Два диригентски почерка

Д

Софийска филхармония, диригент Стилиян Киров, солист Петра Погади (пиано). В програмата: Бетовен (увертюра „Леонора 3”), Лист (Концерт за пиано № 2), Брамс (Симфония № 4). 17 януари, зала „България”

 Симфоничен оркестър на БНР, диригент Пламен Джуров, солист Лия Петрова (цигулка). В програмата: Димитър Ненов – Иван Стайков (Токата), Моцарт (Концерт за цигулка № 5), Цезар Франк (Симфония). 18 януари, зала „България”

Срещата с непознат диригент буди критическия интерес. За дебюта си пред Софийската филхармония 34-годишният Стилиян Киров бе подбрал класически хитове. Може би заради това зала „България” бе пълна, дори се изненадах. Представената в програмната книжка биография на диригента е невероятно подробна, прилича по-скоро на CV, маркирало всяка негова стъпка и географска точка от творческия му растеж. От нея избирам: учил в Джулиард скул, днес с позиция на музикален директор на филхармонията в Илинойс.

Прочитът на Бетовеновата увертюра ме зареди с добри очаквания – чух сравнително балансиран и стабилен в основата си оркестър със стилово координирано изграждане на фразата, с културата и вкуса, проявени при контрастните динамики, и с естествено развитие на формата, която бе пресъздадена със спокойна логика. На пулта Киров е прекалено обран, изглежда дори леко скован, жестът му е твърде пестелив, съсредоточен предимно в темпото и метрума на музиката, която дирижира, някак игнориращ характера и израза на творбата. В клавирния концерт на Лист видяхме младата пианистка от Словакия Петра Погади, много ефектна и красива на сцената. Не така ефектна бе нейната клавирна изява, в която липсваше логика и организация на процеса. Погади предпочита онзи, доста остарял вече романтичен подход ad libitum към фактурата. Изпълнението й бе удавено в дъхове, забавяния и задържания, в нелогично и безвкусно паузиране, в липсата на диалогичност в звука, тембъра и темпото с оркестъра и неговите солисти, от което формата просто се разпиля, без да се случи тематичната специфика, без енергия на импулсите в развитието, без извънредната красота на интимното преживяване между пианото и челото, по-късно и обоя, но с един спасително помпозен марш накрая. Четвъртата Брамсова симфония протече по-организирано, но някак делово, без артистичен израз, с прекалено внимателно вглеждане в детайлите, характерно повече за съвсем неопитен диригент (странно!), което на моменти спираше естественото движение на музиката. Ефектното начало на първата част се получи до момента на изложението на втората тема, изстреляно с припряност. До края на частта изпълнението по-скоро маркираше, отколкото изграждаше драматургията й. Нататък втората част „промълви” своята същност в по-осезаема цялост със сдържаност, но и с носталгична изразност, с убедителна кантилена, с плътност в развитието. Скерцото и четвъртата част затвърдиха впечатлението за липса на единна линия в развитието, за някаква затормозваща хода на музиката скованост на фразата – т.е. за диригентски проблем с цялостния обхват на симфоничната форма. Интерпретацията бе далеч от личния прочит, но, за съжаление, далеч и от един стандартен прочит, който предава адекватно характера на стила на творбата.

За гастрола си пред радиооркестъра, верен на принципите си, диригентът Пламен Джуров бе потърсил премиерата на своя концерт – непознатата досега, 30 години след създаването си, оркестрация на Иван Стайков на прочутата клавирна токата на Димитър Ненов. След оркестрацията на Лазар Николов, която той прави през 1980 г., Стайков, който също е един от близките ученици на Ненов, прави съвсем различна оркестрова версия на произведението. Интересно е да се направи по-подробно сравнение между двата композиторски подхода към този шедьовър, но тук само ще маркирам, че Николов е по-строг, по-графичен във визията си, докато Стайков се вглежда по-активно в оркестровия език на самия Ненов, съобразява се с неговата специфика и създава разнообразна в цветността си оркестрова композиция, в която „премеждията на остинатността” се открояват през различни инструментални комбинации, маркиращи релефно сегментите във фактурата, което бе великолепно изведено от диригента в оркестъра.

Обичам да слушам цигуларката Лия Петрова – когато свири, тя излъчва най-музикантската радост от възможността да сподели личния си комфорт в произведението, което свири. Произведението бе Петият Моцартов концерт и още в оркестровото въведение, в самия състав прозвуча доброто очакване от предстоящото. Особено звуково присъствие има Лия – интимно и в същото време мощно, завладяващо. Още с няколкото такта на соловото встъпление-поклон (адажио), тя се заяви категорично. Темпо, характер, ритъм, щрих, стил и лично присъствие във всеки един елемент. Друга нейна извънредна дарба е да сменя качеството и тембъра на звука и така да дефинира характера на творбата. Рядко преживяване е да чуеш нов, свеж разказ в един от най-свирените концерти. „Всяко ритмично движение бележи познато движение на вашата душа, всяка нота се превръща в дума”, казва Бодлер за Моцартовата музика, които си спомняш, като преживяваш разказа на Лия Петрова. Не мога да отмина и нейните каденци към концерта – семпли, но съдържателни, екстракт от изсвирените тонове, допълнен с изненадващи изречения. Съкровена втора част, изпълнена с Моцартова страст – с великолепна кантилена, „обгрижена” много внимателно от диригента в линията и динамиката на оркестъра, завършила с няколко тактово каденцово (пак написано от нея) движение, есенция от споделеното. Изискана театралност създадоха в третата част, с интензивен диалог, с тембристи реплики, една красива игра между нея, диригента и оркестъра. Не искам да пропусна биса й (Сицилиана от първа солова соната на Бах), контрастен свят – тонът придоби различна плътност и обем, театърът бе затворен, отвори се светът на размисъла и личния монолог. Сериозен и много талантлив музикант е Лия Петрова!

Сериозно подходиха към изискванията на диригента Пламен Джуров в Симфонията на Цезар Франк и музикантите от оркестъра. Прочитът му на творбата разкри някои качества на състава, които от известно време се превърнаха в латентни и поради това бяха позабравени. Самата симфония съдържа в себе си ефектните дарове на една композиторска мисъл, типична за онова, което сега някои наричат модерност, а други – почерк на романтичния музикален стил. Изваяното, с мистериозно внушение, бавно въведение подготви мелодически мощния импулс на проведената във фортисимо (но не грубо от щрайха) главна тема, многократно преобразувана в точното бързо, но не припряно темпо с изграден баланс, с деликатно, но релефно подчертаване на всяка модулация в богатата на хармонични ходове тонова картина… Великолепно соло на английски рог и деликатно звукоизвличане в комплицираната, матово оцветена тоналност си бемол минор предходиха скерцообразния среден дял в органична, естествена връзка, с пипнат, избистрен щрих. Трийсетгодишната системна работа с един камерен ансамбъл, какъвто е „Софийски солисти”, е прибавила към диригентския опит на Джуров изострено внимание, мигновен рефлекс по отношение на възможностите на щрайха да създава специфична акустична мембрана за ниско обертоновите духови. Специалното внимание в тази посока води до ефектното отзвучаване в съвместната изява на различните тембри – като темата в началото на третата част, поверено на виолончели и фаготи – с тайнственост бе заредена кантилената, която поведе развитието до финала на симфонията. Умно музициране, един диригентски прочит на Джуров, който разкри скритите „залежи” на симфонията, подплатили мелодичната канава – интензивен хармоничен език, полифонични островчета в инструменталната игра, майсторско съчетание на тембрите и, разбира се, една драматургия, която следва немската традиция, но не изцяло, ни казва диригентът. Смислена музикантска вечер!

За автора

Екатерина Дочева

Екатерина Дочева е музикален критик, години наред музикален наблюдател на вестник „Култура”. Сега е член на екипа и музикален наблюдател на К.

Категории