„Наблюдателите. Хипотеза за отвъдното“ от Константин Илиев, режисура Явор Гърдев, сценография Никола Тороманов, костюми Свила Величкова, музика Калин Николов, участват: Цветан Алексиев, Христо Петков, Кире Гьоревски, Леарт Докле, Ненчо Костов, Димитър Николов, Стефания Колева, Анна Пападопулу, Благовест Благоев, Елена Телбис, Павлин Петрунов, Йосиф Шамли, Емил И. Марков, Илиана Коджабашева, Мартин Димитров. Народен театър. Премиера на 22.12.2018 г.
Константин Илиев, един от доайените на българската драматургия, дава с „Наблюдателите“ урок по театър, какъвто не сме имали от години. Здравата структура, сложната единна динамика на действието, внимателната игра с разнообразието на езика са само входът към урока.
Несантименталната си „мисъл за абсолютния край“ Илиев разгръща, изцяло устоявайки в ядрото на високо театралното: фундаменталната антропология. Човекът при него е умно тяло, кълбо от енергии, решаващите сред които са паметта, емоцията и интелектът. „Отвъдното“ се различава от „отсамното“ с това, че човекът окончателно се самосъзнава като възел в безпределна енергийна мрежа: отпадат конкретните ситуации на човешкото (без обаче да се забравят). Самопознание в сърцевината си, познанието напредва, но в режим на безкрайност.
Има и друга разлика. Физическата смърт прекратява трупането на нови жизнени факти. Каквото предстои, е дълбинното тълкуване на станалото: съд над самия себе си всред една „взаимоосъдителна система“ (Явор Гърдев) – в обхвата на цялата мрежа. Заедно с несподеляни тайни, изплува същината на стореното. Така обаче се отива не само до по-отчетлива рефлексия: събуждат се стари страсти, генерират се нови. Адът, вижда се, са не другите (Ж.-П. Сартр): адът е всеки един от нас – в разкъсването между доброто у себе си и своето си зло (Максим Изповедник).
Илиев оголва „провалянето на утопиите, краха на идеологиите“ (Никола Вандов), маломерната значимост на революциите и на инерционните масови движения. Смисъл и ценност, показва той, има единствено личностното изграждане (през всичките му грехове, падения, сривове), персоналната пълнота, неподлежаща на улавяне при фиксиране в един или друг неин фрагмент. От там Илиев тръгва към изобличаването на историческите иконографии. Безмилостно смъква натрупаната мръсотия (клишета, конюнктурни декорирания, кухи патетики или чисти небивалици) в името на действително достойното за признание – същински стойностното.
Оттук урокът се подхваща от Явор Гърдев. Текстът е многопластов: фаворизирането на някое от измеренията му е в състояние да го опропасти. Гърдев ги единява, субординира и координира в цялостна, строго изградена система. Отстраняването, избрано за общ стил, се отплаща с отчетливото извеждане на заложените смисли (въпреки няколкото интервенции в текста). Гърдев разгръща внушителен политически театър във високия смисъл на думата: проблематизиращ и формиращ социалното в антропологическата му сърцевина. Постижение от много високо професионално ниво.
Неделима част от урока „Наблюдателите“ е делото на Никола Тороманов, разгънал обемите на камерната зала в Народния театър до непредвидима монументалност. Такива дидактични сегменти са и музиката на Калин Николов, и костюмите на Свила Величкова: историческата еклектика, необходимо втъкана в текста, влиза чрез тях и в сетивна хармония.
Такава е и работата на актьорите, озовали се пред не случайни предизвикателства. Ключов камък на постановката е отлично изпълнената от Христо Петков роля на хаджи Станьо – носителя на рамката и координатната система, в които се вписва цялото действие. Не по-малко решаваща е задачата пред Цветан Алексиев (Станимир): посредникът между „отсамното“ и „отвъдното“, медиумът на представлението. Алексиев се справя много достойно (въпреки хроничните за него артикулационни проблеми).
Гърдев ползва биографичните факти, за да остави Кире Гьоревски да говори в ролята на Димитър Общи родния си език. Този жест се отблагодарява: Гьоревски изгражда много силно присъствие. Сериозни са и постиженията на Леарт Докле и Ненчо Костов. Те трябва да „влязат“ в Ботев и Левски – отвъд всевъзможните митологизиращи наноси. Правят го по изряден начин.
Специално подчертаване изисква работата на Стефания Колева и Анна Пападопулу, на Елена Телбис и Павлин Петрунов, на Благовест Благоев и Емил И. Марков, както и на Димитър Николов, „извезал“ един чаровен Имануел Кант. Всеки от тях държи чист своя нелесен тон, без което постигнатата полифонична хармония е просто невъзможна.
Склонен съм на премиерното напрежение да припиша нерядко въвежданата от Мартин Димитров и Илиана Коджабашева кресливост – пристъпите на хистерия изразяват себе си не задължително с високи децибели. Все на същото отдавам и недостатъчното отчленяване на смисловите съдържания в последния – действително обширен и твърде наситен – монолог на Достоевски от страна на Йосиф Шамли, който иначе защитава добре ролята. Дребните актьорски несполуки не са обаче в състояние да замъглят характера на постановката. Еднозначно: урок по театър.
Георги Каприев
