През 1800 година, с гласовете на големия хор в ораторията „Сътворението“, Хайдн заявява: „volendet ist das grosse Werk“ (завършено е великото дело). Разбира се, това изрича Бог на Шестия ден, но как да не помислим, че и старият вече композитор паралелно обявява своята рекапитулация. Малко по-късно той изписва един кратък послеслов към das grosse Werк: Силите ми се изчерпаха, стар съм аз и слаб. (Hin ist alle meine Kraft; alt und schwach bin ich…) Това пише пенсионерът Йозеф Хайдн като послеслов на своя последен квартет оп. 103, № 68; странно незавършен, той се състои от бавна част и менует, без първа част и финал; едно квартетно torso. По парадоксален начин това torso е абсолютно завършено в незавършеността си. Старият и слаб музикант дава тук такъв образец на композиторска мощ и изобретателност, че съотношението на мотото и музиката е почти пародийно. Липсващите части сякаш съществуват латентни в нечие въображение – но съществуват. Това въображение се оказва на Божидар Спасов, композитор, днес на възрастта на Хайдн, когато последният пише квартета си. Трудно е да се определи какво точно е отношението на квартета на Божидар Спасов с Хайдновия квартет. Довършителни работи? Не! Реконструкция? Не! Контрафактура? Може би. In nomine? En hommage? По-скоро не… Коментар? Parodieverfahren?…
Тук ми хрумва думата идентификация.
Толкова плътна, тъй затрогваща в дистанцираната си пълнота, почти Бернд Алоис Цимермановска в преплитането на времена, почерци и съдби идентификация. Движението на времето в истинската история на музиката не е това, описано в хронографите и учебниците; братствата и сродствата са най-фантастични, както и „невидимите срещи“, какъвто жанр измисли Божидар Спасов – припомням: Incontri invisibili I. Варез среща Хайдн в Сентръл Парк.
Технически погледнато, Божидар Спасов написва интрада и финал, които обграждат и пазят двете средни части, написани от Хайдн… вече не само от Хайдн. Почти не мога накратко да опиша финия процес едновременно на руиниране и уплътняване, на интеграция и дезинтеграция, на смесване на кръвта на двете музики в обща, непозната до днес звукова плазма, извършен тук. Текстът на Хайдн е използван и като културен модел, и като природен образец; той е скулптиран от Божидар посредством резеца на тънки инструментални похвати, на микро хроматика, на регистрови изменения, той също е третиран така, че ясно издава културните си кодове и шифри. Идва ми наум още една дума: симултанност. Последователният разказ на Хайдн е свит до непроследимо почти единство; то разказва себе си и разказва историята на промяната си. Двата текста взаимно прорастват през пукнатините на късния си стил; нито единият е само почва, нито другият е паразит (Адорно пишеше за дълбоките бразди по лицето на късната музика на Бетовен). Тъгата, иронията и куражът са неповторими в тази съвместна композиция на Спасов/Хайдн. Неповторимо е и неизразимото с думи.
И – „Фрош“. Толкова вглъбени, толкова интелектуални в постигането на най-сложни текстове, толкова доблестни и така предани. Не само това, което свирят, изисква от тях – и те вече изискват от музиката, която свирят. Ето, те сега получиха своя дар и от Божидар Спасов и го подариха на своята публика. Тези млади музиканти вълнуват – и не само с одухотвореността на свиренето си, но и със съществуването си, с твърдостта си, с убедеността си.
Интерпретацията им на Първия квартет на Леош Яначек става все по-изтънчена, без да застива и без излишна полировка. Ансамбловото изговаряне на музиката е достижение, което доставя огромна радост, то смайва.
Беше много хубаво в камерна зала „България“ на 19 декември. Беше хубаво, че млади музиканти от Пловдив бяха дошли да чуят този концерт. Беше удивително, че един от новите гавази на Филхармонията ни покани да си тръгваме, още топли от концерта, с любезното „Айде, седЕнката – навън…“
Но за това – друг път. Ein harmonischer Gesang war mein Lebenslauf („Хармонична песен бе моят жизнен път”), както ведро пее Хайдновият Старец (Der Greis – песента, откъдето е и мотото на квартета оп. 103).