вдъхновения обикновено цитира Бекет и Кафка. Гледайки зацапаните лица, олющените стени, бедността, тревожното усещане, което струи от някои от снимките му, аз обаче първо се сетих за книгите на Дж.М. Кутси, чиито описания на живота в Южна Африка са лепкави, смущаващи и безплътни като кошмари. Дали това е типичната естетика в тази страна с бурна история?
– Първо, Кутси е страхотен писател, който също се занимава с аспектите на човешката същност. Може да кажете, че снимките ми напомнят и на Бекет заради абсурдната нишка, на Пинтър, Йонеско. Сигурно и Кафка. Това са все творци, които се занимават с подсъзнателния аспект от човешкото поведение. С това как хората не винаги успяват да се приемат такива, каквито са, с абсурдността на човешкото съществуване. Подобна нишка минава през творбите ми. Но когато някой говори за изкуство, трябва малко да внимава, защото тук имаме изложба със снимки от 1982 г. до 2015 г. По-старите ми работи често са портрети, а в много от новите почти няма човешко присъствие. Освен абсурдът, присъства сюрреализмът, ар брют, има и хумор. Зрителят трябва да осмисли как работата ми се е променила през годините. Със сигурност по-ранните ми снимки рефлектират върху ситуацията в Южна Африка. Мисля, че и двамата с Кутси променихме артистичния си подход в последните 15 години. Той се премести в Австралия. Неговите нови творби са много по-фокусирани върху човешката същност, сърцевината на това, което наричаме човек, човешката абсурдност, човешкия театър, а вече не толкова върху Южна Африка. Чудя се дали и аз щях да правя същите фотографии, ако живеех другаде.
– Защо избирате да снимате основно чернобели снимки? Можем ли да разчетем това като коментар за политическата ситуация в ЮАР? И също, не мога да не отбележа, че повечето хора на снимките ви са бели…
– Започнах с чернобели фотографии още в Америка. Тогава това беше правилото в жанра. През 60-те и 70-те, когато започнах да снимам, нито един сериозен фотограф не работеше в цвят. Права сте, че няма много чернокожи на снимките ми. Не бих се поколебал да характеризирам снимките си като не културни или не политически по тема. Твърдя, че подходът ми цял живот е бил психологически. Затова тези снимки въздействат. Защото по един или друг начин говорят на подсъзнателно ниво. Карат ни да се съмняваме в съществуването си. Предизвикват тревожност.
– Може би и защото тематизират бедността…
– Не става въпрос за бедността. Ако видите как живеят моделите ми в ЮАР, ще се уверите, че те са по-добре от 80% от населението. Тези хора не живеят в бедност. Имат дом, течаща вода, ток, канализация, а голяма част от населението няма и това. Не става дума за бедност, а за състоянието на маргинализация, за неспособността им да се справят с обкръжаващата ги реалност. Това е част от метафората в снимките ми – хората се опитват да ги възприемат като политически, но междувременно те на подсъзнателно ниво говорят за един свят на срив, хаос, непреодолим абсурд. А това е същността на човешкия живот. Днес повечето хора, които гледат тези снимки, нищо не знаят за Южна Африка, никога не са били там и въпреки това снимките им говорят.
– А това правдив образ на Южна Африка ли е?
– Не. Няма правдиви образи на Южна Африка. Няма личен правдив образ. Няма начин да видиш реалността само от една гледна точка. Тя е многоизмерна. И ние не разбираме по-голямата част от реалността. Това тук е гледището на Роджър Балън. Собственият му опит през окото на апарата, основно чрез снимки от ЮАР. Това е трансформация на физическата реалност през съзнанието на Роджър Балън. Това виждате. Ни повече, ни по-малко. Дори да работим рамо до рамо, и за милион години няма начин да направим еднакви снимки. Това не разбират хората за фотографията. Разбират го, когато става дума за живопис, но не и за фотография.
– В снимките ви винаги има нещо счупено и зацапано. Защо несъвършенството е толкова важно?
– Първо, нищо не е перфектно. После, ако погледнете западната култура, защото ние тук говорим за африканската, но западната култура е много невротизирана на тема ред… Западняците не понасят мръсотия и безредие. На запад всеки има зелена морава. Стените на всички са белосани. Всички слагат вратовръзки за работа. Всички се притесняват, когато някой политик каже нещо, което твърде много напомня за истината. Създават този очевиден, повърхностен ред. И когато нещата се объркат, понеже те винаги могат да се объркат в техните лични, политически или социални животи, когато редът се срине, хората стават много тревожни. Моите работи рефлектират върху аспекта за безредието. А безредието управлява, не редът, защото накрая то ще победи. Ще умрем. Нямаме идея как ще умрем или дори как ще спим довечера. Нямаме идея как ще се чувстваме утре – всичко важно в собствения ни живот е свързано с безредието. Понеже нямаме контрол, а мислим, че имаме. Когато се замислиш за това, се изнервяш, тревожиш се, сънуваш кошмари. Ако някой говори за смърт или за нещо лошо, над което нямаш контрол, започваш да се притесняваш. Това е една от причините тези снимки да въздействат. Понеже представят света в безредие и срив. А те управляват съзнанието. Подсъзнателно разбираме това. И тогава хората започват да говорят за политическата ситуация в Южна Африка, защото ги е страх. Искат да са сигурни, че не става дума за техния живот. Това е начинът им да се защитят от снимките ми. А всъщност, всичко е в главата ти. Това е твоето подсъзнание.
– Завършили сте и психология. Работили ли сте някога като психоаналитик?
– Не, но 25 години бях геолог. За мен двете са едно и също. Психологията търси път към вътрешността на съзнанието. Геологията – към вътрешността на планетата. И в двата случая сондираш. И когато сондираш земята, достигаш първичното. Стигнеш ли до подсъзнателното, сондираш първичното съзнание, което те управлява. Първичното съзнание контролира нас и света. Това притеснява хората. Иска им се да мислят, че човешките същества са добри и мили като вид, че ще преодолеят проблемите си. Изпитват тревожност, когато чуят, че това може и да не е възможно.
13 ноември 2018