Като подарък за коледните празници в София пристигна Табеа Цимерман, една дама на виолата, която се движи стремително в световното музикално пространство, пледирайки за неоспорима концертна роля на предпочетения от нея инструмент, не по-малко убедително и завладяващо от руския си колега Юри Башмет. Композиторите по света сякаш са се разпределили в предпочитанията си към двамата в създаването на концертни творби за виола. Специално за Цимерман музика написаха Дьорд Лигети, Марк Копитман, Волфганг Рим, Матиас Пинчер, Хайнц Холигер, Енно Поппе, Жорж Ленц, Йорг Видман, Мишел Жарел, Хелмут Оеринг. Репертоарът й включва всички класически композиции за виола, но музиката на ХХ и ХХI век в него заема равностойно място. Цимерман отстоява новата музика с аргументите на своя инструментализъм и на интерпретаторския си подход. Не е отстъпила от принципите си и като солист на Софийската филхармония с диригент виолиста Александър Земцов, който е неин ученик и от години дирижира. Представи на публиката Концерта за виола на английския композитор Уилям Уолтън (1902-1983), сякаш е знаела, че тук този концерт е съвсем непознат. Може би затова и залата не бе пълна. (Въпреки примамливата втора част с „вечния” за родния концертен живот шлагер Четвърта симфония на Чайковски.) А Уолтъновият концерт е написан преди 90 години и е репертоарен за концертиращите виолисти, свирили са го също цигуларите Максим Венгеров и Найджъл Кенеди.
Бях сигурна, че ще чуя нещо извънредно като музикален прочит и инструментално поведение; слушала съм Цимерман с музика от Волфганг Рим и Бела Барток. Тя е от типа музиканти, които създават преживяване с всякакъв тип музика. При това, нейният прочит винаги достига до слушателя, независимо доколко той е запознат с почерка на автора, доколко музиката му е близка. Защото притежава редкия талант, когато свири, да се приближи до своя слушател по някакъв мистериозен начин, да му вдъхне увереността, че тази музика е написана специално за него, за да го зареди и да го освободи. И с концерта на Уолтън се случи същото – това е музика на композитор, изкушен от спецификата на сцената и киното, с монтажно нанизани мелодико-хармонични сегменти, с внезапни ритмични обрати, със спазване на изисквания за дължината на кадъра… Лирична първа част, живо скерцо и една трета част, в която скоростта на разказа се променя непрекъснато, а виолата дава основния импулс за тези промени – към края на творбата солистът произнася леко ретуширан от оркестъра драматичен монолог-каденца, който завършва концерта с последна, многозначителна реплика (като в опушен филм ноар е сполучливата метафора на изследователя му Байрън Адамс). Концертът сякаш е написан за Цимерман; тя има великолепен слух по отношение на звуковото оцветяване и така създава допълнителен ресурс във въздействието му… Но има още нещо, много съществено: тя е рядък разказвач. Във всяко нейно изпълнение (това може да се установи и в записите й в мрежата), с всеки тип музика Цимерман прави разказ, създава някакъв сюжет, който предава на залата… Разбира се, историята, която тя разказва, не е най-същественото нещо, по-съществен е самият маниер да разказва, без да уязвява абстрактната природа на музиката. В същото време създава някакъв остров на внушението, който придърпва необяснимо слушателското съзнание и го принуждава да се концентрира в този именно разказ.
Цимерман има безкраен в ресурса си звук, който не се дължи само на нейната виола, дадена й от Етиен Ватло преди 35 години. Звукът на всеки инструменталист и певец е негов „родилен белег”; а нейният създава светове. Слухът й му дава допълнителните възможности да се променя, трансформира по отношение на обем, плътност, сила, характер на материален (земен) и нематериален (неземен, дихание сякаш)… Впечатляващата й лъкова техника добавя много „бонуси” в извайването на звук-смисъл в различна форма, в различен цвят. Така нейното въображение не само разкрива, както вече споменах, по извънреден начин субстанцията на произведението, но също и добавя към нея една нова, бих я нарекла, душевна парадигма, която се образува много по-дълбинно, отколкото го е мислил дори и самият автор. В ръцете на един само голям виртуоз този концерт звучи точно като фрагментарен наниз, отразил влияния от Стравински, Хиндемит (впрочем, той е първият изпълнител на концерта), Равел, Прокофиев… Но когато го свири Табеа, творбата заблестява в своята цялост, получава различна, завършена логика и принуждава слушателя да се концентрира, за да не пропусне някоя от идеите на смисъла, които тя ни предлага. С Александър Земцов на пулта, който естествено знае концерта не само като диригент, филхармонията партнира точно и коректно, като се вслушваше в уникалния виолов глас и по този начин даде възможност и на залата да го чуе и преживее.
Екатерина Дочева
