Началото на 90-те. Не помня къде, кога и как за пръв път съм чул пианото на Мишел Петручани (1962-1999). Помня само, че след срещата ни с Чик Кърия, когато той стана „кръстник“ на новото предаване за джаз в „Христо Ботев“, си обещах, че музиката, която трябва да пускам там, с нищо не трябва да отстъпва на неговата, тоест, трябва да е нещо повече от джаз. В Петручани я откривах в пълна сила – още не знаех, че и Чик, и Хърби, и Кийт са сред любимците му. Не съм сигурен дали си давах сметка и за вроденото му заболяване – т.нар. „стъклени кости“ (остеогенезис имперфектум). Когато разбрах за предстоящ негов концерт в Прага, успях да се акредитирам благодарение на приятелството на тукашния директор на Френския институт с този в Прага, брат на ТВ звездата Поавр д‘Арвор, който години по-късно ми гостува в едно друго предаване, спечелило овациите на тогавашната „Култура“ („Разкажи се“).
И ето ме в нозете на големия малък човек Мишел Петручани. Концертът му в Рудолфинума току-що е приключил и не мога да повярвам как този исполин на духа в тяло на джудже бе направил една импровизационна първа част от над 40 минути, без да се отлепи от клавишите. След паузата, с трактовката си на познати и обичани стандарти бе изправил публиката в класическата зала в многократни овации. И все така нетърпелив, ги бе заглушавал с поредната си“атака“ над абаноса и слоновата кост. Две години по-късно, зад сцената в Монтрьо, където бе повторил този tour de force, ми призна, че не може да си позволи да се разсейва и докато има сили, предпочита да се раздаде напълно в първата част на всеки концерт, а след почивката да го дава по-лежерно, и ми смигна – „нали съм от Юга, сиестата е важно нещо“.
Връщайки се към първата ни среща в Прага, се връщам и към друго „чудо“ – Мишел току-що бе напуснал престижния Блу ноут и започнал да работи с един малък независим европейски издател, когото вече познавах доста добре – „откривателят“ на Жан-Мишел Жар, Франсис Дрейфюс. Негов съдружник в авантюрата бе тогавашният мениджър на Мишел, Ив Шамберлан, който се бе съгласил за интервюто и на когото след разговора подхвърлих идея за среща между принца на пианото и краля на електрониката. „Нищо не е невъзможно“ – чувам на записа, който след толкова години си бе останал на оригиналната касета. Архивът е нещо много важно – самият Мишел, още от малък, грижливо записва всеки свой концерт и всяка своя нова творба. Така, покрай годишнината, Франс мюзик успяха да ни го представят още с първото му идване в Париж заедно с триото на баща му – китаристът Тони и брат му, басистът Луи. Там Мишел е на 17 и свири стандарти от Гершуин до Майлс. По-късно ще свири заедно с музикантите на Майлс – Уейн Шортър, Маркъс Милър, Лени Уайт, а парчето му Miles Davis licks кара партньора му на сцената в Монмартр (Копенхаген) Джон Скофийлд да възкликне – „ама че странен начин на писане откривам в Майлс“ (може би заради ритмиката а ла Tutu и другите цитати?).
„След 7 години лоялна служба напуснах Блу ноут, за да се опитам да направя нещо, което много-много досега не се бе правило в джаза. Идеята е да се излезе от стиловата ограниченост и затова поканих един американец (Тони Уилямс, ударни), един англичанин (Дейв Холанд, бас) и с френски струнен квартет („Графити“) започнахме да обикаляме Европа, преди да тръгнем на световно турне с 28 концерта.“ Питам го остава ли му време за диалог със самия себе си. „Кариерата на един пианист не може да е пълна, ако няма солови концерти и албуми. Когато съм сам, много обичам да свиря във всички възможни музикални стилове. Обичам Музиката (с главно М) – и рокендрола, и класиката, в 18-годишната си кариера съм свирил в различни формации, и дуети, и триа, и „електрически“, включително с по-фънк звучност, докато сега ритмичната ми група е по-класическа. Защото в класиката всичко е измислено, след първите блус-влияния в американския джаз с Джели Рол Мортън и Арт Тейтъм, идва друго поколение, което слуша европейска музика и създава модерния джаз.“
На 18, след като свири в семейното трио на баща си Тони (китара) с братята си Луи (бас) и Филип (китара), Мишел заминава за Щатите – както казва, „нещо задължително за джазмен“. Особено като се има предвид, подчертава Мишел, че никой не е пророк у дома си и затова връщането му оттам с готов „продукт“ е било толкова аплодирано. Срещата ни е, след като е записан лайвът му в Пти журнал Монпарнас с органиста Еди Луис, който ще излезе малко по-късно под заглавието „Пресконференция“. „Всичко, което ме интересува в музикантския ми живот, е да правя това, което желая. Това ме забавлява, доколкото аз си оставам същият, само декорите на пиесата, в която играя, се променят. Почти както Майлс Дейвис го правеше през целия си 40-годишен творчески път.“
Става дума и за мечтите му, включително и за нови проекти. Мишел признава, че си пада най-вече по сбъднатите мечти. Разбира се, всичко зависи от момента – тепърва започва работата с квартет, който е като бебе, трябва да бъде захранен, обгрижван и единствената грижа е как да станат по-добри. „В каквато и формация да работя за момента, най-голямото предизвикателство ми е да работя върху детайла, да го изпипвам докрай. Да вземем звука на струнните, с които съм сега. Те са меки, нежни, близки са до пианото. Контрабасът е като глас, който акомпанира пианото ми. Не съм работил с много тромпетисти, саксофонистите по принцип ми се струват малко по-творчески от тромпетистите с изключение на Майлс. Когато бях по-млад, на 21, работих с Фреди Хъбърт и наистина научих много от него. Жалко, че нямахме възможност да запишем много нещо заедно, но често е така.“ (Мишел е част от квинтета и от „Ол Старс” на Хъбърт в средата на 80-те – б.а.)
„Срещате се с някого случайно, а нямате време да развиете идеите си. Надявам се да живея достатъчно, за да заситя всичките си музикални желания.“ Провокирам го, че досега като че ли е свирил само с по-възрастни от него, значи ли това, че възрастта е определяща, когато искаш да научиш нещо от някого. „Не винаги“ – отговаря Мишел и допълва, че втората цигулка в квартета му е на 24.
Питам го какво му липсва най-много в забързания му ритъм на концерти и записи. „Късметлия съм, че много пътувам и то там, където ми се иска. Ако ми липсват Щатите, заминавам, ако ми омръзнат, връщам се в Европа. Харесва ми лудешката страна на Щатите, различния им манталитет, това, че без забавяне се втурват в някой проект, но Европа е ненадмината както в културата си, така и в храната си. А това е много приятно.“
Интересувам се дали музиките от Юга са му по-въздействащи и Мишел споделя, че произходът на музиката, която му харесва, не е от значение. „Не е важно дали е италианска, гръцка или пигмейска; или е хубава и ти влияе, или не е. И това е във всички жанрове, зависи как са направени, а не в кой стил са. Надявам се на още много открития.“ Споменавам му за Боби Макферин като част от годините му в Блу ноут. „Много обичам Боби, като бях в квартета на Чарлз Лойд, се получиха страхотни парчета с него“. Споделя ми, че планира нещо афро за следващата година, но вместо това прави диск с легендата Грапели, с продажбите от който покрива всички дотогавашни дългове и започва да живее като звезда, но без да забравя и за секунда кой е, откъде е и как по-важно от музиката в живота му няма.
А кои са другите му удоволствия, освен пътешествията и откривателствата? „Обичам да пътувам, както обичам добрата кухня и изкуството. Обичам да ми идват гости и да си говорим смешки, но не очаквайте да ви разкажа някой виц.“ Е, с риск да ви прозвучи като виц, почти четвърт век, след като прослушвам поздрава му за „Джаз+“ на английски и френски, откривам, че произнася фамилията си така, както го обявява и баща му, напук на неаполитанските им корени: Петрусиани!
