Франсис Фукуяма, Идентичност: Съвременните политики на идентичност и борбата за признаване (Identity: Contemporary Identity Politics and the Struggle for Recognition), издателство „Profile”, 240 стр., 16.99 лири
Кваме Антъни Апия, Лъжите, които ни свързват (The Lies that Bind: Rethinking Identity), издателство „Profile”, 272 стр., 14.99 лири
Докато крайнодесните в Европа набират сили, как могат либералните демокрации да се изправят срещу популисткия национализъм? Новите книги на Франсис Фукуяма и Кваме Антъни Апия изследват опасностите на политиките на идентичността – но решенията им не са убедителни.
Усещането за неправда, за което говори Франсис Фукуяма в предговора към новата си книга „Идентичност: Съвременните политики на идентичност и борбата за признаване”, е осезаемо. Той пише, че откакто е публикувал есето си „Краят на историята“ през 1989 г., го питат дали това или онова събитие не опровергава тезата му. Събитието може да е всичко: „превратът в Перу, войната на Балканите, атаката от 11 септември, световната финансова криза, дори най-скорошното – избирането на Доналд Тръмп и вълната от популистки национализъм“: „Повечето от тези критики са основани на едно просто неразбиране. Използвах понятието „история“ в смисъла на Хегел и Маркс – тоест, дългосрочната еволюционна история на човешките институции, която алтернативно може да се нарече развитие или модернизация. Думата „край“ бе използвана не в смисъла на окончателно завършване, а в смисъла на „мишена“ или „цел“. Карл Маркс предполага, че краят на историята ще бъде комунистическа утопия, а аз предположих, че вариантът на Хегел, където резултатът от развитието е либерална държава, свързана с пазарна икономика, е по-правдоподобният резултат.
Сигурно е обезсърчително да прекараш почти 30 години в напразна борба срещу онова, което смяташ за просто неразбиране на идеята в сърцето на труда ти. Но ако идеята на Фукуяма за края на историята не е разбрана, една от причините може да е собствената й непоследователност. Той твърди, че не е окончателен завършек, а цел. В същото време твърди, че историята е еволюционната история на човешките институции. Според разбирането на Дарвин обаче, еволюцията няма цел. Главното постижение на теорията за естествения отбор е, че изключва телеологията от биологията и обяснява развитието на живота, без да се обляга на цели.
Натрапчивият извод от това е, че ако историята е еволюционен процес, то тогава тя също няма цел. Теорията за края на историята на Фукуяма си остава това, което винаги е била – смесица от Хегелианска метафизика и имитация на еволюционна теория.
Дори да приемем обърканата концепция на Фукуяма, остава неясно защо човек би приел неговата особена версия. „Либералната държава, свързана с пазарна икономика“, ли е единствената възможна алтернатива на комунизма? Ако световните икономики се слеят в една обща система – доста невероятна перспектива – няма ли тя да прилича на китайския държавен капитализъм или на олигархичния капитализъм, който в момента преобладава в САЩ? Няма ли политическите системи, които най-вече се срещат, да са предимно тиранични или либерални демокрации?
Продължавайки негодуванието си, Фукуяма пише: „Критиците ми пропускат и още нещо. Те не забелязват, че първоначалното есе има въпросителен знак в края на заглавието си.“ Също като социалистите от Фабианското общество, съпрузите Сидни и Беатрис Уеб, които премахват въпросителния знак от по-късните издания на своето хвалебствие на сталинизма „Съветския комунизъм: нова цивилизация? (1935)“, Фукуяма не използва въпросителния знак в книгата, която следва първоначалното му есе. Дали сега той връща препинателния знак?
Изглежда, че не. В „Идентичност“ той продължава да твърди, че либералната демокрация е онова, което в есето си нарича „последната форма на човешко управление“. Но сега той признава възможността либералните демокрации да „упадат или регресират“ и повтаря едно от твърденията в по-ранния си труд: че либералните демокрации не са разрешили проблема с тимоса. Тимос, обяснява Фукуяма, е частта от душата, която „желае признаване на достойнствата й“; изотимия е „желанието да бъдеш уважаван наравно с другите хора“, а мегалотимия – „желанието да бъдеш признат за по-висш от другите“:
Съвременните либерални демокрации обещават – и до голяма степен предоставят – минимално количество еднакво уважение, въплътено в човешките права на всеки индивид, правовата държава и правото на глас. Онова, което не могат да гарантират, е, че хората, живеещи в демокрация, ще бъдат уважавани на практика, особено що се отнася до групи, които исторически са били маргинализирани. Цели държави могат да се чувстват незачетени, което подклажда агресивния национализъм; същото важи и за религиозните вярващи, които имат чувството, че вярата им е охулена. Ето защо изотимията ще продължава да настоява за еднакво признаване, което е почти невъзможно да се осъществи.
В анализа, който се появява в книгата, се долавя определена баналност. В началото авторът пише: „За разлика от тимоса, който е неразривна част от човешката природа… съвременното понятие за идентичност се появява едва когато обществата започват да се модернизират преди няколкостотин години“. По-нататък той споменава: „Няма нищо лошо в самата политика на идентичността… Тя се превръща в проблем, когато идентичността се интерпретира или отстоява по определен начин“. В последните изречения на книгата си той резюмира доводите си така: „Идентичността може да бъде използвана, за да разделя, но също така може и трябва да бъде използвана, за да обединява. В края на краищата, това ще бъде лекарството срещу популистката политика на настоящето“. Следователно, политиката на идентичността може да бъде и нещо добро, и нещо лошо. „В края на краищата“ обаче, ще се окаже добро.
Нищо изключително прозорливо в заключението. Защо политиката на идентичността е толкова силно застъпена в днешно време? По този въпрос Фукуяма казва твърде малко. Четиринайсетте глави на книгата се състоят от съкратена интелектуална история, примесена с кратки описания на съвременни политически събития. Илюстрирайки очевидно пренебрегваната истина, че „човешката психология е много по-сложна, отколкото опростеният икономически модел предполага“, Фукуяма обяснява на читателя си идеи на Платон и Аристотел, Лутер, Хегел и Русо в търсене на, както той самият го нарича, „по-добра теория на човешката душа“. Наред с това предлага на читателя си разкази от съвременната политика, включващи двете съревноваващи се желания за разпознаване и лично достойнство, от които първото се свързва с уважението към народите, а второто – с универсалните човешки права.
Въпреки че няма нищо ново в историята му, тя все пак съдържа полезни изводи. Фукуяма показва проницателност по отношение на възхода на националните идентичности. Той отбелязва, че според антрополога от британски и чешки произход Ърнест Гелнер (1925-1995), националната държава не е, както мнозинство либерали настояват в днешно време, връщане към племето. Вместо това, тя прави възможна появата на съвременните икономики, основани на търговията между непознати, като по този начин се отдалечава от племенните общества. Разбира се, винаги е имало етнически елементи в националната държава. Но вместо националната идентичност да е връщане към времето преди модерността, тя е неразривна част от съвременния свят.
Пробойната в теорията на Фукуяма е неубедителният му аргумент за появата на политиката на идентичността. „След 1989 г., пише той, държавите от бившия социалистически блок отхвърлиха комунизма и се втурнаха към ЕС, като много от гражданите им не приемат положителните либерални ценности, които новата Европа въплъщава“. Те „не правят усилие да научат гражданите си на либералните ценности“ и „са от най-неразнообразните общества в развития свят“. С други думи, бившите социалистически републики не достигат нивото на развитие на останалата Европа.
Това никак не обяснява възхода на крайнодесните в Италия или Швеция – понастоящем едно от най-разноликите общества в развития свят, където прогресивните либерални ценности се предават от поколения. Нито пък недоброто развитие на бившата ГДР обяснява популярността на „Алтернатива за Германия“ в останалата част от страната. При Фукуяма липсва признаването на ролята, изиграна от прогресивния консенсус в разгарянето на силите, които сега го отхвърлят. Възможно ли е надигащата се съпротива срещу либерализма да е ответна реакция на либералния екстремизъм, изразен в проекти от рода на Европа без вътрешни граници?
Според Фукуяма, либералните общества може да са показали небрежност, като не са сметнали желанието за признаване за нещо сериозно. Като част от ентусиазираното им признаване на глобализацията, е възможно да са позволили на неравенството да излезе извън контрол. В противен случай с тях няма нищо чак толкова нередно.
Кваме Антъни Апия също открива малко причини в либералните общества, с които да обясни бунта на хората срещу управляващия елит. Проблемът изглежда е в самите хора, които масово са завладени от погрешно разбиране за идентичността, „понятийна грешка“, която – както пише Апия в „Лъжите, които ни свързват“ – „затвърждава моралните грешки“. Ако тази мисловна грешка може да се поправи, етническият национализъм може да бъде загърбен, а либералният космополитизъм – спасен.
В пет от шестте глави на книгата си Апия разглежда развилата се през XXI век идея за колективна идентичност, която според него през XXI век се нуждае от нов прочит. В първата глава, в която Апия най-добре е описал колективната идентичност и става дума за религията, той правилно отбелязва, че централната тема всъщност не е вярата, а практиките и общностите на вярващите. В по-следващите глави Апия се занимава с теории, в които идентичностите се формират въз основа на нации, раси, класи и култури.
Пишейки с изящна непринуденост и цитирайки често собствените си преживявания, Апия твърди, че всички те въплъщават една единствена грешка – предположението, че в ядрото на всяка идентичност се съдържа някакво дълбоко сходство, обединяващо хората, които я изповядват. „Това не е вярно и продължава да не е вярно”. Грешката, която Апия заклеймява, е „есенциализмът”: теорията, че членовете на една и съща група споделят някаква вътрешна същност, която именно обяснява причината за общите неща между тях. Ние сме плуралистични: никоя идентичност не ни определя изцяло или пък е по-съществена от останалите. И според Апия, тъкмо фалшивата доктрина на есенциализма стои в основата на многото конфликти, при които едни са атакувани и убивани тъкмо заради идентичностите, които други приписват на тях и на себе си.
Ако тази заблуда престане да съществува, жестоките конфликти ще могат да бъдат избегнати или овладени. Следователно, лекарството срещу популизма е анти-есенциалистката философия на номинализма. Според нея идеите, разделящи света на определени видове и неща, са инструменти, които използваме, за да опростим отношенията си с изградената от безброй детайли среда. Ако си дадем сметка колко ограничени са нашите общи концепции, ще разберем, че идентичностите са илюзорни и трябва да престанем да се борим в тяхно име толкова жестоко.
Самият аз като номиналист споделям твърдението на Апия, че недвусмислените идентичности са илюзия. Но когато те са широко приети, илюзиите се превръщат в социални факти – и могат да бъдат много мощни. Апия ни казва, че някои от най-тежките престъпления на ХХ век „са извършени в името на един народ срещу друг народ с цел да се защити хомогенната нация”. Без съмнение, това е така, но е твърде опростенчески представено.
Помислете за движенията, които се борят за отцепване. Не е задължително разколниците да са обсебени от идеята за национална хомогенност, макар и сред някои от тях да има такива. В повечето случаи разколниците се страхуват, че ще бъдат губещата страна в една държава, в която мнозинството принадлежи към друга, различна общност. Но те се страхуват, че ще изгубят не само идентичността си. Страхуват се, че покрай нея ще загубят и своите материални условия за живот – жилища и поземлена собственост, достъп до ресурси и услуги. Такива страхове помогнаха за разкъсването на Югославия след смъртта на Тито и разрушиха няколко постколониални африкански държави.
Апия постоянно подценява силата на тези материални фактори. Неговата глава в книгата, посветена на класите, е най-слабата. Причината е, че той се фокусира върху сложността на социалната йерархия и омаловажава ролята на структурните неравенства във властта.
Подобно на много други либерали днес, той би могъл да се възползва и да инжектира известна доза марксистки материализъм в мисленето си. Обществата не са измислени само с концепциите и вярванията, които хората изповядват за тях. Те са отчасти изградени от материалните ресурси за контрол върху човешките същества, което на свой ред помага да се оформят онези идеи, които хората приемат.
Анализът, който Апия прави на национализма, е слаб. Наистина ли националистическите движения се оформят в резултат на факта, че завладяват умовете на хората благодарение на идеите на различни европейски мислители на XIX век?
Теорията на Ърнест Гелнер, че националната държава е функционална предпоставка за съвременната икономика, може далеч да не е пълното обяснение, но е по-убедителна от фантастичната идея, че национализмът е просто недоразумение.
В началото на книгата си Апия обявява: „Няма да дам обяснение защо говоренето за идентичността буквално избухна по време на моя живот. Това е вълнуващ въпрос, но той трябва да бъде отправен към интелектуалците и към историците, занимаващи се със социални движения”. Но ако анти-есенциализмът не може да помогне да се обясни настоящето, то тогава какъв е смисълът сега да се пише книга за него? Не отхвърлянето на есенциализма ще излекува злото в политиката на идентичността. Крайнодесните партии, които „завземат” страните една след друга, няма да бъдат спрени чрез деконструиране на концепцията за нация. Популисткият национализъм е симптом, а не причина за безпорядъка в либералните общества.
Също като Фукуяма, и Апия смята, че може да опише възможно либерално бъдеще. В края на книгата си пише, че когато загърбим органицизма – теорията, според която културите са органични цялости, формираща едната страна на есенциализма – „можем да приемем по-космополитната идея, в която всеки елемент на културата – от философията през кухнята до начина на движение на тялото – е разделим от останалите“. Като примери за космополитен начин на живот, той пише затрогващо за Триест или за египетския град Александрия – родният град на гръцкия поет Кавафис. Примерите му са показателни, защото сочат към неудобен факт.
И двата космополитни града някога са били анклав на империя. Основани чрез завоевание, те са част от експлоатиращи и дискриминиращи структури; но те позволяват на разнолики общества да съществуват заедно и да взаимодействат мирно, а когато започват да упадат, резултатът е етническо прочистване в огромен мащаб и много по-голям брой хомогенни общества отпреди. Апия можеше да пише за Лондон, съвременният изключително космополитен град. Но Лондон е творение на многонационалната британска държава, останка от една монархия и империя.
В този момент се появява един неудобен въпрос: ако все пак плуралистичните идентичности най-добре оцеляват и процъфтяват в някоя от древните форми на управление, а не в съвременните национални държави, които ги предхождат? Колко би било любопитно, ако се окаже, че космополитната цивилизация – идеалът на Апия за XXI век или краят на историята на Фукуяма – се окажат в миналото.
Джон Грей
Джон Грей е главният рецензент на сп. Нюстейтсмън
Нюстейтсмън, 26.09.2018
Превод от английски Катерина Станковска
