Разговор с Михаил Баришников
Михаил Баришников ще гостува в София с прочутия спектакъл „Бродски/Баришников”, посветен на паметта на Нобеловия лауреат и негов близък приятел Йосиф Бродски (1940 – 1996). Представленията са на 19 и 20 януари на сцената на Софийската опера и балет. Пиесата „Бродски/Баришников” измисля и поставя латвийският режисьор Алвис Херманис. За първи път спектакълът е показан в Рига през есента на 2015 г., а през 2016 – в Ню Йорк.
Световноизвестният балетист, хореограф и актьор Михаил Баришников е роден на 27 януари 1948 г. Започва кариерата си в Мариинския театър в Ленинград. През 1974 емигрира в Канада, а след това се премества в Ню Йорк.
Този разговор е проведен преди премиерата на „Бродски/Баришников“ в Ню Йорк.
– Що за спектакъл е това, какво ни очаква?
– Кой го знае какво е. Не е традиционен театър, но не е и безсмислен авангард. На сцената съм сам. Декорът е голям, автор е прекрасният сценограф от театъра на Херманис Кристина Юриане. С режисьора са открили оранжерия някъде от ХІХ век. Може да е виенска, а може и да е рижка. Много красив декор. Малко прилича на петербургски асансьор, каквито имаше в старите сгради. Стъклария или беседка, в която оркестрите са свирили в Градската градина. Когато застудявало, те я затваряли със стъкла и я превръщали в оранжерия, в зимна градина. Йосиф щеше да хареса този декор, сигурен съм. За останалото не съм. И в тази изоставена оранжерия отникъде влиза човек с куфарче. Сяда и тихо започва да рецитира стихове. Опитва се да запали цигара, но, както често се случва, няма огънче, а и няма от кого да си вземе. Започва тихо, сякаш рецитира за себе си, после – по-силно.
– Кой е този човек?
– Аз, естествено. Но в същото време е някаква условна персона с фамилия Баришников. Влизам в пространство, където може би вече съм бил. А сега случайно се оказвам там. Няма никакви препратки към конкретно историческо време, въпреки че куфарчето е поизтъркано. Има и странен, стар будилник. Има материални вещи-намеци, но условно. Спектакълът не е разказ за моето приятелство с Бродски. По-скоро, викам за разговор духа на Поета.
– Чия е идеята за спектакъла?
– Замисълът е на Алвис Херманис. Преди няколко години се запознах първо с творчеството му, а после и с него самия. Първо видях спектакъла му по разкази на Шукшин. На запис, естествено. Тогава се играеше в Театъра на нациите на Евгений Миронов. Добър спектакъл. После видях оперните му постановки в Европа, а след това се срещнахме в Италия. По това време работеше по два проекта, но по разни причини не се осъществиха и имаше пауза. Позвъни ми, поговорихме. Включително и за Йосиф. Алвис знаеше, че сме били приятели. Разказа ми, че от малък започнал да чете Бродски. Че израснал с неговата поезия. Той е роден в Латвия, учил е в театрален институт, забележително говори и чете на руски, познава руската литература и поезия по-добре от мнозина руснаци. Две години е живял в Ню Йорк. Говори добре английски, смята се за гражданин на света, а заедно с това е латвийски националист. Но има трепетно отношение към руската култура. И сериозни проблеми с Кремъл. Открито застана срещу войната с Украйна и го обявиха за персона нон грата в Русия, макар сега да говорят, че е нямало никакъв „черен” списък. Алвис много работи по света – поставя опери в Германия, Швейцария, Франция. Възникна идеята да се постави Бродски и започнахме да работим. Той ме нави. Веднага беше решено, че няма да бъде актьорски рецитал. Започнахме да репетираме. Изкарахме няколко дни в разговори в Италия, после – в Цюрих, където поставяше спектакъл. Отидох при него и най-накрая започнахме да четем един на друг стихове на Йосиф. И постепенно започнахме да отбираме.
– Кой отбираше?
– Той. И се отказваше от стихове, които може да не са много разбираеми. Това е принцип във всичките му спектакли – дори един зрител от залата да не разбира за какво става дума, маха репликата. Избра много прости стихове на Йосиф. Такива, в които няма препратки към гърците, към митологията. Да могат да се разбират без речник и от необразован човек. Аз самият, например, не съм завършил университет. За мнозина стиховете ще вървят с превод. Херманис строи смисловите мостчета, защото спектакълът се развива причудливо – понякога звучи живият ми глас, понякога – на запис. На моменти рецитирам от лист, на моменти – наизуст. Научих наизуст целия спектакъл, което ми отне около половин година. Защото е голям – час и половина без антракт. Сам съм на сцената, но, разбира се, текстът не звучи непрекъснато, има движение, има паузи. И там има какво да се види. С нас работи потресаващ художник по осветлението – Глеб Филщински – и светлината е решително важна за спектакъла.
– Каква музика звучи?
– Никаква. Има само хор на щурчета. Мелодия на истински щурци е записана и на компютър е създаден отвъден изкуствен звук. Появява се два пъти. Нямаме хореограф. Решихме, че не ни е нужен, тъй като в спектакъла няма танц, а движение – по-скоро театрално и интуитивно, а не хореографски фиксирано. Близко е до това, което правих при Робърт Уилсън в „Старицата” на Хармс и в моноспектакъла „Писмо до човека” по дневниците на Нижински. Той също се възпротиви да кани хореограф, тъй като отговорността за сценичното движение пада изцяло върху мен. Но, от друга страна, това ме освобождава от някаква твърда техническа конструкция. Някакви неща са фиксирани от Уилсън или Херманис, но има каденци, които са интересни за реализация, защото изкристализират от спектакъл в спектакъл. На две места се чува и гласът на Йосиф, но не искам да разказвам. Самият режисьор казва, че се е получило нещо неочаквано и за него. По странен начин звучи мъката по миналото. Неочаквано изниква Ню Йорк, макар и не в декора. С Йосиф се сблъсквахме навсякъде – понякога пътувахме в Европа, срещали сме се във Флорида, в Лондон, в Париж, но тонът на разговорите ни бе неизменно нюйоркски. Малката Мортън стрийт, Хъдзън, под Бруклинския мост. Това са местата, където сме бродили – Чайнатаун, Манхатън. Как възниква това, не знам. Може би чрез определен маниер на рецитирането. Но режисьорът подбираше щателно интонациите. И дълго търсехме тона и темпото. Темпоритъмът е много важен, тъй като по време на спектакъла върви синхронен превод. И субтитрите са включени в декора – пробягват пред очите на зрителя. В Израел ще играем на иврит, в Италия – на италиански, имаше превод в Латвия, ще има и в Ню Йорк и Англия. Поканихме изключителни преводачи. Нарочно рецитирам достатъчно бавно, за да успее зрителят да прочете превода.
– Коя по ред ви е тази театрална постановка?
– Първата беше „Метаморфозата” на Кафка преди четвърт век, после направихме спектакъл с Резо Габриадзе, после „В Париж” на Бунин с Дмитрий Кримов. След това беше Бекет, Чеховият „Човекът в калъф”, „Старицата” на Хармс с Уилсън. После „Писмо до човека” по Вацлав Нижински, който още играя. Така че „Бродски/Баришников” е осмата.
– Баришников разказва за Бродски и ние сме длъжни да виждаме само Бродски? Къде в тази история е партията на Баришников?
– „Ваша милост”, както казваше Йосиф… Моя милост не е важна. Аз съм само трансмитър, полупроводник. С Алвис се стараехме да се приближим почти до проза. Някои стихотворения на Йосиф звучат в размер на валс или друга музикална форма, а други звучат просто като глас и ги казвам по-бавно… Бродски рецитираше по съвсем друг начин. Казваше ми: „Миша, седни тук, искам от друг да чуя как звучи това”. И ме молеше да му почета. Рядко ме караше да рецитирам наизуст – каквото помня от Манделщам, Пушкин или Пастернак. И казваше: „Миша, знаеш ли, харесва ми. Приятно съм удивен”. Изобщо не обичаше да четат стиховете му на глас. Смяташе, че е нормално поетите сами да рецитират своите стихове на поетични сборища. Именно така го чух за първи път на живо. Беше във ВТО – Дома на актьора на Невски. Дойдоха поети от онова време: Евгений Рейн, Анатолий Найман, Кушнер… Вечерта води Гена Шмаков. Бродски рецитира „Голяма елегия за Джон Дън” – свой превод на Дън и още нещо. Тъкмо се беше върнал от заточението. И си спомням, че после се спускаме по стълбите, той върти цигара в ръка, долу имаше ресторант и един от обкръжението му каза: „Йосиф, да се отбием ли в ресторанта на ВТО?”. Той светкавично се обърна и шепнешком му отвърна: „Полудя ли?”. В смисъл, как можа да го кажеш. Тръпки ме побиха от тона му. Макар че го каза не на мен, а на друг. Казах си: „Какъв човек!”. Но тогава изтръпнах.
– Поне нещо харесваше ли му в театъра?
– Йосиф се отнасяше благосклонно към Серьожа Юрски, но изобщо не обичаше актьорското рецитиране. Вбесяваше го. Просто към Серьожа се отнасяше човешки, дори двамата бяха на кръщенето на сина ми преди 26 години. Серьожа тогава беше случайно в Ню Йорк… Изобщо отношението на Йосиф към театъра беше едно такова… Макар че е написал две пиеси: „Мрамор” и „Демокрация”, но ми се е клел, че не са написани, за да бъдат поставяни на сцена, а за четене. Но когато поставиха „Демокрация”, той дори отиде на премиерата. Помните ли известната снимка, където с Мария вървят глава до глава? Йосиф е с очила в ръка. На всички им харесва. Заснех ги, докато се поставяше „Демокрация”… Йосиф казваше, че пиесата е просто друга форма на писане. Искрено смяташе, че Шекспир е писал всичките си трагедии не за театъра, а за себе си. Мисля, че бе повлиян от скептичното отношение към театъра на хора като Ахматова, Манделщам, цялата тази група. Ахматова била казала за героите на Чехов, че живеят така, сякаш не подозират за съществуването на железниците. Не помня дословно, но беше в този смисъл. Йосиф с удоволствие и възбуда разказваше, че, колкото и да го натискали да ходи на театър, винаги си е излизал след първото действие. Дори малко след началото е избягал от знаменития „Хамлет” на Любимов в „Таганка”. Но остана до края и дори дойде зад кулисите, когато Лев Додин доведе своите студенти в Америка. Аз го навих. Бяха в Бруклинската академия. Йосиф остана. Попитах го защо. И той отвърна, че са толкова младички – просто му било жал за тях. После му казаха, че те ще се разплачат, ако разберат, че е бил там и не е отишъл при тях, и ние поехме зад кулисите. Сега те са пораснали, станаха актьори на известния Малый театър, но досега помнят срещата с него, защото за тях тя е била чудо.
– Пожалил е театралната младеж, но не и Висоцки?
– И него пожали, но по-късно. Години, след като си е излязъл от „Хамлет”, когато Володя и Марина отсядаха у дома в Ню Йорк, се сблъскваха с Йосиф. Володя го боготвореше. Йосиф му каза, че е забележителен поет. Видях, че в очите на Володя имаше сълзи. После, в разговори, Йосиф, разбира се, му каза и други неща, честно му сподели какво не му харесва, но високата оценка си остана. Каза му: „Пишете, както чувствате”. И това беше главното.
– Предполагал ли сте, че ще имате втора професия – на драматичен актьор?
– Не, подтикна ме Роман Полански, принуди ме да повярвам в себе си. Това нямаше да се случи, ако не го бях видял на сцената. Роман играеше в „Метаморфозата” на Кафка, постановка на Стивън Берков. Той е известен английски драматург, актьор и режисьор. Роман дълго игра това в Париж, ходих до го гледам няколко пъти. Приятели сме отдавна. Веднъж на вечеря му казах: „Провървя ти – каква хубава роля. И ти я изигра потресаващо”. Той отвърна: „А защо и ти не се пробваш? Сигурен съм, че можеш да го направиш в Ню Йорк или в Лондон”. Самият Роман по понятни причини не можеше да дойде в Америка. Веднага ме представи на своя продуцент – известния швед Ларс Шмид. Той е последният мъж на Ингрид Бергман. „Да опитаме”, каза Ларс. Така започна всичко и свърши с постановката на „Метаморфозата” на Бродуей. Разбира се, в началото се чувствах като бледо копие на Роман, защото той е актьор от дете, а аз не. Но замисълът все пак ме зарази и ролята ми хареса. Разбира се, страдах, че заговорих на сцената – ненавиждах своя глас и акцент, но все пак, „Метаморфозата” се игра няколко месеца. А тогава все още танцувах с пълна сила. Но чувствах, че нещо не ми достига. Започнах да уча, да работя, да гледам работите на други актьори. Имах двама-трима педагози. Много добри. И досега понякога работя с тях. Тоест, актьорството за мен не беше нещо като занимание в паузата между танцуването. Търсех си роли. Имаше разни замисли, разни отношения с режисьорите, разни отзиви – едно по-добро, друго – по-слабо, но с всяка нова постановка набирах увереност. И с последните три спектакъла най-сетне почувствах, че вече мога. Тези спектакли за мен са особени. Те са встрани от традиционния театър.
– Струваше ми се, че не ви е необходим режисьор, че сам ще се справите.
– Не, аз не съм режисьор. Имам известен опит, но основно се осланям на интуицията. С нюха си усещам какво би могло да бъде на сцената, но какво ще бъде – не знам. И заради това работата с режисьор е далеч по-интересна.
– Допреди този спектакъл чел ли сте на глас стихове на Бродски пред друг човек?
– Не, никога. Само два пъти на него самия, когато ме помоли. Когато му се случваше нещо ново. А иначе… Понякога чета на себе си, както другите пеят в банята. Но не учех наизуст от времето, когато бях ученик и ни караха да рецитираме „Евгений Онегин”. След това в театъра съм учил само проза. Макар че добре помнех разни руски песни, които пееше майка ми. После се появи Галич, Окуджава, по-късно – Висоцки, особено, когато се сприятелихме. Знаех наизуст може би три четвърти от репертоара му. Дори малко сам свирех на китара, когато се виждахме в Париж и в Ню Йорк. С Володя няколко пъти сме пели на два гласа…
– Какво трябва да знаят зрителите, когато отиват на този спектакъл?
– Нека да прочетат „Стая и половина”. Есе на Бродски за него, родителите, за това как е пораснал. Друго нищо не трябва. Имам предвид тези, които не са чели нищо от него. Според мен, това е удивително трогателно съчинение. Или речта на Бродски пред студенти на Мичиганския университет в Ан Арбър. Абсолютно потресаваща.
Мы здесь, Ню Йорк , бр. 518, 8-17 януари 2016 г. (със съкращения)
