На фона на вековната европейска практика в областта на създаването на частни колекции от произведения на изкуството, може да се каже, че България тепърва прохожда и има доста да наваксва и учи. Като се започне от самоосмислянето на самите колекционери и тяхната дейност, мине се през необходимостта от създаването на структури и установяването на отношения (личностни, общностни, частно-институционални) и се стигне до нужните поправки в закона. Отделните колекционери действат, следвайки вътрешния си глас – влагат емоция, средства и време и (в някои случаи) създават ценни сбирки. Механизмът се движи според съществуващите условия, докато в един момент колекционерът не напусне този свят. В преобладаващата част от случаите съдбата на сбирките не е уредена приживе и, за съжаление, някои ценни колекции се разпиляват, разпродават се и следите на редица стойностни произведения се губят. Има, разбира се, и добри примери, когато бъдещето на някои сбирки (цялостно или части от тях) е уредено своевременно чрез дарителски жест и те остават достъпни за публиката в специално предоставени за целта сгради или като част от фонда на музеи, но тези примери са изключително редки.
Трябва отново да се подчертае, че дейността на един колекционер, когато тя е осъзната като мисия, е и голяма отговорност. Защото в много от случаите при българските колекции става въпрос за съхранение на национални ценности. И тук изборът е дали ще пазиш нещо само за себе си или ще бъдеш достатъчно щедър да го споделиш и с други; дали ще оставиш съдбата на колекцията си на произвола или ще направиш необходимото, за да уредиш съществуването и живота й в перспектива.
Какво се случва с българските колекции
От гледна точка на историята, колекциите, създавани на територията на България, рядко имат щастлива съдба. Монархическите сбирки (сред които като най-стойностна се определя тази на княз Фердинанд) са в голямата си част разпилени, а едва отделни произведения се вливат в държавните музеи. Колекциите на висши държавни служители, политици, търговци и индустриалци, създавани преди 9 септември 1944 г., като тези на Иван Евстратиев Гешов (1849-1924), Григор Василев (1883-1942) или Георги Личев, са унищожени при бомбардировките, изнесени са зад граница, разпродадени са в страната или са в неизвестност. Малка част от тях попадат в Националната художествена галерия или обогатяват фондовете на някои провинциални галерии, като историята на тяхното притежаване е сякаш изтрита.
След 1944 г., по-скоро като прецедент, колекции създават хора, които са част от политическия и административен елит или са приближени до него. Такива колекции обикновено остават затворени в дома (вилата, резиденцията) на колекционера и не са обществено достъпни. Сбирки създават и представители на културната сфера – писатели, художници, журналисти, изкуствоведи, научни работници и др. Факт е, че до 1989 са създадени някои от най-стойностните и последователно изградени колекции в България, като най-ценни сред тях са тези на Богомил Райнов, Светлин Русев и Боян Радев, допълнени от Стоян Ц. Даскалов, Евтим Томов, Иван Деянов, Александър Лилов, Атанас Божков, Иван Радев, Георги Йорданов, Атанас Кръстев (Начо Културата) и др. Някои колекции продължават да се развиват и в наши дни, като тези на Боян Радев и Светлин Русев (до май т.г.). Повечето потъват в небитието. Малко преди смъртта си, например, по различни причини, Богомил Райнов започва да продава отделни произведения от своята колекция, наброявала повече от 2000 единици (графика, платна, скулптура, книги с гравюри, африканска пластика, мебели и т.н.). Днес малка част се съхранява от неговите наследници, но повечето произведения са разпродадени. Подобна е съдбата и на колекциите на Атанас Божков, Иван Радев, Стоян Ц. Даскалов…
Дарителските жестове в полза на държавата като цяло са рядка практика. Едно дарение от произведения на изкуството като че ли е по-скоро в тежест, отваряйки нуждата от нови средства и пространства за съхранение и поддръжка. Фондохранилищата на повечето музеи в столицата и страната са в лошо състояние. В резултат, самите колекционери се съмняват, че държавата би била добър стопанин, и се въздържат от дарения.
Преди 1989 г. са правени най-мащабни колекционерски дарения. През 1962 г. художникът Евтим Томов предава безвъзмездно 120 български щампи от колекцията си на Димитровград, с което се поставя началото на местната картинна галерия. През 1982 г. адвокатът-колекционер Тотю Гъбенски прави дарение на град Трявна, допълнено по-късно и от други членове на неговото семейство, което възлиза общо на повече от 700 картини и графики на български и чуждестранни художници. Дълго време колекцията е в постоянна експозиция. Днес части от нея се показват временно в галерия „Гъбенски“ в Трявна и в пътуващи изложби. През 1982 г. роднини на колекционера Иван Деянов по негова воля даряват на град Панагюрище колекцията му, състояща се от над 3000 предмета, близо 500 от които са произведения на изкуството – повечето днес са на склад, едва малка част са в експозиция, но поне е направен опис. През 1984 г. художникът Светлин Русев дарява голяма част от колекцията си на родния си град Плевен (повече от 350 произведения, към които през 1999 г. са допълнени още 82) – днес това е най-пълно представеното дарение, като произведенията са изложени в разгърната експозиция на няколко етажа, но не и без усилията на самия колекционер, който помага за преодоляването на различни неуредици през годините. През 1987 г. Богомил Райнов дарява над 300 графики на европейски художници на град Сливен, издаден е и каталог. Дарението е част от ХГ „Димитър Добрович“ и е показано частично в експозицията „Западноевропейска графика XIX-XX век“ в Узуновата къща. Художникът Иван Радев прави дарение от сбирката си на град Шумен, което обаче след 1989 г. е върнато и той с огорчение го прибира.
Съществуват случаи, когато колекционери приживе уреждат постоянни експозиции от колекциите си (но не с трайно регламентиран статут) или определят какъв да е животът им след тяхната кончина. Тук може да се спомене желанието на Атанас Кръстев (Начо Културата) след неговата смърт колекцията му да остане за неговите наследници със задължително условие: да не се продава нищо, да бъде открита за всекиго, който желае да я види. Така и става – още през 2003, след реставрация, домът му в Стария град в Пловдив е превърнат в музей. Там могат да се видят платна и малки пластики, събирани от него през годините. През 2005 г. Светлин Русев създава собствена експозиционна структура (но без официален статут на музей) в своето ателие на ул. „Врабча“ в София, където подрежда представителна част от колекцията си (българско и международно изкуство – платна, скулптури, африканска пластика, графики, икони и др.), допълнена от библиотека за изкуство.
Друг пример за излагане на произведения в собствено пространство е този на Стефан Малецов в Арт галерия-музей Филипополис, Пловдив. В известен смисъл, под формата на постоянна експозиция, съществува и колекцията на Димитър Инджов в Галерия Инджов, Пловдив. Доколкото хотелите могат да бъдат възприети като публично пространство, заслужава да се отбележи примерът на Ангел Симеонов в Хотел „Анел” в София и край морето (със скулптурен парк).
Действащи частни музеи за изкуство в България по смисъла на закона реално няма. Съществуването им не е добре законово регламентирано и това възпрепятства тяхното откриване. До момента само по документи съществуват частни музеи на Димитър Иванов, на семейство Бобокови в Русе (предвиден да бъде в бившето Музикално училище) и на Васил Божков в София (за целта беше закупена сградата на Телефонната палата), като и трите колекции се състоят предимно от антични предмети и монети. Преобладаващата част от колекционерите влагат средства предимно в откупки, реставрация и съхранение, но обикновено личните им средства не са от такъв мащаб, че да се поддържа отделна експозиционна структура.
Шампионът по борба Боян Радев продължава да развива и съхранява една от най-мащабните колекции от българско изкуство. Тя има своя живот в редица изложби и постоянни експозиции, реализирани благодарение на сътрудничество с Националния исторически музей и Националната художествена галерия. С основание обаче се изказват притеснения каква би била съдбата именно на тази колекция.
Дълги години акад. Светлин Русев се опитваше да издейства сграда, където с подкрепата на държавата да бъдат изложени постоянно или във временни експозиции български колекции, но не срещна разбиране. Подобен пример има в Букурещ, където още през 1978 г. е създаден Музей на арт колекциите, част от Националния румънски музей за изкуство. Днес този музей се помещава в Palatul Romanit – представителна сграда в центъра на града, където колекциите са разгърнати на широка площ от три етажа, в три корпуса, със зали за постоянни, временни експозиции и образователни програми. Там са показани близо 30 колекции, дарени на държавата. Създаването на подобен музей по този начин несъмнено е израз на грижата на държавата за опазването на националните ценности и със сигурност е стимул за нови дарения.
Случаят Светлин Русев
Напоследък се създаде напрежение около колекцията на Светлин Русев, наследена от семейството му. Негови съмишленици отправиха апел към държавата да подкрепи бъдещето на колекцията и нейното съхраняване във вида, в който е създадена. Напрежението възникна от факта, че в този апел не участват законните наследници, тоест, по някакъв начин те се заобикалят, което говори за съмнения в техните бъдещи действия. Дали тези съмнения са основателни, защо и къде се къса комуникацията между тях и хората, участвали идейно в създаването на колекцията – не стана ясно. Положителното е, че поне се предизвика малко повече гласност около този проблем и се разбра, че наследниците вече са направили постъпки за помощ от държавата и че преди да се пристъпи към каквото и да е действие, те имат нужда от време за инвентаризация и идентификация на колекцията.
Светлин Русев казваше, че се страхува да не остави хаос след себе си. Той беше постоянно ангажиран с хиляди неща, за което е нужна стройна организация. Именно затова днес изглежда странно, че е оставил неуреден въпроса по отношение точно на делото на живота си – своята колекция. Завещание няма, нито официално се знае дали има оставена някаква препоръка как би трябвало да се развие съдбата на колекцията (на Ателие-колекция Светлин Русев, на хилядите произведения на склад); от кого и как това наследство би трябвало да се управлява. При положение, че тези основни въпроси не са били уредени чрез завещание, според закона всички бъдещи решения са единствено в ръцете на наследниците.
Едва ли има съмнение, че Светлин Русев е човекът, благодарение на когото колекционирането на изкуство в България през последните няколко десетилетия беше придобило образ, плътност и смисъл. Неговата собствена практика на колекционер служеше като пример. Той олицетворяваше будната и реактивна мисъл, що се отнася до законодателството и неговите несъвършенства, до социализирането на колекциите, до организирането на колекционерска общност (Съюз на колекционерите) и осмислянето на проблемите в областта, до желанието за промяна на общественото мнение по отношение на колекционерската страст. Той успяваше да увлича последователи след себе си, както и съмишленици в осъществяването на собствената си колекция като грандиозен пример на събирателска работа – израз на една колкото лична, толкова и общностна позиция. Именно по тази причина тези съмишленици, които от години съдействат за развиването на колекцията, вероятно днес по някакъв начин се чувстват отговорни и загрижени какво ще се случи с нея и изолацията, в която явно са поставени, им пречи да изразят пълноценно своята подкрепа.
Неведнъж Светлин Русев е подчертавал, че всяка ценна и добре изграждана и съхранявана колекция принадлежи не само на собственика си, но и на всички; че колекцията не трябва да стои в трезори, а да бъде отворена и показвана; да има своя социален живот; че трябва да продължи да живее и след смъртта на своя създател. Неговата собствена колекция беше обществено достояние под различни форми – постоянни експозиции в София (Ателие-колекция) и в Плевен (Дарение-колекция, собственост на общината), представяне на временни и участие в общи изложби и т.н. Светлин Русев имаше желание, но така и не се стигна до второ голямо дарение, въпреки че бяха правени запитвания и водени преговори със Софийска община и с Нов български университет.
Създаването на Ателие-колекция Светлин Русев, дори погледнато само като инфраструктура, е израз на мащабно лично дело и финансови вложения със заявена обществена полза. Въпреки това, потенциалът на този своеобразен музей като че ли не беше докрай развит – той няма официален статут на музей (не е лицензиран от държавата), няма трайно обособена и регламентирана дейност или програма от изложби и събития, не съществува уебсайт, където да бъде открита повече информация за колекцията, не са разработени механизми за самофинансиране. Другият голям пропуск, който днес се превръща в значителен проблем, е, че не съществува пълен опис на тази твърде богата и ценна колекция, работа, според самия Светлин Русев, за специалистите на един голям музей. Не съществува и писмена история на нейното създаване или концепция за принципите, според които е събирана.
Подобно наследство със сигурност е гордост, но и голяма тежест – и като финансова поддръжка, и като инвентаризация и проучване, и като определяне на бъдеща съдба и мениджмънт. Важни решения и стъпки, които със сигурност изискват доста време, но най-вече желание. Колекцията на Светлин Русев има шанса (на теория) да попадне в добри ръце – една от неговите дъщери е изкуствовед, музеен работник с дългогодишна практика, сътрудник на БАН. Създаденото от колекционера „Ателие-колекция“ вероятно би могло да се разработи според съвременните музейни практики и дори да се привлече външно финансиране по европейски програми. Доколко и дали наследниците ще съумеят да продължат и развият делото на баща си, е важен въпрос, който вълнува мнозина. А въпросът е важен, защото се отнася не само до частен случай, а до дело с обществен мащаб, доколкото в тази колекция се съхраняват произведения със статут на национална културна ценност и доколкото в нейното създаване и поддръжка бяха въвлечени много хора. Въпросът е и морален – дали някой ще привиди в това наследство духовната стойност или финансовото изражение.
Възможни решения
На фона на очертаната картина, възникват доста въпроси около уреждането съдбата на една колекция. Те се отнасят, от една страна, до действията на самия колекционер, а, от друга – до намесата на държавата и институциите.
На първо място по важност може да се отбележи, че всеки сериозен колекционер би трябвало да работи за съхраняването на историята на своето дело – своевременно произведенията да бъдат вписвани в общ регистър, като е добре да се създава и паспорт на всяко едно от тях с информация за придобиването му, предишни собственици, реставраторски работи, цена и т.н. Да бъде създаден каталог (ако не публикуван и широко достъпен, което е идеалният случай, то поне за лично ползване). Да се работи със специалисти по оценка, атрибуиране, реставрация, каталогизация и т.н. Произведенията да бъдат достъпни за музейните специалисти и да бъдат публично показвани. (По този начин една колекция придобива тежест, става видима и оставя следа.) Колекциите да се регистрират и идентифицират според закона (макар и това да не е задължително, със сигурност е улеснение). Произведенията да се съхраняват при добри условия. Едно от най-важните неща, както се оказва, е да се остави нотариално заверено завещание, чрез което колекционерът да фиксира концепцията си за бъдещето на своята колекция.
Държавата, от друга страна, чрез своите институции и закони би трябвало по всички възможни начини да подпомага частните колекции, тяхното съхранение, показване и изследване. Да се търсят начини за намирането на сграда или да се обособят части от съществуващи музеи, където да се показват частни колекции (такъв пример вече има в НХГ и НИМ). Да се създаде национална политика за стимулиране на дарителството на произведения и колекции. Държавата би могла да се намеси, когато дадени наследници нямат възможността и ресурса да поддържат една колекция от национална важност сами, като предложи чрез създадени за целта механизми своята подкрепа. Тези механизми могат да бъдат финансови, инфраструктурни, логистични, консултантски, партньорски и др. Възможността при една евентуална продажба на колекция първи купувач да е държавата е добро решение, но не е достатъчно, още повече, че подобни примери на откупки са доста редки, да не кажем никакви, а и по този начин биха се запазили единични произведения, но не и цялости.
