Най-напред ще ви разкажа съвсем накратко за едно забележително събитие от селския живот, случило се в едно селце в околностите на Флоренция преди повече от четиристотин години. Позволявам си да привлека цялото ви внимание върху това историческо събитие, тъй като, противно на обичайното, за извличане на поуката от този епизод не ще се наложи да изчакате края на разказа, тя съвсем скоро ще ви блъсне в лицето.
Намирали се жителите по домовете си или на работа по нивите, всеки зает със своите грижи и задължения, когато изведнъж забила църковната камбана. В онези благочестиви времена (говорим за случка от ХVІ век) камбаните биели няколкократно в течение на деня и поради това не би трябвало хората да се учудват, но онази камбана биела унило на умряло, а това наистина било изненадващо, след като не било известно някой в селото да се е споминал. Затова жените излезли навън, струпали се децата, мъжете оставили полската и занаятчийската си работа и скоро всички се стекли в двора на църквата в очакване да им кажат кого да оплачат. Камбаната продължила още малко да бие, накрая замлъкнала. Скоро след това вратата се отворила и на прага се появил един селянин. Тъй като не този човек имал обичайното задължение да бие камбаната, разбираемо е защо съседите го попитали къде е клисарят и кой е смъртникът. „Клисарят не е тук, аз бих камбаната“, отговорил селянинът. „Ами тогава никой ли не е умрял?“, попитали пак съседите, а селянинът отвърнал: „Никой с човешко име и лик, бих на умряло за Правдата, тъй като Правдата е мъртва.“
Какво се било случило? Случило се това, че користолюбивият местен господар (някой безскрупулен граф или маркиз) отдавна премествал синорите на своите земи, като навлизал в малкия парцел на селянина и все повече го стеснявал. Ощетеният първо взел да оспорва и роптае, сетне помолил за съчувствие, накрая решил да се жалва на властите и да потърси защита от правосъдието. Нищо не помогнало, ограбването продължило. Тогава, отчаян, решил да оповести urbi et orbi (едно селце е голямо точно колкото света за човек, живял винаги в него) кончината на Правдата. Може би си е мислел, че неговият акт на възмущение до възбог ще разтърси и накара да бият всички камбани във вселената, без оглед на раси, вярвания и обичаи, че всички без изключение ще се присъединят с погребален звън заради смъртта на Правдата и няма да замлъкнат, докато тя не бъде възкресена. Такъв гръмък зов, прелитайки от къща на къща, от село на село, от град на град, прескачайки границите, прехвърляйки звучни мостове над реките и моретата, непременно би трябвало да събуди заспалото човечество… Не знам какво е станало след това, не знам дали народните мишци са помогнали на селянина да върне синорите на мястото им или съседите, след като Правдата била обявена за покойница, са се върнали примирени, с наведена глава и посърнала душа, към тъжния си делник. Съвсем вярно е, че историята никога не ни разказва всичко… Предполагам, че този е бил единственият път, когато някъде по света една камбана, една инертна бронзова вещ, толкова често оповестявала смъртта на човешки същества, е оплакала смъртта на Правдата. Никога повече не се чул оня погребален звън от селото край Флоренция, но Правдата продължила и продължава да умира всеки ден. Точно сега, докато ви говоря, някъде далеч или досами нас, пред прага на дома ни, някой я убива. При всяка нейна смърт излиза, сякаш правда никога не е съществувала за онези, които са вярвали и очаквали онова, което всички имаме право да очакваме – справедливост, просто справедливост. Не раздаваната от правосъдие, което театрално навлича тоги и ни омайва с цветя от куха съдийска реторика, позволило да превържат очите му и да наклонят везните му, стиснало меч, който винаги отсича повече от едната, отколкото от другата страна, а една крачеща редом справедливост, ежедневен спътник на хората, справедливост, за която най-точният синоним на справедливо е нравствено, справедливост, която е толкова необходима за духовното щастие, колкото жизнено необходима е храната за тялото. Справедливост, раздавана несъмнено от съдилищата винаги, щом са определени по закон за това, но също така и най-вече справедливост, която да е спонтанна еманация на самото дейно общество, справедливост, в която да действа като неотменим морален императив правото на съществуване, присъщо на всеки човек.
Но, за щастие, камбаните не биели само за оплакване на покойници. Биели и за да отмерват часовете на деня и нощта, за да приканват на празник или литургия вярващите, а е имало време, не чак толкова далечно, в което биели тревога, за да призоват народа да се стече при катастрофи, пожари и наводнения, бедствия, при всяка опасност, грозяща общността. Днес обществената роля на камбаните е сведена до изпълнението на ритуалните задължения. И просветената постъпка на селянина от Флоренция би била възприета като безумно дело на някакъв луд или, още по-зле, просто като случай за полицейска намеса. Други и различни са камбаните, които днес отстояват и утвърждават възможността най-сетне в света да се въдвори онази съпътстваща хората справедливост, онази справедливост, която е условие за духовното щастие и дори, колкото и чудно да ни изглежда, условие за хляба насъщен. Ако онази справедливост беше налице, нито едно човешко същество нямаше вече да умира от глад или от толкова много болести, които са лечими за едни, но не и за други. Ако онази справедливост беше налице, над половината човечество нямаше да бъде обречена на ужасно съществуване, както обективно е била. Тези нови камбани, чиито звън се разнася все по-силно по целия свят, са многобройните движения за съпротива и социално действие, които се борят за установяването на нова справедливост в разпределението и размяната, която всички хора да припознаят като присъщо своя, справедливост, закриляща свободата и правото, а не тяхното отрицание.
Казах, че за тази справедливост вече разполагаме с общодостъпен кодекс за практическо приложение и че този кодекс отпреди петдесет години е закрепен във Всеобщата декларация за правата на човека, онези трийсет основни и съществени права, днес само бегло споменавани, ако не и системно премълчавани, по-пренебрегвани и потъпквани в наши дни, отколкото са били преди четиристотин години собствеността и свободата на селянина от Флоренция. Казах също, че Всеобщата декларация за правата на човека така, както е записана и без нужда да се променя и запетайка в нея, би могла успешно да замени, по принципна правота и яснота на целите, програмите на всички политически партии по света, особено от така наречената левица, сковани в остарели формули, чужди на грубите реалности в днешния свят или безсилни да се справят с тях, затворили очи пред вече очевидните и опасни заплахи, които бъдещето ни готви и които застрашават достойнството на разума и чувствата, смятано от нас за върховния стремеж на човешките същества. Ще добавя, че същите причини, които ме карат да се отнасям така към политическите партии изобщо, важат в еднаква степен за местните синдикати и следователно за международното синдикално движение като цяло. Съзнателно или несъзнателно, останалият ни днес послушен и бюрократизиран синдикализъм в значителна степен е отговорен за приспиването на обществото вследствие на текущия процес на икономическа глобализация. Не ми е приятно да го кажа, но не бих могъл да го премълча. И ако ми позволите да добавя нещо от частното ми ровене в басните на Лафонтен, ще кажа, че ако не действаме навреме, тоест сега, мишката „човешки права” накрая ще бъде безмилостно изядена от котката „икономическа глобализация”.
А демокрацията, онова изобретение на неколцина наивни атиняни, за които е представлявала, при тогавашните специфични обществено-политически условия, управление на народа, от народа и за народа? Често чувам искрени, доказано честни хора, и други, заинтересувани от симулирането на такава добронамереност, да твърдят, че въпреки неопровержимата очевидност на катастрофалното състояние, в което се намира по-голямата част от планетата, най-вероятно именно в рамките на една всеобща демократична система ще трябва да постигнем пълното или поне задоволително осъществяване на човешките права. Съвсем вярно при условие, че бъде действително демократична системата на управление на обществото, която понастоящем наричаме демокрация. А тя не е. Вярно е, че можем да гласуваме, вярно е, че посредством делегирането на частицата суверенитет, която ни се признава като граждани избиратели, можем обикновено чрез партийните листи да избираме своите представители в парламента, вярно е също, че от числената значимост на тези представителства и от политическите комбинации за постигане на необходимо мнозинство винаги ще се сформира правителство. Всичко това е вярно, но вярно е също така, че възможността за демократично действие започва и свършва тук. Избирателят ще може да свали от власт правителство, което не му харесва, и да сложи друго на негово място, но гласът му не е имал, няма и никога няма да има каквото и да било видимо въздействие върху единствената реална сила, която управлява света, тоест, страната му и собствената му личност: имам очевидно предвид икономическата власт, в частност онази нейна постоянно нарастваща част, упражнявана от многонационалните компании според стратегиите за господство, нямащи нищо общо с общото благо, към което по дефиниция се стреми демокрацията. Всички знаем, че е така; и въпреки това, поради своеобразен словесен и мисловен автоматизъм, който ни пречи да видим суровата голота на фактите, продължаваме да говорим за демокрация, все едно става въпрос за нещо живо и действено, когато всъщност от нея е останал само набор от ритуални форми, безобидни обредни действия от своеобразна светска литургия. И не забелязваме, сякаш за това не е достатъчно да имаш очи, че нашите правителства, които за добро или за зло избираме и за които следователно първо ние сме отговорни, все повече се превръщат в същински „политкомисари“ на икономическата власт, натоварени с обективната задача да произвеждат удобните за тази власт закони, за да бъдат впоследствие, захаросани от заинтересуваната официална и частна реклама, пуснати в обращение на обществения пазар, без да предизвикват твърде много протести, освен от някои известни, вечно недоволни малцинства.
Какво да се прави? От литературата до екологията, от разбягването на галактиките до парниковия ефект, от преработката на боклука до пътните задръствания, всичко се обсъжда в този наш свят. Но демократичната система, все едно става въпрос за окончателно придобита, по природа ненакърнима даденост за вечни времена, тя не се обсъжда. Значи, ако не греша, ако не съм неспособен да събера две и две, сред много други необходими или неизбежни обсъждания се налага спешно, преди да е станало твърде късно, да проведем световен дебат за демокрацията и причините за упадъка й, за участието на гражданите в обществено-политическия живот, за отношенията между държавите и световната финансово-икономическа власт, за онова, което утвърждава, и онова, което отрича демокрацията, за правото на щастие и на достойно съществуване, за тегобите и надеждите на човечеството или, казано с по-малко реторика, за обикновените човешки същества, които го съставляват, всяко поотделно и всички заедно. Няма по-лоша заблуда от самозаблудата на човека. А точно така си живеем.
Нямам какво повече да кажа. Или всъщност да, само дума, за да приканя към едноминутно мълчание. Селянинът от Флоренция току-що отново се е възкачил на църковната камбанария, камбаната ще забие. Моля ви да я чуем.
Жозе Сарамаго
18 март 2002
(Словото е прочетено при официалното закриване на Световния социален форум през 2002 г.)
Превод от португалски Даринка Кирчева
Преводът е направен по публикацията на адрес https://outrapolitica.wordpress.com/tag/jose-saramago/
