На 40-ия международен кинофестивал в Кайро (20 – 29 ноември 2018) в залата на Операта, където се провеждат основните прожекции, във фоайето и ресторанта на луксозния хотел “Semiramis Intercontinental” или в минибуса – совалка из задръстения трафик на милионния град, се откроява фигурата на среден на ръст, слаб мъж, с очила и набраздено лице. В обичайната фестивална суетня и шумотевица той е някак прибран в себе си, но не изолиран или отчужден, внимателен към съпругата си и грижлив към двете деца (най-малките от общо осем). И винаги деликатно усмихнат.
Така видях отблизо и се запознах с един от най-изявените и талантливи съвременни европейски режисьори, датчанина Биле Аугуст. И 10 дни се оказахме в постоянно общуване поради съвпадащата програма: той като председател на главното фестивално жури, аз като симетричен председател на журито на ФИПРЕССИ (международната критика).
Роден е на 9 ноември 1948 година в Бреде, Дания. Учи фотография в Стокхолм, после кино в Датското филмово училище.
Във филмографията си има 31 заглавия като режисьор, на 13 от които е и сценарист – но не на всички свои филми, защото винаги е залагал на добрата, солидна литература като основа за бъдещото екранно произведение. Сред най-известните му филми са „Къщата на духовете“ (1993), „Ерусалим“ (1996), „Клетниците“ (1998). Но над всички блестят „Пеле завоевателят“ (1987, „Златна палма“ и „Оскар“) и „Най-добри намерения“ (1992, втора „Златна палма“) по сценарий на Ингмар Бергман (биографична драма със сюжет от живота на родителите му).
В Кайро Биле Аугуст проведе майсторски клас, като в разговора участваха студенти, млади кинематографисти, акредитирани журналисти. Модератор бе ливанският кинокритик Мохамед Роуда.
– Много често във филмите ви природата не просто присъства, но й е отредено важно място в разказа. Вие с какво натоварвате природата и какво очаквате от нея?
– Природата е част от северната култура, предизвиква респект, но и меланхолия. На нейния фон се разказват добре различни сюжети. Затова природата присъства, натоварена с подобни художествени задачи не само при мен, но и в много филми на редица скандинавски режисьори.
– А какво е да си режисьор?
– Режисьорът е преди всичко разказвач на истории, тоест, това е умението да разказваш сюжети за отношенията между хората, като използваш изображението, да градиш разказ чрез визуален наратив. Затова не ме интересува чистото жанрово кино (екшъни, уестърни и т.н.) Разказването на сюжети и умението да изграждаш характери и чрез тях да кажеш нещо на хората – това е същината на режисьорската професия. А за да бъде убедителен разказвач, да прониква в психиката на изгражданите персонажи и чрез тях да поднася прозрения за човекознанието, режисьорът, освен безупречен професионалист, трябва да има и „трето око“, с което да вижда повече от героите на екрана и от зрителите в залата.
– Много млад правите първия си филм. Как стигнахте до киното?
– Открай време обичам да разказвам истории. Когато тръгнах на училище, имахме часове, в които гледахме филми: уестърни, криминалета, комедии. Но един ден, поради някаква грешка, ни показаха „Пътят“ (1954) на Федерико Фелини. Така разбрах, че има и друго кино. Ако имате трудно детство или изобщо труден живот, киното ви освобождава мисленето и ви помага за възприемането на света. Започнах да пиша кратки разкази още като дете. Те ми помагаха, особено след като почина майка ми и за баща ми бе трудно да се справя сам. По-късно винаги се интересувах от изображението, занимаваше ме фотографията, имах един учител, който ме поощряваше в тази насока. След време, вече като фотограф и оператор, написах сценарий. Така преминах в друг свят и реших да бъда режисьор. Винаги съм искал да правя филми за отношенията между хората. Случвало се е да ме канят да правя филми с друга насоченост, но те никога не са ме привличали. За да правиш филм като режисьор, трябва да знаеш много други неща за човека, за актьорите, за изграждането на тяхната вътрешна психологическа нагласа, та да бъдат други хора пред камерата.
– Големите награди помогнаха ли ви за следващите проекти?
– Да, улесниха ме, станах международно известен, а това помага.
– Старото, класическо датско кино има солидни традиции. То повлия ли ви?
– Да, разбира се, по някакъв начин аз съм свързан с тази школа. Но повече бях повлиян от Новата френска вълна, от режисьор като Франсоа Трюфо и от други силни образци и автори. Бих споменал още Милош Форман и Франсис Форд Копола. Доброто американско кино е най-силното доказателство за онова режисьорско умение, което те наричат story telling.
– А вие с какъв филм бихте искали да изразите най-точно себе си?
– С драма, но разказана по филмов начин, със силни и въздействащи кинематографични средства.
– Вие ли предлагате свои идеи или продуцентите ви подсказват сюжети?
– Мои са и сюжетите, и идеите, които искам да разработя във филма. Такъв е и случаят с „Пеле завоевателят“ – една история за обичта между баща и син. Сюжет за шведски емигранти в Дания през ХIХ век – тогава те са били третирани почти като роби. Когато „Пеле“ тръгна по екраните, неочаквано ми се обади Ингмар Бергман, за да ме поздрави. Това ме изненада и зарадва, но стъписването ми последва само след миг, когато каза, че е гледал филма пет пъти! И ми предложи сценария за „Най-добри намерения“. После работихме заедно върху текста почти 3 месеца.
– Темата за емигрантите е особено актуална и дори всеобща днес.
– Съдбата на емигрантите винаги ме е интересувала, защото е много драматична. Това е комплексна тема, която фокусира много паралелни подтеми за психологическата природа и екзистенциалните нагласи на човека в екстремни обстоятелства.
– Оригиналното заглавие на новия ви филм е “Lykke-Per” (2018), а в международно разпространение е “Fortunate Man” („Късметлия”). Той също разказва за мигранти.
– Да, в известен смисъл. Прецених, че новото международно заглавие ще е по-универсално, по-близо до посланието на филма и ще го прави по-разбираем и комуникативен. Сюжетът е за млад амбициозен мъж от края на ХІХ век, християнин от западна Дания, който отива в Копенхаген да учи инженерство и там попада в интелектуалната среда на заможно еврейско семейство. Сценарият е по романа на датския нобелов лауреат Хенрик Понтопидан, публикуван през 1904 година, а сто години по-късно, през 2004, бе официално обявен като част от датския културен канон. Исках да се обърна към младото поколение с разсъждения за истинската същност на човешкия живот.
– Могат ли неанглоезични европейски актьори да играят успешно в международни филми?
– Езикът не може да е бариера при добрите актьори. Но за много европейски актьори по-голям проблем е не езикът, а различията в културите. Европейските актьори в САЩ, например, са изправени пред големи трудности, защото смятат, че от тях се очаква да играят характери-клишета, а за това пречат други предпоставки, не езикът. Прекарах много време в Холивуд през периода 1993-1999, когато в продуцентската компания на Джордж Лукас правих няколко епизода от сериала „Приключенията на младия Индиана Джоунс“ заедно с режисьорите Майкъл Шулц и Майк Нюел. Тогава разбрах, че там могат да се правят много пари и слава, но че това не е правилното място за моите филми. В Холивуд има много некомпетентни хора, особено сред продуцентите от „втория ешелон“. Във всяко студио има такива некомпетентни хора, които не помагат, а пречат.
– Младите режисьори в Египет и изобщо в арабския свят искат да правят добро кино, а за това трябва да знаят и каква е разликата между европейското и американското кино.
– За всяко добро кино основата е качествената литература. При европейското кино тя носи плюсове, но това не е достатъчно. Затова европейското кино може да се научи от американското да разказва сюжети – онова умение story telling, за което стана дума. Не да се илюстрира литературен сюжет, а да се разказва филмов.
– Между 2001 и 2013 година имате по-малко филми, нещо като период на мълчание. Това криза ли беше?
– Тъкмо по онова време писах статия за Бах, който в един период от живота си губи вътрешната потребност да композира нови произведения, но после преодолява този момент. Без да се сравнявам по никакъв начин с него, и аз имах подобен период, но все пак правех някои неща за телевизията.
– Сега, като председател на главното жури, гледате основния конкурс от 16 филма. Сред тях има само един египетски – „Екстериор. Нощ“ на Ахмад Абдала Ел Сайед. Остава ли ви време за други арабски филми в натоварените фестивални дни?
– Не, за съжаление. Не познавам добре арабското кино, може би сега Netflix ще отвори такава възможност за улеснено общуване с киното от целия свят. Стрийминг телевизията подсказва много подобни очаквания. Netflix реинвестира доста пари от печалбата си в производство на много нови филми.
– Вие вероятно сте първият европейски режисьор, който изразява оптимизъм по отношение на Netflix, и един от малкото, които проявяват търпимост и дори положително отношение към мощното навлизане на този нов гигант във филмовата индустрия.
– Предпочитам филмовата прожекция в киносалон. Правя филми за киноразпространение, но реалността ни принуждава да се съобразяваме с очевидните промени. Техническото качество на малкия екран вече е много по-добро – и като реални размери, и като визуално усъвършенстване.
– Но при гледане на филми през стрийминг платформите се губи комуникацията между зрителите в общия киносалон. От това не страда ли магията на киното?
– Гледането и възприемането на филма все пак е много личен момент, то зависи на първо място от много индивидуални психологически качества, а не толкова от технологичните параметри. Затова добрият филм, който има какво да каже на зрителите, ще намери път към тях, независимо от медийните условности.
– Отделяте ли съдържанието на филма от неговата визуална енергия на екрана?
– Не, разбира се, това е невъзможно и безполезно. Всичко най-важно и основно е в разказването на истории, чрез тях може да се каже всичко на зрителите. Но сюжетът не може да се отдели от визуалния синтез на екрана. Двата компонента са неделими. Например, китайските филми ми казват много непознати неща за тяхната стара и съвременна култура, както пък италианските – за тяхното общество, за всекидневието на хората и обичайните им вълнения. Но и в двата случая сюжетът е поднесен чрез визуалната стилистика на специфичния им културен код.
– Как работите с актьорите?
– Прекарвам много време с актьорите, за да усетя достоверно нагласата им. Тогава мога да искам от тях максимума на потенциала им с оглед конкретната роля, която изпълняват. В началото всеки филм е като ваше малко бебе – обичате го и искате да му дадете най-доброто още при писането на сценария. Но най-важният момент за мен е онова необяснимо, интуитивно усещане за професионално удовлетворение, когато актьорът пред камерата ражда образа. Този миг за мен е много по-ценен от всички евентуални награди и отличия.
– Защо малко актьори стават добри режисьори?
– Актьорът е посланик на един характер. А съвсем друго е да разказваш сюжет и да внушаваш идеи.
– Професионалните ви ангажименти в момента?
– През март следващата година трябва да завърша телевизионен минисериал (4 епизода) по филмовия сюжет на “Fortunate Man”. А след това започвам работа по новия си проект за игрален филм „Императорът на мечтите. Джани Версаче“ – биографичен разказ за знаменития италиански моден дизайнер, убит през 1997 година в Маями Бийч най-вероятно поради хомосексуална ревност. Имам и друг проект, който е в предварителна подготовка – „Тяхната лична война“, със сюжет от 1914 година в навечерието на Първата световна война. Така че, не се оплаквам от безделие.
P.S. Последните думи са изречени с обичайната деликатна усмивка.
Разговора води Божидар Манов
Кайро, ноември 2018 г.
