Току-що отпечатан, сборникът със съвременна португалска поезия „В тъжните дни не говорим за птици” (издателство ДА, С., 2018) оглави ноемврийската класация за продажби на „Български книжици” – едно от местата с най-взискателни читатели. Отговор защо се случи – в разговор с преводачите.
Разговор с Мария Георгиева
– От, струва ми се, последната у нас антология на португалската поезия ни делят 25 години. Какво трябва да знаем за социокултурния контекст на съвременна Португалия, за да разберем по-пълноценно сборника „В тъжните дни не говорим за птици“?
– Авторите, които сме включили в сборника, са представители на различни поколения, стихотворенията им са писани в различни периоди и поради това не можем да ги ограничим в рамките на конкретен социокултурен контекст. Безспорно едно от най-важните и определящи събития в по-новата история на Португалия е Революцията на карамфилите (25 април 1974 г.) Тази победа на свободата оказва силно влияние върху португалците. Според мен, именно затова и сп. „Визао” представя младите португалски писатели по следния начин: „те са поели собствените си борби: битката за въображение, за независимост от течения и идеологии, стремеж към космополитизъм, правото им на различен подход към литературата, опит и изживяване на пълната свобода”. Все пак, не искам да слагам рамки, в които читателят да се опитва да се вмести, докато чете сборника.
– Какви, според вас, са най-големите предизвикателства и по-важното, противоречия в превода на поезия?
– Има максимално точни съответствия на думи в двата езика, като това е нещо, с което през цялото време сме се стремили да се съобразим. Противоречието се корени в същото – понякога се налага да се направи избор между това текстът да звучи добре или да е верен.
– И все пак, ако трябва да намерите български ответник на saudade, коя дума ще стои най-близко до тази португалска дума?
– Най-често се използва думата носталгия, наистина е близка, но според мен е по-добре саудаде да не се превежда с българска дума, тъй като това е реалия, това е чувство, което португалците твърдят, че само те изпитват. Бих казала дори, че португалците имат чувства към тъгата. Вместо превод, който едновременно би отнел и/или би добавил нюанси, които не принадлежат на саудаде, според мен е по-добре думата да се обяснява с изричното уточнение, че отново това не гарантира съвсем точното представяне на същността на това португалско чувство.
– Как работихте с Цочо Бояджиев?
– За мен работата с професора е огромна чест и също така голямо предизвикателство, защото с неговата ерудиция, с разностранните му дарби и занимания, с неизчерпаемата му енергия, той провокира една необходимост и желание у мен да дам всичко от себе си. Преди няколко години бях негова студентка по философия, а след това той стана мой ученик по португалски. Първоначално смяната на ролите беше стряскаща, но след време преходът от учене на езика към издаването на сборника се случи съвсем естествено. Той е изключително спокоен, а това направи целия процес много лек и приятен. Мога да кажа, че проф. Бояджиев е поетичната душа в нашето дуо, докато аз се стремя да съм максимално точна в превода; и смятам, че постигнахме добър баланс – имаме превод, който максимално отговаря на португалския текст и в същото време звучи добре на български, доколкото всичко това е възможно, разбира се.
– Да слушаме ли фадо, докато четем сборника?
– Това, разбира се, е въпрос на лични предпочитания. За себе си бих избрала първият прочит да е при пълна тишина, за да може да се чуе самият текст. Все пак, фадото ще допълни усещането за Португалия, за португалската поезия, която сме представили в книжката, тъй като то винаги носи една нотка на нежна тъга, която много добре пасва на тона на повечето от подбраните стихотворения. Читателят може да добави още малко португалска наслада с чаша виньо верде или пък жинжиня, типичен португалски ликьор от вишни.
Разговор с Цочо Бояджиев
– С какво ви съблазни Португалия? Каква философия на поетическото изкуство предполага подборът във „В тъжните дни не говорим за птици“?
– Много трудно е да се формулира ясно и категорично съблазнителното на тази страна. Няма ги „големите” символи – няма Акропол, Колизей или Айфелова кула. Но човек смътно усеща някаква особена атмосфера, някакъв пленителен ритъм на всекидневието, синхронен с ударите на собственото му сърце. В Португалия се чувствам по парадоксален може би начин у дома си, т.е. на място, където мога да сваля маската, да бъда себе си. Чувствам се уютно, без да мога да кажа защо, но и без да изпитвам потребност да го казвам. Този неуловим резонанс и стои в основата на подборката на авторите и стихотворенията в сборника. Преведохме такива творби, които ни харесаха. Но в антологията включихме онези, които по наша преценка успяхме да преведем прилично. За съжаление, проблеми с авторските права не позволиха да прибавим готови преводи на великолепни поети, напуснали ни наскоро, като Еуженио де Андраде и Вашко Граса Моура.
– Какво от съвременната португалска поезия разпознавате в своята собствена поезия?
– Светлата меланхолична тоналност. Чувствеността, но не прекомерно експресивната, а сдържаната от понякога дори конвенционалната литературна форма емоционалност. Настроението на човека, изправен пред прозореца в късен дъждовен неделен следобед, който тъгува, без да може да посочи причината за тъгата си. И също пристрастеността към „играта” със скрити цитати, полусериозното, полуиронично включване на собственото стихотворение в един универсален „език”, разбираем за всеки човек.
– С какво досегашните ви преводи на фундаментални философски произведения ви подготвиха за превода на поезия, тази поезия?
– Разликата между едното и другото е наистина голяма, така че за пряко влияние едва ли може да става дума. Но и в двата случая усилието ми е било насочено към пресъздаването на един текст, който като че е написан на български. Този стремеж затруднява и създава неудобства, доколкото, например, определени теми от философските или богословските текстове на средновековието не са обговаряни в нашата традиция и някои думи не са достатъчно ясно терминологизирани. В поезията пък има емоционални състояния, на които не съответства до голяма степен нито една дума в нашия език – като английската spleen и, разбира се, португалската saudade.
– Какво научихте за състоянието на съвременната българска поезия, докато превеждахте съвременна португалска поезия?
– Поезията, в това число и българската, има много лица. Това, което ми допада, е поезията, запазваща вкоренеността си в националната традиция, използваща езика, но и светогледните особености на тази традиция, и същевременно включена в един интензивен „разговор” върху универсалните стойности на човешкия живот. Впрочем, тъкмо тази всеобщност, споделимост на смисъла „оправдава” превеждането от един език на друг.
– С какви фотографски изображения бихте илюстрирали книгата?
– Имам една снимка на момиче в инвалидна количка, в гръб, загледано в един не съвсем ясен, призрачен кораб в река Тежу. Крехкото, ранимо човешко същество и неговият неизтребим копнеж по нещо далечно, почти недостижимо. Саудаде.
Разговорите подготви Марин Бодаков
